Ана Зегерс
Седмият кръст (14)

IV

Щастието се усмихна на Георг. Щом отключиха вратите на катедралата, той се превърна в ранен богомолец. Беше един от малцината мъже сред многото жени. Клисарят го позна.

„И тоя се е осъзнал три минути преди края си…“ помисли си той доволен.

Георг се надигна с мъка от мястото ся. Измъкна се бавно от църквата навън.

„Тоя няма да издържи и два дни още — помисли си Дорнбергер, — щом излезе на улицата, сигурно ще се сгромоляса.“ Сивото лице на Георг му се видя белязано от смъртна болест.

Как можа да му се случи тази неприятност с ръката! Как някаква нищо и никаква дреболия може из един път да унищожи всичко!

„Къде и кога всъщност ми пострада ръката? А, да, на тази осеяна с натрошени стъкла ограда преди около двайсет и четири часа…“

Хората го изтикаха пред портата на катедралата в една малка уличка. Тя се провираше между ниски къщи, чиито магазини вече бяха осветени, и излизаше на голям площад, който поради мъглата изглеждаше безкраен. Въпреки мъглата обаче площадът и излизащите от него улички гъмжаха от хора. Магазинчетата по пазара започнаха да разтварят вратите си. Още на входа на катедралата вече миришеше силно на кафе и на пресни сладкиши, защото непосредствено до църквата имаше сладкарница. И ако не влизаха вътре, то хората, които излизаха от църква, минаваха край витрината на сладкарницата да погледат поне изложените ябълкови и поръсени със стъргано тесто сладкиши.

Когато свежият влажен въздух го блъсна в лицето, Георг усети, че силите го напускат. Краката отказаха да му се подчиняват и той клекна на паважа. От катедралата излязоха две възрастни госпожици, неомъжени сестри. Едната му натика насила пет пфенига в ръката, докато другата я смъмри:

— Нали знаеш, че е забранено!

По-младата прехапа устни. Цели петдесет години току й се караха.

Георг все пак се усмихна. Колко много бе обичал винаги живота! Всичко бе обичал — и парченцата стъргано тесто върху сладкишите, и плявата дори, която не отсяваха от хляба, откакто бе започнала войната. Обичаше градовете и реките, и цялата страна, и всички нейни хора, и Ели — жена си, и Лоте, и Лени, и Катеринхен, и майка си, и малкото си братче. И лозунгите, които зоват хората на борба; и малките песнички, съпровождани от звън на лютня; и фразите, които Франц му четеше и които съдържаха такива велики мисли и преобърнаха целия му живот; дори и брътвежите на старите жени обичаше. Колко хубав е бил животът за него досега, само отделни негови периоди бяха лоши. Той и днес все още го обичаше. Изправи се с мъка и като се облегна на стената, загледа изгладнял и жалък към пазара, където тъкмо подреждаха стоките под светлината на фенерите сред мъглата; някаква топла вълна заля сърцето му, сякаш въпреки всичко и него го обичаха, и всички тези живи същества наоколо отвръщаха може би за последен път на неговата любов с някаква болезнена, безпомощна обич. Направи няколко крачки и влезе в сладкарницата. Трябваше да си запази петдесет пфенига като неприкосновен запас. Остави другите пфениги върху тезгяха. Продавачката изсипа върху парче хартия една чиния, пълна с парченца разкривени сухарчета и изгорени краища от торта. Тя хвърли бегъл поглед върху якето му, което й се стори твърде скъпо за подобна закуска.

Нейният поглед накара Георг да се опомни. Той напъха всички трохи в устата си чак когато излезе навън. Дъвчейки съвсем бавно, повлече крака по края на площада. Макар още да светеха, фенерите вече бяха ненужни. През маранята на есенното утро се очертаваше отсрещната редица къщи. Георг вървеше все напред и напред, през лабиринт от улички, които се бяха намотали като парче прежда около пазара и накрая отново го изведоха там. Видя на един вход табелка: „Доктор Херберт Льовенщайн“.

„Именно той ще трябва да ми помогне“ — мина му през ума.

