Ана Зегерс
Седмият кръст (24)

II

Макар че — що се отнася до лагера Вестхофен — досието на Белони бе приключено чрез смъртта му, все пак бяха останали открити още няколко преписки, отнасящи се до други инстанции. Те именно съвсем не бяха оставени — както обикновено се говори за подобни досиета — да събират прах и да гният. Щеше да събира прах и да гние само Белони, докато преписките, свързани с него, бяха останали открити. Кой се е грижил за него? С кого е разговарял той? Кои са тези хора, които все пак съществуват в този град? Ослушвайки се и разпитвайки посетителите на нощните заведения, в които се събираха артистите, полицията се бе натъкнала още в сряда през нощта на името на госпожа Марели, която почти всички артисти познаваха повече или по-малко. И преди още нощта да изтече — Вурц, кметът на Бухенбах, седеше все още на столчето в обора си, — те вече се изкачваха по стълбите на дома, в който живееше госпожа Марели. Не я завариха в леглото, а седнала под лампата, тя шиеше лъскави пайети върху късата рокличка на една артистка, която в сряда вечер бе играла в театър „Шуман“ и веднага тази заран трябваше да замине с ранния влак, за да изпълни ангажимента си за четвъртък вечер в друг град. Когато полицията пристигна и й заяви, че трябва веднага да я отведат на разпит по някакъв важен случай, тя силно се разтревожи, но само защото бе обещала на танцьорката да й предаде в седем часа сутринта роклята готова. Съобщението за разпита тя посрещна съвсем равнодушно, защото и друг път я бяха викали за подобни случаи. Освен това униформите на щурмоваците и на есесовците й правеха толкова малко впечатление, колкото и лъскавите значки под реверите на тайните полицаи — било защото тя бе от онези неколцина, които нямаха никакво чувство за виновност, било защото благодарение на своя занаят бе натрупала достатъчно опит колко много допринасят външните украшения и промяната на облеклото, за да се предизвика различно въздействие върху хората. Тя направи едно вързопче, в което пъхна пликчето с пайетите, полуготовата рокля и една бележчица, която написа сега, и закачи вързопчето на бравата на вратата си отвън, после спокойно последва двамата тайни полицаи, без да ги попита нещо, тъй като мислите й бяха още при рокличката, закачена на външната брава, и се изненада едва когато я въведоха в една болница.

— Познавате ли този мъж? — попита единият от двамата следователи.

Тя отхвърли леко чаршафа. Правилното, почти красиво лице на Белони беше съвсем леко обезобразено, сякаш бе обвито в мъгла. Следователите очакваха обичайното избухване на престорена или истинска реакция, каквито живите обикновено мислят, че са длъжни да засвидетелствуват при подобни случаи на мъртвите. Ала жената извика само едно кратко „О!“, което сякаш означаваше „Колко жалко!“

— Значи, познахте го? — попита следователят.

— Разбира се — отвърна жената. — Малкият Белони!

— Кога говорихте за последен път с този човек?

— Вчера — не, завчера сутринта — отвърна жената. — Бях дори изненадана, че бе дошъл толкова рано. Трябваше да му пришия нещо на дрехата. Той само минаваше през нашия град…

И тя несъзнателно се огледа да види дрехата му. Следователите я наблюдаваха и си кимнаха взаимно, че жената може би действително не се преструва, макар че все пак не можеха да го твърдят с пълна сигурност. Изчакаха спокойно, докато тя отрони и последната си приказка. Но отломките продължаваха да падат:

— По време на репетиция ли се е случило? Нима са репетирали тук? Пак ли е играл тук? Щяха да заминават с обедния влак за Кьолн.

Следователите мълчаха.

— Той ми разказа — продължи жената, — че бил ангажиран да играе в Кьолн. А аз го попитах: „Миличък мой мъничък, нима вече си напълно във форма?“ И как се е случило това?

— Госпожо Марели! — изкрещя следователят.

Жената го погледна изненадано, но без страх.

— Госпожо Марели — рече следователят с груба неестествена сериозност, с каквато криминалните чиновници правят подобни съобщения, защото за тях е важно въздействието, а не съдържанието на думите им. — Белони не е умрял при изпълнение на професията си, а при нещастие по време на бягството си.

— На бягството си? Но на какво бягство?

— На бягството си от лагера Вестхофен, госпожо Марели.

— Но как, кога?… Нали беше в лагер преди две години? Аз мисля, че отдавна са го освободили?

— Той е бил все още в лагера и е избягал оттам. Искате да кажете, че не сте знаели това ли?

— Не! — отвърна жената само, но с такъв тон, че следователите окончателно се увериха, че тя нищо не е знаела за случилото се.

— Точно така, по време на бягството си… Вчера той ви е излъгал…

— О, бедният! — рече жената.

— Беден ли?

— Защо, той богат ли беше? — отвърна госпожа Марели.

— Стига празни приказки! — изкрещя комисарят.

Жената смръщи чело.

— Я седнете спокойно! Чакайте, ще кажем да ви донесат кафе, вие още нищо не сте яли.

— Това няма значение за мен — заяви жената с израза на спокойно достойнство. — Мога да изчакам, докато се върна у дома.

