Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das siebte Kreuz, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
ckitnik (2013)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2013)

Издание:

Ана Зегерс. Седмият кръст

Немска. Второ издание

Рецензент: Недялка Попова

Редактор: Яна Мутафчиева

Художник: Светозар Сребров

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Иван Скорик

Коректор: Людмила Стефанова

 

В предговора е посочен превод на български на романа „Седмият кръст“ още през 1946 г., но няма сведения за преводача. Друго издание на романа според предговора е през 1978 г. На сайта: http://forum.uni-sofia.bg/forum/viewtopic.php?f=162&t=11120&start=90 е цитирано издание от 1975 г.: Ана Зегерс. Седмият кръст. Библиотека Победа. Партиздат. С., 1975. 425 с. Твърда корица с обложка. На сайта: http://www.darl.eu/delit/betrachtungen/bulgar/seghers.htm за новелата „Каменната ера“ се споменава издание на сп. „Панорама“ около 1980 г. За разказа „Дъщерята на делегатката“ информацията за написването е взета от адрес: http://www.buch-liste.de/library/index.php?view_book=730.

История

  1. — Добавяне

III

Ели не отдръпваше кафявите си очи от човека, който след няколкочасовия нощен разпит вече не й се струваше непознат — Оверкамп.

— Напрегнете се да си припомните, госпожо Хайслер. Разбирате ли ме? Може би ще си припомните по-добре, ако ви оставим на спокойствие, отколкото когато сте навън. Много лесно можем да проверим това.

Ярката светлина сякаш беше изсушила мислите й и тя можеше да мисли само за онова, което виждаше пред очите си. Каза си: тези три зъба отгоре сигурно са изкуствени.

Оверкамп застана съвсем близо пред нея, така че ярката светлина на лампата падна върху собствения му избръснат тил и лицето на Ели най-после остана в сянка.

— Разбрахте ли ме, госпожо Хайслер?

Ели отвърна тихо:

— Не.

— Щом като не можете да си спомните нищо навън, за което впрочем можете да благодарите само на обстоятелствата, че сте се разделили в лоши отношения с Хайслер, то възможно е задържането ви, а при нужда и затварянето ви в карцера да повлияе по-добре да си припомните. Сега разбрахте ли ме, госпожо Хайслер?

Тя отвърна:

— Да.

Когато челото й беше в сянка, тя все пак можеше да мисли.

„Че какво ще загубя, ако ме затвори? Службата си? По двайсетина писма на ден до различни фабриканти на чорапи? Ще ме затвори на тъмно? По-добре, отколкото тази светлина да ми разсича мозъка.“

Мислите й, които досега бяха полуосъзнати и унесени, за миг обгърнаха ясно и плътно всичко, което можеше да й се случи сега, дори възможността да умре. Вечен покой след отминаващите мъки и удари, както я бяха учили някога — нито учителят, нито малката ученичка с кестенявите плитки можеха да си представят все пак, че това неясно поучение може някога да й се окаже полезно за ежедневния живот.

Оверкамп отстъпи настрана. Ели затвори бързо очи пред ярката светлина, от която дъхът й секваше. Оверкамп отново я заразглежда с неуморима настойчивост. Дори и влюбен не би я разглеждал така. Тази заран той бе призовал десетина души, между които и Ели Хайслер, още от ранни зори. Младата жена бе отвръщала на всичките му въпроси само с едно леко „да“ или „не“. Под убийствената светлина дребното й личице сякаш се разтопяваше. Оверкамп започна отначало:

— И така, мила госпожо Хайслер, да се върнем пак към началото на нашия разговор. През първите дни на вашия брак — припомнете си добре, — докато този човек е бил истински влюбен във вас — впрочем в това няма нищо чудно, а после голямата любов малко по малко започнала да изстива, после отново сте се придобрили и всичко започнало още по-сладко; нали така е било, госпожо Хайслер? И така — когато огънчето на любовта бавно, бавно не искало вече да пламне както преди и мъжът ви започнал съвсем да охладнява, тогава, когато вие все още не сте успявали да надживеете любовта си, когато сърцето ви все още се е свивало от болка, задето великата любов е трябвало да се потъпква — спомняте ли си все още всичко това?