Изкачи се по стълбите. Първото обикновено стълбище от толкова месеци насам. Когато дъските на стълбите заскърцаха, той се стресна, сякаш бе тръгнал да краде. И тук миришеше на кафе. Зад вратите на домовете започваше обикновеният ден с прозевки и събуждане на деца и стържещи мелници за кафе.

Когато той влезе в чакалнята, вътре за миг настана тишина. Всички вдигнаха погледи към него. Имаше две групи пациенти. На канапето край прозореца седяха една жена, едно дете и един млад мъж, облечен в мушама, а около масата — един възрастен селянин и един по-възрастен гражданин с едно момченце. Георг се присъедини към тях. Селянинът продължи:

— Идвам вече за пети път, той също не ми помогна, но поне известно подобрение имам, имам известно подобрение. Дано се задържа поне така, докато нашият Мартин се върне от казармата и се ожени.

В еднообразния му глас се прокрадваха болезнени стонове от болките, които му причиняваше говоренето. Ала той ги търпеше заради удоволствието да сподели мъката си. Добави:

— Ами вие?

— Аз не съм дошъл за себе си — отвърна другият сухо, — а заради момчето. То е единствен син на единствената ми сестра. Бащата на детето й забранил да го води при Льовенщайн. Затова аз го доведох.

Старецът каза, като се държеше за корема с две ръце, защото сигурно там му беше болката:

— Сякаш няма други лекари!

Другият отвърна равнодушно:

— Но и вие тук сте дошли.

— Аз ли? Да, но аз вече съм ходил при много други, при доктор Шмид, при доктор Вагензайл, при доктор Райзингер, при доктор Хартлауб. — После той съвсем неочаквано се извърна към Георг: — А вие защо сте дошли тук?

— Заради ръката си.

— Че това не е лекар за ръце, той е по вътрешни болести.

— Аз и вътрешно не съм добре.

— Автомобилна катастрофа ли?

В това време вратата на приемната се отвори. Зашеметен от болката, старият се подпря на масата и върху рамото на Георг. Не страх, а някаква непреодолима уплаха на малко дете изпълни Георг, каквато той бе усещал като дете по чакалните на лекарите, когато сам бе на годините на жълтоликото момченце отсреща. Като едно време той и сега непрекъснато подръпваше ресните на облегалката на креслото.

Навън някой позвъни. Георг потрепера. Но влезе само още един пациент, малко мургаво момиченце, което мина край масата.

Най-после той застана пред лекаря. Попитаха го за името, адреса, занятието. Даде някакви отговори. Пред очите му стените политнаха и той се плъзна в някаква бездна от бяло, стъкло и никел, една съвсем чиста пропаст. Докато се плъзгаше надолу, чу гласа на лекаря, който му обърна внимание върху своята расова принадлежност. Миризмата в лекарския кабинет му напомни епилога на всички разпити, когато го почистваха с йод и го превързваха.

— Седнете — каза лекарят.

Още когато го видя на вратата, Льовенщайн си помисли, че този пациент прави съвсем неблагоприятно впечатление. Знаеше какви ще са признаците му: никакви отворени рани, никакви отоци, съвсем леко посиняване над и под очите, което при този човек вече се бе превърнало в гъсти черни сенки. Какво ли ще да му е? Лекарят вече бе свикнал с тия пациенти, които бързаха при него съвсем рано сутрин, за да не ги забележат съседите им, идвайки в най-последния миг, както на времето хората са тичали при знахарките. Започна да развива парцаливата превръзка. Някакъв нещастен случай? Да. Повлечен от силното чувство на дълг, което го обземаше, щом видеше рана или някаква болест, защото бе истински лекар, той отново усети някакво смущение от вида на този човек, по-силно от преди, защото наистина — що за превръзка е това? Откъсната от хастар на палто. Той отви бавно края. Що за човек е този? Стар ли е? Млад ли? Смущението му растеше, стисна го за гърлото, сякаш през целите тези деветнадесет години, откакто лекуваше болни, никога досега не се беше сблъсквал така отблизо със смъртта.

Погледна ръката, която сега лежеше открита пред него. Тя явно беше запусната, но все пак положението не беше толкова страшно, за да оправдае белезите по челото и около очите — от какво е така силно изтощен този човек? Дошъл е заради ръката си. Но сигурно има и някаква друга, може би неизвестна нему болест. Ще трябва най-напред да извади стъклата. Налага се да му удари инжекция, иначе пациентът сигурно ще припадне. Беше казал, че е автомонтьор.

