Ана Зегерс
Седмият кръст (26)

IV

Сега е обед. На новото пасбище от другата страна на шосето Ернст Овчаря има по-малко работа, но и по-малък кръгозор. Тук овцете не се разпръсват много надалече. От долната страна полята на Месерови граничат с шосето. Зад шосето стопанствата на Манголдови и на Марнетови закриват гледката на Ернст. От горната страна полята опират о една дълга вклинена сред поляните букова гора. Тя също е на Месерови. Отделена е от останалата голяма гора чрез телена ограда. Зад горския клин пак продължава мерата на Месерови. Сега от тяхната кухня се носи миризма на печено говеждо месо. Ойгени лично се приближава на поляната с малка тенджерка в ръка. Ернст повдига капака и двамата поглеждат вътре — Ернст и Нели.

— Странна работа — говори овчарят на своята кучка, — грахова супа, пък мирише на говеждо печено.

Ойгени се извръща още веднъж към него. Тя е нещо средно между братовчедка на Месерови и икономка на дома им.

— У нас се дояжда и останалото от предишния ден, приятелче.

— Че ние двамата да не сме помийни кофи — продължава Ернст, — моята Нели и аз.

Жената го поглежда за миг и се разсмива.

— Има ли смисъл да се карате с мен, Ернст — казва тя. — У нас има по две блюда; като си изядете супата, донесете паницата си на кухненския прозорец.

И тя бързо си отива — почти пълна, вече позастаряваща жена, ала с хубави меки стъпки. Ернст беше чувал да казват за нея, че по-рано косите й били черни и блестящи като крилата на косовете. Тя е от добро семейство; може би дори е трябвало да се ожени за стария Месер; но сама провалила всичко, когато през двайста година на генерал Манжен от Междусъюзническата комисия му хрумнало да разквартирува тук два полка. Един сивосинкав облак, който се изкачва нагоре по шосето, разпръсва се в долините и селата, сред хълмовете — ту тук, ту там, и някаква звучна непозната музика, увличаща умовете. После чужд войнишки шинел на закачалката във входното антре, непознат мирис по стълбището, чуждо вино, което чужда ръка ти налива, чужди любовни думи, докато най-после чуждото ти става близко и започваш да усещаш родното като чуждо. И когато почти осем години по-късно сивосиният облак се оттегли надолу по шосето и онази чужда увличаща маршова музика се разнесе за последен път не дори във въздуха, а само в ушите на хората, Ойгени се надвеси дълбоко над Месеровото таванско прозорче. Тук се бе подслонила тя, след като домакинята бе умряла при раждане на петото си дете. Родителите на Ойгени бяха умрели, но преди това я бяха изпъдили от дома, французойчето й — момченцето на окупатора, ходи в Кронберг на училище. Бащата на момченцето отдавна вече си пие аперитива на парижкия булевард „Севастопол“. Никой не говори вече за това. Хората навикнаха. Ойгени също навикна. Лицето й избледня, макар че все още си е хубаво. От дълбочината на гърдите й бе излязъл само един сух стон, когато тя разбра, че сивосиньото петно, което тя не изпускаше из очи, отдавна вече бе престанало да бъде окупационната армия, а бе само истинска мъгла. Но колко години минаха оттогава…

„За дебелия Месер, тоя дърт чешит — мисли си Ернст, — Ойгени е направо незаслужено щастие. Бих искал да знам само дали това за двете блюда тя си го беше решила предварително, или след това го измисли.“

Сега Франц беше толкова уморен, че му се струваше, сякаш трансмисионният ремък свисти вътре в главата му. Въпреки това не даваше брак може би защото за първи път не се страхуваше, че това може да му се случи. Мислеше единствено дали ще успее да поговори след това с Ели насаме, когато предава ябълките.

Като си помисли, че само след няколко часа отново ще застане пред Ели, именно пред Ели, за която винаги бе мечтал, през главата му проблесна мисъл, че всъщност всичко това можеше да бъде наистина и действително. Те можеха да се срещнат не за да помогнат на Георг, а заради себе си самите. Той, Франц, не отива, за да й отнесе ябълки и за да прескочи плътната мрежа от ченгета и преследвачи, нищо не го застрашава, изобщо никого не грози опасност. Франц се опита да си представи, че просто е набавил два коша ябълки за първата зима на техния съвместен живот, както нравят стотици други мъже. Нима за тях беше невъзможно да се включат в обикновения живот? Нима навред и всякога сянка щеше да тегне над тях?

