Ана Зегерс
Седмият кръст (11)

I

Когато клисарят излезе и заключи главния вход след себе си и последният ек се разби в един свод, Георг разбра, че бе получил отсрочка, такава дълга почивка, че почти я сбърка със спасението. За първи път, откакто бе избягал, дори откакто го бяха хвърлили в лагера, го изпълни горещо чувство на сигурност. Ала колкото силно бе това чувство, толкова бързо се и разпръсна. „В тази дупка — мина му през ума — е адски студено.“

Мракът така се сгъсти, че цветовете на изрисуваните прозорци помръкнаха. Междувременно мракът бе достигнал до онази степен, когато стените се отдръпват, сводовете се извисяват и колоните се подреждат в безкрая, издигащи се в неизвестното, което може би е нищо, а може би безкрайност. Неочаквано Георг почувствува, че някой го гледа. Опита се да се пребори с това чувство, от което и тялото, и душата му се сковаха. Подаде главата си изпод каменната купел. На пет метра разстояние от него от следващата колона го гледаше мъж с жезъл и митра, облегнал се върху надгробната си плоча. Мракът разливаше очертанията на богатите му одежди, които сякаш се отделяха от него, ала не и чертите на лицето му — ясни, обикновени и зли. Очите му проследиха Георг, докато той пропълзя край колоната.

Мракът не хлуеше отвън, както през обикновените вечери. Цялата катедрала сякаш се разпадаше, камъните олекваха. Няколкото лозници, които се виеха около колоните, и разкривените лица, и прободеният бос крак насреща му се превърнаха във видения и дим, камъните край него се разнесоха в мъгла и единствено той, Георг, се бе вкаменил от ужас. Затвори очи. Вдъхна няколко пъти дълбоко, после всичко отмина или може би мракът се бе сгъстил повече и затова вече не можеше да му се привижда нищо. Потърси къде да се скрие. Заподскача от една колона към друга. Шмугваше се приведен, сякаш все още го наблюдава някой. Върху колоната, пред която се бе сгушил сега, стоеше облегнат един закръглен здрав мъж, който бе вперил поглед в надгробната плоча някъде над Георг, а върху кръглото му лице бе изписана дръзката усмивка на властвуващия. Георг не бе забелязал досега, че с двете корони, които държеше в ръце, той коронясваше две джуджета — противниците-крале на някакъв междуцарствен период. Георг отново отскочи към следващата колона, сякаш разстоянието от едната до другата се надзираваше. Плъзна поглед нагоре по мъжа зад себе си, чиито дрехи бяха толкова широки, че той можеше да се загърне целият в тях. И потрепера. Срещна го човешко лице, което се привеждаше над него, изпълнено със скръб и загриженост.

„Какво искаш още, сине мой, смири се, та ти още в началото беше на края на силите си. Сърцето ти бие лудо, кръвта тупа в болната ти ръка.“

Георг откри едно удобно местенце, някаква ниша в стената. Плъзна се напряко през страничния кораб, сподирен от погледите на шестима архиепископи — канцлери на Свещената империя, протегнал ръката си напред като куче с премазана лапа. Седна удобно. Започна да търка ставата на болната си ръка, която съвсем бе изтръпнала. После затърка коленете, кокалчетата и пръстите на краката си.

Вече го тресеше. Дано болната ръка не му погоди някой лош номер, преди да стигне до Лени. Там ще го превържат, ще се измие, ще се нахрани, ще го напоят, ще спи, ще се излекува. Изплаши се. Но тогава нощта, която допреди малко му се искаше да продължи вечно, трябваше да се свърши колкото може по-скоро. Опита се отново да си представи Лени. Едно чудо, което понякога му се удаваше, а понякога — не, в зависимост от мястото и часа. Този път успя: едно тънко, деветнадесетгодишно момиче, на тънки, много високи крака, със сини очи, които изглеждаха почти черни под гъстите ресници, и с бледо матово лице. Това беше видението на неговите сънища. В светлината на спомена, с течение на времето след раздялата му с девойката, която всъщност отначало му се бе видяла дори грозничка и малко смешна с дългите си крайници, придаващи на походката й някаква неловка стремителност, тя се бе превърнала по-късно в някакво приказно същество, което и в приказките се явява само от време на време. Така от ден на ден тя се превърна от далечен сън в още по-нежно и още по-въздушно създание. И сега, облегнал се на леденостудената стена, за да не заспи, той започна да я обсипва с любовни слова. Тя сигурно ще застане пред мен — така си мислеше той, — и ще се вслуша в мрака в моите думи.