— След четиринадесет дни — рече лекарят — ще можете отново да работите.

Човекът не отвърна нищо. Ще понесе ли инжекцията? Всъщност и сърцето на този непознат човек, макар и да не е напълно в ред, не е чак дотам зле. Какво му е тогава? И защо Льовенщайн не се поддаде на вътрешния си подтик да открие болестта му?

Защо веднага след нещастието той не е отишъл в най-близката болница? Мръсотията сигурно е попаднала в ръката му още предишния ден. Льовенщайн искаше да попита всичко това, също и за да отвлече вниманието на пациента от ръката му, когато приготви пинцетите. Погледът на пациента обаче го накара да се въздържи. И той преглътна думите си. Разгледа още веднъж внимателно ръката, после плъзна бегъл поглед по лицето на мъжа, по якето, по цялата му фигура. Пациентът разкриви леко устни и го погледна изкосо, но твърдо.

Лекарят извърна бавно поглед и сам усети, че побледнява чак до устните. А когато се видя в огледалото над умивалника, лицето му съвсем беше почерняло. Затвори очи. Намаза ръцете си със сапун и ги ми безкрайно бавно, оставяйки водата да тече.

„Аз имам жена и деца, защо този човек е дошъл при мене? Да ме кара да треперя при всяко звънене на вратата! Какви ли мъки не ми причиняват всеки ден!…“

Георг гледаше белия гръб на лекаря. Мислеше си:

„Не само на вас.“

Лекарят остави ръцете си под струята вода, която запръска встрани.

„Не мога да издържам вече на всички тези посегателства! Само това ми липсваше сега! Нима човек може да издържи на толкова изпитания!“

А Георг си мислеше със сбърчени вежди, докато водата шуртеше като поток:

„Не се случва само на вас!“

Най-после лекарят завъртя крана, избърса ръцете си в нова кърпа и за първи път вдъхна миризмата на хлороформа така, както я вдъхваха пациентите му — защо този човек е дошъл тъкмо при мен? Именно при мен? Защо?

Отново пусна крана. Започна да се мие втори път.

„Всичко това въобще не те засяга. При теб е дошла за помощ само една ръка, една наранена ръка. Дали тя виси от ръкава на някой хлапак, или се подава изпод расото на някой архангел, за теб това няма никакво значение. — Той завъртя отново крана и избърса ръцете си. После приготви спринцовката. Когато вдигна нагоре ръкава на Георг, видя, че пациентът няма риза под якето си. — Всичко това не ме засяга — мина му през ума, — мен ме засяга само тази болна ръка.“

Георг пъхна бинтованата си ръка в джоба на якето и каза:

— Много ви благодаря.

Лекарят понечи да му каже цената на визитата, ала пациентът бе благодарил с такъв тон, сякаш му бяха помогнали безплатно. И макар че на излизане той отново се олюля, лекарят пак си каза, че главната му болка е ръката.

Когато Георг слезе по стълбите до най-долната площадка, пред него изникна някакво дребно човече по жилетка и попита:

— От втория етаж ли идвате?

Георг излъга бързо, защото нямаше време да се замисли дали е по-разумно да излъже, или да каже истината:

— От третия.

— Аха — отвърна човечето, което се оказа портиерът, — аз пък мислех, че идвате от Льовенщайн.

Щом излезе на улицата, Георг забеляза през две къщи стария селянин от лекарската чакалня застанал на стълбата пред една врата. Той гледаше втренчено към пазара. Мъглата се бе вдигнала. Есенната светлина осветяваше чадърите, които бяха накацали като гъби над търговските бараки. Изобилието от вкусни плодове и зеленчуци бе подредено като в обикновени правоъгълни лехи, сякаш селянките бяха докарали цели парчета от собствените си бостани и градини на пазара. А къде е катедралата? Зад три– и четириетажните сгради, зад множеството чадъри по пазара и зад конете, каруците и струпалите се жени църквата съвсем беше изчезнала.