Следователят каза:

— Моля ви, разкажете ни сега съвсем точно как протече посещението на Белони у вас. Кога дойде той и какво искаше от вас? Повторете всяка дума, която той ви е казал. Чакайте, още нещо! Белони е мъртъв, ала това съвсем не ви спасява от нашето сериозно, дори най-сериозно подозрение. Всичко зависи сега от вас.

— Синко — рече жената, — вие навярно бъркате възрастта ми. Косите ми са боядисани. Аз съм на шестдесет и пет години. Цял живот съм работила къртовски, макар че мнозина, които не познават нашия занаят, си представят погрешно трудността на нашата работа. Дори и сега аз съм принудена да работя все така изнурително. С какво ме заплашвате всъщност?

— Със затвор — отвърна сухо мъжът.

Очите на госпожа Марели се ококориха като на бухал.

— Защото на вашето приятелче, комуто вие сте помогнали в бягството, му тежат доста грехове на съвестта. Ако той сам не си беше счупил гръбнака, тогава може би… — и той прекара бързо дланта си през въздуха.

Госпожа Марели потрепера. Миг след това обаче се оказа, че бе потреперала, защото се бе сетила за нещо. Отправи се към леглото на Белони с такъв израз на лицето, сякаш от всички тези приказки бе забравила най-важното, и закри отново с чаршафа лицето на мъртвеца. Личеше, че не прави такава услуга за първи път.

След това обаче коленете й изведнъж се подкосиха. Тя седна и каза спокойно:

— Все пак добре ще бъде да поръчате кафе.

Сега вече следователите бяха нетърпеливи, защото всяка секунда имаше значение. Застанаха отляво и отдясно на стола й и я подложиха на съгласуван кръстосан разпит.

— Кога точно дойде той? Как беше облечен? Защо дойде? Какво искаше от вас? Какво ви каза? С какво ви плати? Пазите ли още разписката, с която сте му броили парите?

Да, тя дори беше в чантата й. Описаха разписката, сравниха изплатената сума с парите, които бяха намерили у мъртвеца. Доста липсваха. Нима преди да тръгне да се разхожда по покривите, Белони бе купил още нещо?

— Не — каза жената, — той остави част от тях у мене, защото ги дължеше някому.

— Вие върнахте ли ги вече?

— А вие да не мислите, че ще седна да крада парите на един мъртвец? — попита госпожа Марели.

— Дойдоха да ги вземат ли?

— Да ги вземат? — попита жената и гласът й вече не беше съвсем сигурен, защото тя разбра, че бе казала няколко думи повече, отколкото биваше.

Следователите спряха разпита.

— Мерси, госпожо Марели. Сега ние ще ви върнем веднага с кола у вас. Това ще ни даде възможност да поогледаме дома ви.

 

 

Оверкамп не знаеше дали да почне да си подсвирква, или само да духа с уста, когато във Вестхофен пристигна съобщението, че в жилището на госпожа Марели е бил намерен пуловерът, с който беглецът Георг Хайслер се е снабдил от моряка, разменяйки срещу него кадифеното яке. Хайслер навярно отдавна вече щеше да бъде върнат там, където му е мястото, ако не бяха повярвали на думите на градинарския чирак, този глупав хлапак! Да не може да познае собственото си яке! Нима е възможно? Или може би тук има нещо гнило? Какво? Значи Хайслер все пак се бе върнал в родния си град. Оставаше открит въпросът дали все още търси възможност да се крие тук, докато намери сигурен път да се измъкне от страната, или снабден с нови дрехи, а навярно и с нови средства, изобщо е избягал вече. Засилиха навсякъде охраната. Всички пътища, които водеха вън от града, кръстопътища, гари, мостове, пристанища на реката се охраняваха толкова строго, сякаш бе избухнала война. В разпространените отново листовки за търсене на бегълците бе обявена сумата от пет хиляди марки за всяка глава.

Както Георг си бе представил през нощта, сега родният му град, заедно с всички хора, които бяха имали когато и да било някаква връзка с него, и с цялата онази общност, която огражда и споделя съществуването на отделния човек, състояща се от роднини, любими, учители, майстори и приятели — се бе превърнал в цялостна система от живи капани и клопки. И с всеки нов час полицията все повече усъвършенствуваше и притягаше обръча на тази система.

 

 

„Това дръвче тук е израснало за Хайслер — бе казал Фаренберг. — Зачукайте напречната дъска малко по-ниско. Той ще трябва да се посвие малко.“ Някакъв вътрешен глас уж казвал на Фаренберг, че на края на тази седмица той най-после ще може да си отпочине от струпалите се на главата му неприятности.

— Вътрешен глас! — рече Оверкамп. И той изгледа Фаренберг по следователски — тоя приятел скоро съвсем ще свърши.