Ели промълви:

— Да.

— Да, спомняте си. Спомняте си как ту една, ту друга приятелка е започнала да ви подхвърля това и онова, спомняте си и първата вечер, когато той не се е прибрал в къщи, а след това отсъствувал без никакво притеснение три-четири дни, и то все с тази жена. Спомняте си, нали?

Ели отвърна:

— Не.

— Какво не?

Ели се опита да извърне глава, ала ярката светлина я държеше във властта си. Тя каза тихо:

— Той просто не се прибираше — това беше всичко.

— И вие дори не желаете да си спомните с кого е отсъствувал?

Ели отвърна:

— Не.

Когато въпросите насочиха разпита до това място, точно според предвижданията на Оверкамп, в главата на Ели нахлуха гъсти ята неприятни спомени. Под блясъка на ярката полицейска лампа те летяха като молци: дебелата касиерка, две-три свежи момичета със сини ризи и с червения знак „FU“, една източена слаба съседка от Нидеррад и още една, от която тя най-напред започна да ревнува, но това чувство не я напусна дълго време може би защото изобщо нямаше никакъв повод за това — Лизел Рьодер. Впрочем тогава тя съвсем не беше днешната дебела Лизел, а само леко закръгленичка, червенокоса и весела. Когато стигна по време на разпита до този спомен, Ели веднага продължи да си спомня цялото семейство Рьодер — и Франц, и всичко, свързано с него.

И така Оверкамп и този път бе построил правилно разпита си. Въпросите му бяха извадили на повърхността от съзнанието на Ели всичко, което можеше да се извади оттам. Само че възпоминанията останаха да вълнуват вътрешно седящата мирно и тихо пред него млада жена. Оверкамп имаше чувството, че — както те казваха помежду си — разпитът изведнъж се бе закучил. Това беше онзи дяволски пункт и в най-добре построените разпити, о който можеше да се препъне и най-добрият полицай: вместо най-после да се отпусне изцяло, за да се разпадне под настойчивия водопад от удари на хилядите въпроси, човешкото „аз“ неочаквано се споява в последния миг и отново се затвърдява. Да, вместо да омаломощи, водопадът от въпроси неочаквано дава възможност на следствения да се окопити. Изобщо ако искаше да сломи силите на тази млада жена, Оверкамп трябваше да й даде възможност най-напред изцяло да събере силите и мислите си. Той извърна лампата настрана. Мека светлина от тавана заля почти празното помещение. Ели си пое леко дъх. Под прозореца, чиито капаци бяха затворени, се провираше странна златна ивица — утринните зари.

— Засега можете да си вървите. Трябва да бъдете на разположение. Днес или утре отново ще имаме нужда от вас. Хайл Хитлер!

Ели тръгна към града. Олюляваше се от умора. Купи си в най-близката пекарна една топла кифла. Не знаеше къде да върви и затова пое ежедневния си път към службата. Надеждата й, че ще намери там само чистачката и ще може да остане свита до девет часа сама в някой ъгъл, пропадна. Началникът на отдела — упорит ранобудник — също бе дошъл вече.

— Златни утринни часове, така казвам аз винаги, а вие, Ели, сте именно златото на този час. Ако не бяхте вие, госпожо Ели, можех да се закълна, че сте били цяла нощ на среща. Няма защо да се изчервявате, госпожо Ели. Впрочем, ако знаехте колко ви отива това!… Това нежно, затрогващо вълнение на върха на нослето ви и тия сини кръгчета под очите ви…

„Да можех поне веднъж през живота си да имам истински любим! — помисли си Ели. — Георг — дори и да беше тук — не би могъл вече да ме обича. За Хайнрих пък не искам и да мисля повече. За Франц и дума не може да става. Щом свърша работа днес, ще отида при татко. Той поне ще ми се зарадва. Той винаги е бил толкова добър към мен. И винаги ще бъде добър.“