Едва когато отметна назад глава, Георг забеляза най-високата камбанария — същински златен перчем, с който сякаш можеше да се изтегли градът нагоре. Когато направи още няколко крачки и мина край селянина, който проследи и него с втренчения си поглед, Георг видя високо горе над покривите свети Мартин на коня, разсичащ мантията си. Георг се пъхна в най-гъстата тълпа. Купищата ябълки, грозде и цветно зеле заподскачаха пред очите му. Отначало усети такъв глад, че му се прииска да пъхне лицето си в това изобилие и да почне да хапе наляво и надясно. После започна да му се повдига. Изпадна отново в състояние, което бе най-опасно за него сега. Отмалял от виене на свят, твърде слаб, за да може да мисли, той тръгна между бараките с олюляваща се крачка. Стигна до рибния пазар. Опрян на една колона за афиши, видя как един от продавачите чисти огромен шаран и после го изкорми. Зави го в парче вестник и го подаде на една госпожица. После извади с голяма дупчена лъжица живи рибки от една стъклена ваничка, рязна бързо всяка с ножа си и хвърли цяла шепа върху кантара. Георг усети, че му става лошо, ала не можеше да отмести поглед оттам.

Старият селянин от приемната на доктора бе проследил от стълбата Георг с тъп поглед, докато го изгуби сред тълпата. Той погледа още малко хората, които сновяха нагоре-надолу, огрени от есенното слънце. От болката, която изпитваше, целият пазар се бе замъглил пред погледа му. Той поклащаше тялото си напред и назад.

„И заради един преглед тоя негодник ми поиска десет марки — мислеше си селянинът, — нито пфениг по-малко от Райзингер. С Райзингер пазарлъци не могат да се правят.“ Ала на евреина той спокойно може да изпрати сина си да му иска сметка. Опирайки се на бастуна, селянинът се изправи. Замъкна се с разкривена крачка през площада до една закусвалня с автомати. Когато погледна през прозореца, видя отново Георг, облегнат на стълба за обяви, с чисто бинтована ръка. Гледа го дълго, докато Георг извърна глава към прозореца. Обзе го неприятно чувство. От мястото си той не можеше да види нищо зад витрината на закусвалнята, но въпреки това реши да се махне и като отмина рибния пазар, тръгна надолу към Рейн.

 

 

По същото това време Франц вече бе щанцовал стотина пластинки. На мястото на арестуваното Дръвниче бе дошъл един хлапак да почиства стружките. Отначало всички се сепнаха, защото бяха свикнали с Дръвничето. Ала момъкът беше такова хапливо и весело хлапе, че веднага му измислиха и прякор: Орехчето. Сега вместо „Дръвниче, Дръвниче“, отвред се чуваше „Хей, Орехче, Орехче“.

Предишната вечер и тази заран в гардеробната мнозина разговаряха по-малко възбудено за арестуването на Дръвничето, отколкото за неочакваното и все още необяснимо за мнозина повишаване на нормата на щанцованите алуминиеви пластинки. Мнозина бяха разбрали това едва след започване на работния ден. Някой обясни в коя част на машината били сменили нещо, за да може работникът да натиска лоста четири пъти в минута вместо три, тъй като, веднъж наместени, сега пластинките сами се извъртаха след всяко натискане на лоста, вместо да става нужда всеки път да ги извъртат в новото положение. Някой подхвърли, че важното в края на краищата било повишената заплата на първи, докато втори по-възрастен, възрази, че никога не се е прибирал в къщи така преуморен, както снощи, докато трети добави, че в понеделник вечер всички се чувствували като пребити.

Подобни разговори, както и поводът за тях, и тонът на разговорите обикновено караха Франц да размишлява дълго след това: за първоначалния факт, който пораждаше цяла редица други, всеки по-важен от първия, за разкриването на човешката природа, за истинската същност на заобикалящите го. Този път Франц бе разочарован, дори разстроен, задето новината, която и него бе измъчвала през целия ден и през нощта, изобщо не искаше да попие в сухата почва на ежедневието.

„Да можех да отида при Ели и да я попитам — мислеше си Франц. — Дали отново е отишла да живее при родителите си? Но не, не мога да рискувам. Най-много, ако ми се случи да я срещна случайно…“

Реши да отиде и да разузнае внимателно от съседите дали Ели се е върнала отново при родителите си. А може тя въобще да се е прехвърлила да живее другаде. Нима все още сърцето го теглеше към нея? Нима все още е жива раната, която тогава му бяха нанесли — било от глупост или ей тъй на шега? Ала ударът бе улучил право в целта — за цял живот.