За миг Франц се попита — за един-единствен миг — дали не си струва да зареже всичко заради това обикновено щастие. Малко обикновено щастие още сега, вместо тази ужасна безсърдечна борба за окончателно щастие на някакво човечество, към което той, Франц, може би изобщо нямаше да принадлежи вече. Така, сега ще можем да си печем ябълки в нашата фурна, би казал той. След това ще отпразнуват сватбата си през ноември с истински пир — така хубаво ще си подредят двете стаички в Грисхаймското селище. И когато след това тръгне на работа заран, той ще знае през целия ден, че вечерта ще завари Ели у дома. Неприятности? Удръжки? Пренапрежение на работа? Вечерта в спретнатата им стаичка всички тези грижи ще паднат от плещите му. И когато ще стои като сега пред своя тезгях и ще щанцова пластинка след пластинка, той все пак ще си мисли — довечера ще бъда с Ели. Навред окачени знамена? Значки по реверите? Отдайте Хитлеру — Хитлеровото. Нека, а Ели и той ще се радват на всичко, което ще предприемат заедно — и на любовта си, и на коледното дръвче, и на печеното в неделя, и на сандвичите за работа сутрин, и на малките привилегии за новобрачни, и на своята малка градинка, и на устройваните за работниците излети. Ще им се роди син и те ще се радват. Сега, разбира се, трябва да започнат да пестят и да отложат пътешествието с парахода с групата на „Сила чрез радост“ за следващата година. С новата тарифна ставка може да се живее. А какво ли не измислят началствата, за да увеличат все пак нормите! С течение на времето пренапрежението на работа все пак ще почне да му омръзва. „Не критикувай само на глас — ще му каже Ели. — Само без скандали, Франц — особено пък сега.“ Защото сега те вече очакват второто си дете. За щастие обаче Франц вече е назначен за заместник-ръководител и те ще могат да изплатят малкия заем, който бяха принудени да вземат от бащата на Ели. Само Ели да не се страхуваше, че пак ще имат дете! Франц каза: Ако трябва да гледаме военновременни деца, мерси. Този път Ели се разплака. Започнаха да пресмятат, изчисляваха всички разходи, съпоставяйки ги с привилегиите за многодетни. При тези сметки обаче Франц почувствува тежест в областта на сърцето си. Не знаеше защо. Но сякаш мрачно осъзнаваше, че подобни пресмятания са нередни. После Ели прие един разумен съвет и този път детето им се размина. Да, ще могат да се запишат за екскурзията с параход, тъй като майка й ще вземе през това време по-голямото дете, а сестрата на Ели — по-малкото. Тази сестра ще научи и малкото детенце да вдига ръка за Хитлеровия поздрав. Ели все още си е така хубава и свежа. Целия ден Франц си мисли — дано тази вечер ми предложи за вечеря нещо по-хубаво, а не нещо, стъкмено набързо.

После една сутрин Франц ще отиде във фабриката и вместо Дръвничето някакво непознато момченце ще почиства стружките. Франц ще попита: Че къде е Дръвничето? — А друг ще отвърне: Дръвничето е арестуван. — Арестували са Дръвничето? — ще попита Франц. — Че защо? — Задето разпространявал слухове — отвръща някой от неговите щанцьори. — Че какви слухове? — пита Франц. — За Вестхофен, в понеделник неколцина избягали оттам. — Какво, от Вестхофен ли? — учудва се Франц. — Та нима там още живеят някои? — Тогава отвръща един щанцьор, един съвсем спокоен, сух човечец, с почти заспали черти на лицето, комуто Франц никога не е обръщал много внимание: — А ти нима си мислил, че там всички ще измрат? — Франц се стряска и започва да мънка: Не, не, учудвам се само, че там все още има затворници. — Щанцьорът се усмихва неопределено и отвръща глава встрани. — Ако можеше тази вечер да не се връщам в къщи — мисли си Франц, — да мога да се поразговоря с някой, като с този тук например. — И Франц неочаквано разбира, че познава този щанцьор от преди. Някога в предишния си живот той е бил заедно с този щанцьор, познава го отдавна, познавал го е, преди още да познава Ели, преди още…

… Неочаквано Франц потреперва и в този миг дава брак. Какво му е виновно момчето, Орехчето, когото всички хвалят, че само за три дни вече се е научило така умело да чисти праха между ръцете им, както Дръвничето, който бе вършил тази работа през цялата година, преди да го арестуват.