Безброй подобни уверения и най-различни несъществували приключения се оформяха в съзнанието му след онзи единствен път, в който те действително бяха останали насаме. Още на следващия ден той трябваше да напусне града. В ушите му още звучаха нейните уверения, повтаряни отчаяно, безспир:

— Ще те чакам тук, докато дойдеш. Ако се наложи да бягаш, ще дойда с теб.

От новото си място той все още можеше да разпознава мъжа върху ъгловата колона. Въпреки мрака отдалече лицето му се виждаше още по-ясно. Върху разкривените му устни сякаш се четеше последният, пълен с отчаяние зов: примирение вместо страх от смъртта, милосърдие вместо справедливост.

Малкото жилище в Нидеррад, където Лени живееше заедно с една от по-възрастните си сестри, която почти винаги беше на работа, бе много подходящо за скривалище или за бягство. Именно подобни съображения го бяха довели на времето пред прага на тази малка стаичка, макар че, влизайки тук, той бе забравил всичко останало — предишните си любовни истории и твърде дълги периоди от отминалия си живот. Дори когато стените на Ленината стая се сраснаха като непроходим жив плет, в главата му продължаваше да мъждука мисълта, че при нужда това местенце може да бъде удобно прикритие. Когато във Вестхофен го извикаха да излезе на входа, защото са му дошли на посещение, за миг той се изплаши да не би да са попаднали на Лени. Отначало въобще не можа да познае жената, която въведоха при него. Сякаш бяха довели някоя девойка от съседното село и я бяха изправили пред него в бараката на лагера — толкова чужда му се видя тази Ели, която бяха накарали да му дойде на свиждане.

Навярно бе задрямал. Изплаши се от ужас. Катедралата кънтеше. Един ярък светлинен лъч прекосяваше цялото помещение. Тъкмо над изпречения му напред крак. Да бяга ли? Имаше ли още време? Къде да върви? Всички врати, с изключение на една, от която хлуеше светлината, бяха заключени. Може би ще успее да се измъкне все пак незабелязано през някой от страничните параклиси. Той се подпря върху болната си ръка, извика и се отпусна на пода. Не смееше вече да се промъкне през струята светлина. В този миг отекна гласът на клисаря:

— Мърли с мърли, всеки ден все нещо ново ще ви се случи!

Думите му прокънтяха като тръбата на Страшния съд. Една старица, майката на клисаря, извика:

— Ето ти я чантата.

После се разнесе гласът на жената на клисаря и се заблъска в стените и колоните като истински тържествен възглас:

— Ами аз нали ви казах, че я бях оставила между пейките, докато чистех.

Двете жени излязоха. Така шумно, сякаш великанки влачеха крака. Вратата отново се заключи. От всичко вътре остана само ехото, разби се и прокънтя още веднъж високо, сякаш не искаше да заглъхне, отекна в най-далечния ъгъл и продължаваше да трепти там, когато Георг вече бе престанал да трепери.

Той се облегна отново на стената. Клепачите му натежаха. Сега вече беше съвсем тъмно. Лекият зрак от единствената лампичка, който трептеше едва видим някъде в тъмнината, беше толкова слаб, че не можеше да освети никаква колона вече и само даваше да се разбере, че мракът е съвсем непрогледен. И Георг, който преди това бе мечтал само за тъмнина, сега задиша тежко и потиснато.

„Сега е времето да свалиш дрехата си — посъветва го Валау, — защото след това няма да имаш сили вече.“ Той се подчини, както винаги се бе подчинявал на Валау, и се учуди, защото от това му стана по-леко.

Валау бе докаран в лагера два месеца след него.

— Значи, ти си Георг?

В тези четири думи, с които по-възрастният от него другар го поздрави, Георг за пръв път почувствува собствената си цена. Един освободен от лагера затворник бе разказал навън за него. И докато във Вестхофен го измъчваха до смърт, в селата и градовете на родината мълвата бе създала образа на Георг, неговия неразрушим паметник. И дори и тук, край тази леденостудена стена, Георг пак си помисли:

„Ако през целия си живот можех да срещна Валау единствено във Вестхофен, пак бих бил готов да преживея всичко отначало…“ За първи, а може би и за последен път в неговия млад живот бе разцъфнало едно приятелство, в което нямаше нужда нито да се перчи, нито да се унижава, нито да се вкопчи или да се отдаде напълно, а само да се покаже такъв, какъвто е, и да знае, че го обичат именно защото е такъв.