„Всичко това са глупости — мислеше си Франц. — Ели навярно вече е станала някоя дебела и тлъста тетка. Ако я видя пак, сигурно направо ще съм благодарен на Георг, задето ме отклони на времето от нея. И изобщо — какво ме интересува тя!“

Реши след свършване на смяната да отиде с колелото до Франкфурт. Ще влезе да купи нещо в някой магазин на Ханзагасе и ще поразпита там за семейство Метенхаймер… Орехчето пристъпи към него и се навря чак под лакътя му; Франц повдигна леко лакти, от което повреди пластинката, която щанцоваше в момента, стресна се и повреди и следващата, пък и третата не излезе както трябва. Лицето му пламна от яд, беше готов да се нахвърли върху момъка. А Орехчето направи някаква гримаса — под блясъка на ярката светлина кръглото му лице бе станало брашнянобяло, а около дръзките му искрящи очи се бяха очертали сини кръгове от умора.

Из един път Франц видя и чу шумовете на работилницата така, както я бе видял в първия миг преди пет седмици, когато тъкмо бе постъпил в завода. Чу бръмченето на ремъците, което се врязва дълбоко в мозъка през всички мисли, ала без да заглуши лекия шум, с който металният лист се търка о шините. Видя лицата, които изглеждаха съвсем бледи от равномерната светлина и потрепваха всяка трета секунда, когато работникът натискаше лоста. Само тогава потрепват — мина му през ума. Забрави, че само преди миг и той бе готов да се нахвърли върху Орехчето, задето го бе подвело да развали една пластинка.

 

 

Недалеч от Франц, навярно на половин час път с колелото, на една оживена улица край Франкфуртската главна гара, се бе струпало огромно множество хора. Всички опъваха вратове, за да видят нещо. В един гъсто застроен квартал, където бе и големият хотел „Савоя“, гонеха крадец, измъкнал се по фасадата на зданието. Никой не се учудваше на това, че в преследването не участвуваха само полицаи, а и една есесовска част. Сред възбудената тълпа разказваха, че този опитен крадец успявал вече на няколко пъти да избяга, но сега го заварили в една стая на хотела, когато се канел да открадне няколко пръстена и перлени огърлици.

— Също като на кино — говореха хората. — Само Грета Гарбо липсва.

По много лица се бе изписала изненада, но и лека усмивка. Някаква девойка извика. Сторило й се, че видяла горе на ръба на покрива на хотела някакъв човек. Тълпата все повече се сгъстяваше, напрежението растеше. Хората очакваха всеки миг някакво странно зрелище, очакваха да видят някакво необичайно същество — полупризрак, полуптица. В това време пристигна и пожарната команда със своите стълби и мрежи. Същевременно в задния двор на хотела настана суматоха. Един момък бе изскочил от една врата, водеща към мазето, и се бе опитал да си проправи път с лакти през множеството. Ала хората, изпаднали от дългото чакане и всевъзможните разкази за опасния крадец в състояние на възбуда и ловджийска страст, се бяха струпали около момъка и след като добре го бяха подредили, го отмъкнаха към близкия постови, който установи, че това е един от помощник-келнерите на хотела, бързащ да вземе заминаващия влак.

Защото истинският крадец отдавна вече седеше горе на покрива на „Савоя“ зад един комин. И този истински крадец бе Белони, в обикновения живот Антон Майер, но всъщност — къде беше неговият обикновен живот? Този Белони, цирковият артист, който до последния момент си бе останал чужд за Георг и за другарите му, макар че сигурно беше свестен момък, Белони също усещаше, че не е успял да спечели доверието на Георг. За да се доверят изцяло един на друг, те трябваше да имат време да общуват по-дълго. От мястото си Белони не можеше да види нищо наоколо, не можеше да види изпълнилите улиците хора, които следяха настървено преследването и горяха от желание да вземат сами участие в него. Над ниската желязна преградна решетка на спускащия се надолу покрив той виждаше само най-далечния край на равнината, а на запад над себе си — сияещото, спокойно, бледосиньо небе, без птици и без облаци. Докато долу чакаше тълпата, горе на покрива той чакаше с онова храбро спокойствие, на което се бе научил още от детските си години, спокойствие, с което неведнъж бе пленявал зрителите на своето изкуство, без сам да може да си обясни какво всъщност така ги пленяваше в неговите несложни фокуси. Белони имаше чувството, че чака тук горе доста дълго, толкова дълго, че ако преследвачите му бяха попаднали на следа, трябваше досега непременно да го открият.