Фаренберг се бе оженил съвсем млад по време на войната. Доста по-възрастната му жена и двете му почти отраснали вече дъщери живееха заедно със собствените му родители в онази къща на пазарния площад, на чийто партер се намираше водопроводната работилница на баща му. Старият разчиташе да му дойдат зетьове на къща. По-големият му брат, майсторът-водопроводчик, бе паднал във войната. Той пък, Фаренберг, трябваше да следва право. Ала войната, както и неспокойните времена тогава му бяха попречили да навакса чрез усърдие онова, за което мозъкът му не създаваше достатъчно предпоставки. Вместо да помага на стария си баща в Зелингенщат да поправят водопроводни тръби, той бе предпочел да се заеме с обновяването на Германия, да завоюва заедно със своите колеги от Щурмовите отреди малки градчета и преди всичко родното си градче, където по-рано съгражданите му го бяха смятали за нехранимайко. Да стреляш по хората в работническите квартали, да нанасяш побоища над евреите и след това накрая да опровергаеш мрачните предвиждания на баща си и на съседите, завръщайки се в отпуск у дома с акселбанти, с пари в джоба, с охрана и с власт — малко ли беше това?

От всички призраци, които бяха измъчвали Фаренберг през последните три нощи, един беше най-ужасен: двойникът му в синя престилка на водопроводчик, продухващ една запушена водопроводна тръба. Очите му горяха от безсъние. Последното съобщение за намирането на пуловера му се стори като отговор на нощните му молитви да върнат бегълците в лагера и да не го сполети най-страшното от всички наказания — да го лишат от власт.

 

 

„Преди всичко трябва да се нахраня до насита — си каза Георг, — защото иначе не мога да направя и сто крачки повече. На няколко минути път оттук имаше някакъв автомат за сандвичи, там някъде беше и спирката.“

При тази мисъл той усети бодване в сърцето. Стори му се, сякаш действително го прободоха с нещо и насмалко не падна напред. Пред очите му съвсем притъмня. Това му се беше случвало вече няколко пъти и в лагера, след най-мъчителните разпити. След това той винаги съжаляваше, задето всичко се е разминало, сякаш острието, с което го бяха проболи, не бе останало в тялото му, а си бе излязло от другата страна. Сега пак се ядоса. Другояче си бе представял своята гибел — че ще се брани, ще събере хората с виковете си.

„И за какво?“ — попита се сам. И отново стъпи здраво на краката си. Разтърси палтото си, което беше влажно и изпомачкано. Прекоси горното течение на реката. Ама че весело щеше да бъде да умре зад оградата и да си остане там, докато ония претърсват града заради него!

Колко млад му се стори изведнъж градът, спокоен и чист! Той сякаш изскочи из мъглата, напръскан с нежни светлинки, и не само дърветата и тревните площи, мостовете и къщите, но дори и паважът по улицата беше утринно чист и свеж. Помисли си трезво и ясно, че все пак си струваше, дето бе избягал от лагера, какъвто и да бъде краят на бягството му.

„Валау навярно вече е избягал зад пределите на страната — мина му през ума, — Белони също. Той, изглежда, е имал доста приятели тук. А аз къде сбърках, та не мога още да изляза от града?“

Улиците по покрайнините бяха все още пусти. Зад театъра животът вече започваше, сякаш денят се раждаше във вътрешната част на града. Когато влезе в бюфета и усети дъха на кафе и супа и видя зад витрината хляба и пълните с ядене чинии, от глад и жажда Георг забрави страха и надеждите си. Развали при касиерката една марка от парите на Белони. С мъчителна бавност се придвижваше сандвичът към изхода на автомата. Нека онези, които имат време, останат да чакат, докато чашата се напълни с кафе от съвсем тънката струйка.

Бюфетът беше почти пълен с хора. Двама младежи с каскети на Газовата компания отнесоха чашите и чиниите си на една маса, о която бяха облегнали чантите си с инструментите. Те закусваха и си говореха, когато единият неочаквано млъкна. Не забеляза, че другарят му впери в него учуден поглед и после се огледа, за да види какво бе привлякло толкова вниманието му.

Междувременно Георг се нахрани. Излезе от бюфета, без да се оглежда встрани, като мина досами момъка, който потрепера, забелязвайки го.

— Познаваш ли го? — попита другият.

— Фриц — рече първият, — че и ти го познаваш. По-рано го познаваше.

Другият го погледна недоумяващо.

— Сигурен съм, че това беше Георг — продължи първият съвсем открито, извън себе си от изненада. — Да, да, Хайслер, беглецът от лагера.

Другият му отвърна полуусмихнат, измервайки го с поглед:

— Братле! Та ти можеш да спечелиш доста пари от това.

— Мога? А ти можеш ли?

Неочаквано двамата се втренчиха ужасени един в друг с погледа на глухонемите или на най-умните животни, на всички онези същества, чийто разсъдък няма възможност да се изяви, докато са живи, и затова е съвсем непосредствен. После в погледа на единия блесна нещо и езикът му се развърза.

— Не — отвърна той, — и аз не бих могъл да го направя.

Двамата взеха чантите си — по-рано те бяха съвсем близки приятели, после дойдоха годините, в които не смееха да заговорят за нищо сериозно, от страх, че могат да се издадат един пред друг, в случай че другият основно се е променил. И ето сега се оказа, че и двамата си бяха останали предишните. Излязоха от бюфета като другари.