Сега вече мракът не му се струваше така непроницаем. Варосаната стена блестеше леко като току-що навалял сняг. Той усещаше с цялото си тяло, че се очертава като тъмно петно върху тая белота. Дали да промени още веднъж мястото си? Кога ли ще отворят за утринната литургия? До сутринта му оставаха още безброй много минути на безопасност. Толкова много минути му оставаха още, колкото, да речем, седмици оставаха на клисаря. Защото в края на краищата и клисарят не е гарантиран за вечни времена.

Далече пред него, към главния олтар, се очертаваше една-единствена колона, защото светлината се плъзгаше край жлебовете й. Сега изглеждаше, сякаш тази единствена светла колона носи целия свод. Но колко студено беше всичко! Един леден мир, сякаш недокосван никога от човешка ръка, от човешка мисъл. Сякаш той се бе сраснал в някакъв глетчер. Затърка със здравата си ръка краката и всичките си стави. В това убежище можеше направо да замръзне.

— Тройно салто. Това е най-високото постижение, което човешкото тяло може да изтръгне от себе си. — Така му бе обяснявал Белони, един от сълагерниците му. Бяха арестували Белони, артиста на име Антон Майер, направо от трапеца в цирка. Намерили в багажа му няколко писма, изпратени от Съюза на артистите във Франция. Колко пъти го бяха будили от сън, за да им покаже майсторската си игра! Един тъмен, мълчалив човек, добър другар, ала някак си много чужд. — Не, не, съществуват навярно само трима живи артисти, които могат да постигнат такова нещо. Е, може и друг някой да има това щастие, но то никога не може да бъде повтарящо се постижение.

Белони бе отишъл по свой почин при Валау и му бе казал, че е готов при случай да се опита да избяга. И без това никога вече нямало да могат да излязат оттук. Разчитал по време на бягството на сръчността на тялото си и на готовността на приятелите си да му помогнат. Той бе дал на Георг един адрес, където щял да остави за него пари и дрехи за всеки случай. Може би беше свестен момък, но много чужд, та Георг трудно можеше да го разбере. Нямаше да използва дадения му от него адрес. Ще изпрати Лени в четвъртък сутринта при стари другари във Франкфурт. Ако при своя ум Пелцер имаше сухожилията и мускулите на Белони, той непременно щеше да се измъкне. Междувременно сигурно са хванали и Алдингер. Той би могъл да бъде баща на всички тия негодници, които сега навярно му късат косите, плюят в старото му селско лице, което не бе изгубило достойнството си дори и когато изглеждаше, че той е изгубил разсъдъка си. Кметът на едно съседно село го бе предал заради някаква стара семейна вражда.

Фюлграбе беше единственият от седмината избягали, когото Георг бе познавал преди. Той често бе прибавял към списъка, поднесен му от Георг, по една марка от касата на своя магазин. Дори и в минути на най-голямо отчаяние изразът на ненавист не бе слизал от лицето му. Повтаряше, че го били забъркали в тая каша, придумали го, а той не можел да откаже.

Алберт сигурно не е вече между живите. Седмици наред той търпеше и се унижаваше, уверявайки, че вината му е съвсем нищожна, че бил замесен в някакви валутни машинации: докато един ден се разярил и Цилих го прехвърли в наказателната рота. Колко ли зверски удари е бил принуден да претърпи този Алберт, докато бяха избили искра и от неговото затъпяло сърце!

„Аз тук сигурно ще замръзна — помисли си Георг. — Ще ме намерят и след това ще показват на децата тая стена и ще им разправят, че тук някога са намерили един беглец от лагера, замръзнал през една есенна нощ през ония диви времена. Колко ли е часът? Навярно скоро ще удари полунощ. — Сега вече около него цареше нов, пълен мрак, в който той продължаваше да си мисли: — Дали някой от по-раншните ми близки си спомня все още за мен? Майка ми? Тя вечно се караше. Клатушкаше се върху болните си крака по малката ни уличка, ниска и дебела, с огромната си, леко полюляваща се гръд. Никога вече няма да я видя, дори и да остана жив. — Когато си я представяше, той винаги виждаше само очите й — младежки кафяви очи, потъмнели от укор и безпомощност. Сега дори усети срам, задето тогава се бе стеснявал пред онази Ели, която бе негова жена в продължение на три месеца, задето майка му има такива големи гърди и е облечена в такава смешна лятна рокля. Припомни си някогашния си малък приятел от училище Паул Рьодер. Цели десет години двамата бяха играли заедно на топчета в същата малка уличка, а след това още десет години футбол. После престанаха да се виждат, защото той самият бе станал друг, а малкият Рьодер си бе останал същият. Георг си припомни сега неговото кръгло, осеяно с лунички лице, като някакъв мил, забранен завинаги за него роден край… Спомни си и за Франц. — Той беше добър към мене, толкова много се грижеше за мен! Благодаря ти, Франц. А после се скарахме. И за какво ли? Какво ли е станало с него? Добър човек беше. Спокоен, свестен и верен.“

