Ана Зегерс
Седмият кръст (39)

VIII

— Свършихме за днес, господин Метенхаймер — извика първият майстор тапетаджия Фриц Шулц непринудено и весело. Ала той от половин час се подготвяше за това възклицание.

И Метенхаймер не се забави да даде очаквания отговор:

— Обявяването на края на работния ден е моя работа, Шулц.

— Драги ми Метенхаймер — рече Шулц, прикривайки усмивката си, защото той обичаше стария майстор, кацнал горе на стълбата със строго лице и тъжно отпуснати мустаци. — Господин щандартенфюрерът Бранд трябва да ви даде орден. Но сега наистина можете да слезете, всичко е окончателно готово.

Метенхаймер отвърна:

— Всичко е готово — такова нещо въобще не съществува. Готово е дотолкова, доколкото Бранд не бива да забележи, че не е готово.

— Ами това се иска.

— Моята работа трябва да бъде безукорна независимо от това, дали е за Бранд или за Зондхаймер.

Шулц погледна развеселен нагоре към Метенхаймер, който стърчеше върху своята стълба като катеричка на клонче, ръководен единствено от съзнанието, че трябва да изпълни дълга си пред погледа на някакъв строг невидим клиент.

Когато той тръгна през празните, вече блеснали в разноцветни тонове стаи и мина на стълбището, работниците замърмориха, а нацистът Щимберт издрънка нещо за превишаване на права, за работно време и за искане на сметка. Шулц се обади съвсем спокойно със смеещи се очи:

— Нима вие не сте готов да поработите половин час извънредно заради вашия щандартенфюрер?

Всички се ухилиха.

Лицето на Щимберт се разкриви. Колегите му стояха доволни и смутени. На прага на първата стая, отворена към стълбището, стоеше Ели, която се бе изкачила тихо и мълчаливо. Чирачето, което бе останало да помете стаите, стоеше зад гърба й ухилено. Тя попита:

— Баща ми тук ли е още?

Щулц извика:

— Господин Метенхаймер, дъщеря ви!

Метенхаймер извика от стълбата:

— Коя?

Шулц отвърна все така високо:

— Ели!

„Откъде ли ми знае името този човек?“ — помисли си Ели.

Метенхаймер слезе пъргаво като момче от стълбата. Години вече Ели не бе идвала да го вземе от работа и сега той сякаш се бе подмладил от гордост и от радост, като видя любимата си дъщеря сред голямата празна, готова за нанасяне къща — една от многото, които той бе подновявал в мечтите си за нея. Веднага забеляза тъгата в очите й и умората, която правеше лицето й още по-нежно. Разведе я из къщата, за да й покаже всичко.

Чирачето се опомни първо и примлясна с език. Шулц го плесна леко. Другарите му казаха:

— Чиста работа! Да му се ненадява човек на стария сърдит мърморко, че е могъл да направи такава дъщеря.

Шулц побърза да се преоблече. Тръгна подир бащата и дъщерята на известно разстояние, когато те заслизаха надолу по Микелщрасе, хванати под ръка.

Ели тъкмо казваше:

— Та така беше тази нощ и сигурно пак ще дойдат да ме вземат, навярно още тази нощ. Чуя ли стъпки, цялата потрепервам. Така съм уморена!

Метенхаймер отвърна:

— Успокой се, детето ми. Ти нищо не знаеш и толкова. Мисли си винаги за мен. Аз никога няма да те изоставя. А сега престани да мислиш поне половин час за всичко това. Ела, ще влезем в тази сладкарница. Какъв сладолед искаш? Смесен?

Ели предпочиташе да изпие една чаша топло кафе, но не искаше да помрачи радостта на баща си. Още докато тя беше малко момиченце, той винаги я беше водил да я черпи сладолед.

Той каза:

— И сложете допълнително още една вафла.

В това време в сладкарницата влезе Шулц, първият му помощник. Той се приближи към масата им.

— Утре заран нали ще дойдете на работа, Метенхаймер?

Метенхаймер отвърна изненадан:

— Ами да.

— Е, тогава ще се видим — отвърна Шулц. Той почака един миг дали Метенхаймер ще го покани да седне. Подаде ръка на Ели и я погледна право в очите.

Ели не би имала нищо против този здрав, приятен млад мъж с открито и честно лице да седне при тях. Оставането насаме с баща й все пак започна по малко да я притеснява. Ала Метенхаймер погледна Шулц така мрачно, че той побърза да се сбогува.