На платформата на трамвай номер 3 Георг си мисли: не беше ли по-разумно да вървя пеша? Да заобиколя през крайния квартал? Не правя ли повече впечатление така?…

„Няма смисъл да разсъждаваш за онова, което не си направил — съветва го Валау, — това е ненужно разхищение на сили. Не бива да скачаш изведнъж от трамвая — да опитваш ту едно, ту друго. Дръж се спокойно и сигурно.“

„Каква полза от твоите съвети, когато те не можаха да помогнат на тебе самия?“

Изведнъж гласът на Валау се изгуби. Досега той всяка минута можеше да върне в ушите си този глас, а сега из един път го изгуби. Шумът на цял един град не можеше да заглуши този замлъкнал глас.

Сега трамваят направи голям завой и навлезе в покрайнината на града. Неочаквано на Георг се стори невероятно това, че пътува тук, жив, посред бял ден. Това противоречеше на всяка действителност, на всяко предположение. Или може би това не бе самият той, или пък… Усети по слепоочията си ледения и пронизващ въздух, сякаш тройката пътуваше в някаква друга зона. Навярно отдавна вече го наблюдаваха. Та как така именно той се случи да срещне Фюлграбе? Те навярно отдавна вече водеха Фюлграбе за верижка. Погледът на Фюлграбе, движенията, привидното му намерение да се предаде — така се държи само умопобъркан или човек, комуто предварително са определили как да действува. Но защо тогава не ме заловиха веднага? Много просто — защото искат да изчакат къде ще отида. Искат да видят кой ще ме подслони.

И той започна да търси кой може да е преследвачът му. Мъжът с брадичка и очила, който прилича на учител? Или момъкът със синия монтьорски комбинезон? Или може би старчето, което навярно кара това цяло дръвче, грижливо опаковано, в градинката си извън града?

През последните секунди от общия градски шум се бе отделила маршова музика. Тя бързо се приближаваше и усилваше и налагаше над всички шумове и движения отривистия си ритъм. Прозорците на къщите се разтвориха, от вратите наизлизаха дечурлига, из един път цялата улица бе оградена от хора — ватманът спря.

Паважът вече трепереше. Откъм края на улицата се чуваха приветствени възгласи. От няколко седмици насам 66-и пехотен полк бе настанен в новите казарми. Когато войниците тръгнеха с маршова стъпка из града, винаги ги посрещаха буйно. Ето ги, задават се вече: тромпетисти, барабанчици, тамбурмажорът размахва жезъла си, кончето му танцува. Ето ги! Най-после — хората вдигат ръка за поздрав. Старецът също отхвърля ръката си нагоре и подпира дръвчето между коленете си. Веждите му потръпват в такт с маршовата мелодия. Очите му блестят. Дали има син между тях? Маршът бърка в сърцата на хората, та чак тръпки ги полазват по гърбовете и очите им блясват. Що за магическа сила е тази — състояща се от равни части прастар спомен и пълна забрава? Човек би могъл да си помисли, че последната война, в която бяха въвели този народ, бе най-щастливото предприятие и бе донесла на всички само радости и благополучия. Жени и девойки се усмихват, сякаш синовете и любимите им куршум не ги лови.

Как са изучили вече маршовата стъпка младоците за тези няколко седмици! А майките, които за всеки пфениг досега страхливо и с право са питали „за какво ти е?“, сега, щом чуват маршовата мелодия, са готови веднага да дадат синовете или части от синовете си. За какво? За какво? — ще питат тихо после те, когато музиката заглъхне. После ватманът отново ще потегли, старецът ще забележи, че едно клонче на дръвчето му е пречупено, и ще започне да мърмори. Тайният агент, ако действително седи в трамвая, ще подскочи ужасѐн.

Защото Георг вече бе слязъл от платформата. Навлезе в Бокенхайм пеша. Паул живееше на Бруненгасе 12. Нито ударите, нито ритниците бяха избили от главата му този адрес — нито дори името на жената на Паул: Лизел, родена Ендерс.

Последните няколко минути той бе вървял много бързо и сигурно, без да се обръща настрани. Спря се на една уличка, която излизаше на Бруненгасе, за да си поеме дъх пред една витрина. И когато се видя в стъклото на витрината, трябваше да се хване за металното перило пред нея. Колко бяло беше лицето на този мъж, който тъкмо се хващаше с едната ръка за перилото — и това жълтеникаво чуждо палто, което сякаш само̀ го влачеше напред — него и главата му с твърдото бомбе!

„Имам ли право да отида у Рьодерови? — попита се той. — Какво ми дава право да мисля, че съм се освободил от сянката, ако тя наистина ме е следвала? Пък и Паул Рьодер — защо тъкмо той трябва да рискува всичко заради мен? А как така преди малко аз седях на онази пейка заедно с Фюлграбе?“