Георг усети, че дъхът му спира. През страничния кораб се спусна отблясъкът от един прозорец от разноцветни стъкла, осветен навярно от лампата на някоя от къщите от другата страна на площада пред катедралата или от светлината на някоя минаваща кола — един огромен, блестящ във всички цветове килим изведнъж се разгъна в мрака, постилан безпричинно нощ след нощ за никого върху каменните плочи на пода на празната катедрала, защото гости като Георг и тук се появяваха само веднъж на хиляда години.

Друга някаква светлина отвън, запалена навярно, за да успокои някъде болно детенце, или за раздяла с отиващ си мъж, оживяваше в мрака, докато светеше, всички картини от живота, изписани от цветните стъкълца на прозорците. Ето, тези двамата навярно са изпъдените от рая — мина през ума на Георг. А това навярно са главите на кравите, надничащи над яслата, където лежи детето, за което не се бе намерило другаде място в целия свят. Това пък навярно е Тайната вечеря, по време на която Той вече е знаел, че са го предали, а този тук навярно е войникът, който го е промушил с копието си, когато Той вече е висял на кръста… Ала Георг отдавна вече бе забравил всички тези евангелски картини. Много от тях дори и не познаваше въобще, защото в семейството му не се интересуваха от тези неща.

И все пак всичко, което разпръсква самотата, носи утеха. Не само онова, което кара хората да страдат едновременно, може да успокои човека, а и онова, което другите са изстрадали преди.

После светлината отвън изгасна. Вътре стана още по-тъмно отпреди. Георг мислеше за братята си, особено за най-малкия, когото той сам бе възпитавал с нежност, по-подходяща за малко коте, отколкото за дете. Спомни си и за собственото си дете, което бе видял за малко един-единствен път. После престана да мисли за каквото и да било определено. Явяваха му се образи и изчезваха, ту размазани, ту съвсем отчетливи. Някои виждаше на улица, други сред училищен двор или на спортна площадка, трети край река, сред облаци или гори. Всички те връхлитаха отгоре му и той можеше да задържи онова, което му бе приятно. После всичко изгубваше очертанията си и той не можеше да си представи нито лицето на майка си, нито чието и да било друго. Очите го боляха от умора, сякаш действително бе видял всичко. Някъде надалеч, докъдето той въобще не можеше да си представи, че стига катедралата, просветна нещо пъстро. Вън премина кола. Щом светлините й достигаха до някой от прозорците, отблясъкът им падаше на пода. После наставаше отново мрак, защото светлините срещаха стена.

Георг се ослуша. Моторът отмина нататък. Дочу скърцането на колелата и смях на мъже и жени, които навярно се бяха наблъскали в твърде тясна кола. После отминаха. Пъстрите картини на прозорците се плъзгаха бързо една след друга между колоните, отдръпваха се все по-надалече от Георг, после главата му клюмна върху гърдите. И той заспа. Отпусна се върху ранената си ръка. Събуди се от болката. Най-дълбоката нощ вече бе отминала. Пред него белосаната стена започна да проблясва. В обратен ред в сравнение с вечерта сега мракът започна най-напред да се изпарява, после колоните и стените почнаха да се разпадат, сякаш катедралата бе построена от пясък. Докоснати и от най-слабата външна утринна светлинна, картините по прозорците пак започнаха да се появяват, ала сега не в ярки багри, а в приглушени тъмни тонове. Същевременно стените престанаха да се разпадат и всичко отново започна да се вкаменява. Огромният свод на главния кораб замръзна според законите, по които бе построен по времето на императорския род на Щауфените, въплъщение на ума на строителите и на неизчерпаемата сила на народа. Сводът, под който Георг се беше скрил, се втвърди отново, същият този свод, с който се бяха отнасяли с такава почит още по времето на Щауфените. Колоните се вкамениха и всички разкривени муцуни и животински глави по капителите на колоните и епископите върху надгробните плочи пред колоните застинаха отново в своето гордо бодърствуване в смъртта заедно с императорите, с чието коронясване те бяха толкова невъобразимо горди.

„Крайно време е вече да се измъквам“ — помисли си Георг.

Изпълзя навън от нишата. Нагъна вързопчето със зъбите и здравата си ръка. Тикна го между една плоча и една колона. С изопнати мускули на цялото тяло, с пламнали очи зачака мига, в който клисарят щеше да отключи вратата.