Само преди три часа насмалко не го заловиха в жилището на майката на негов някогашен другар. Този негов другар се бе присъединил по-рано към тяхната акробатска трупа, ала после ги бе напуснал поради някаква злополука. Междувременно полицията бе открила и участниците във всички трупи, с които той бе работил преди. Много лесно беше да се изпратят агенти при всички тези хора, както и да се блокират няколко жилищни квартала. Белони бе скочил през прозореца на квартирата и бе избягал през няколко улички до главната гара и след като успя на два пъти на косъм да се измъкне от преследвачите си, се вмъкна през въртящата се врата в хотела. Облечен в нов костюм, който си бе набавил предишния ден, въпреки положението, в което се намираше, той се държеше съвсем спокойно, така че го оставиха несмущавано да прекоси фоайето. Белони имаше малко пари в себе си и хранеше беглата надежда, че ще успее да се измъкне с влака. Всичко това се бе случило едва преди половин час. Сега вече той нямаше никаква надежда, ала беше решен да защищава свободата си и на тази последна отсечка от пътя си, макар и без никаква надежда. Затова трябваше да се смъкне на покрива на съседната къща. Слезе внимателно и спокойно няколко метра надолу по полегатия покрив, докато стигна до един зидан комин съвсем близо до решетката на края. Все още си мислеше, че не са го открили. Когато надникна през решетката, видя долу черната тълпа, която ограждаше зданието на хотела. Разбра, че е загубен. Още по-страшно от загубен. Тълпата долу се е струпала и е запълнила уличките, помисли си той, за да направи невъзможно бягството на който и да е беглец. Сега той можеше да види отгоре целия град, погледът му стигаше до отсрещния бряг на Майн, плъзгаше се над фабричните постройки на „Хьохст“ и стигаше до склоновете на Таунус. В плетеницата от големи и малки улици на града човешкото обкръжение около хотела бе само едно малко черно кръгче. Трептящото пространство около него сякаш го подканваше да прояви своето изкуство, ала сега вече това беше невъзможно. Дали да се опита да се смъкне долу? Или да остане да изчака? Еднакво безсмислено беше и да се поддаде на страха, и да се опита да прояви мъжество. Ала той нямаше да бъде Белони, ако не избереше от двете безсмислени постъпки втората. Спусна свитите си крака надолу, докато се опряха о решетката.

Всъщност те го бяха открили още откакто се бе сгушил зад втория комин.

— В краката стреляй — рече единият от двамата типове, свили се зад голямата реклама на края на съседната къща.

Другият се прицели и стреля, както му бе заповядал първият — преодолявайки лекото чувство на гадене или може би само възбуда. После двамата се закатериха смело и ловко по покрива на хотела зад Белони. Защото въпреки болката Белони не се беше пуснал, а се бе вкопчил здраво в решетката. Между двата комина, напреко към единия ъгъл на покрива се проточи кървава следа. После Белони се отърколи към преградата. Събра още веднъж всичките си сили. Успя да е прехвърли през ниската решетка, преди да го заловят.

Сгромоляса се в единия от дворовете на хотела, така че зяпачите трябваше да се оттеглят, без да бяха преживели каквото и да е. Часове наред по-късно в предположенията на разхождащите се и във възбудените разкази на жените над покривите на близките къщи продължаваше да се носи някакво същество — полупризрак, полуптица. И когато към пладне той издъхна в болницата — защото не бе умрял при падането, — и там се намериха двама души, които влязоха в спор заради него:

— От вас се иска да издадете смъртен акт — рече по-младият лекар на по-възрастния, — какво значение имат тогава краката му? Той не е умрял от тези рани.

И като преодоля лекото гадене, по-възрастният лекар изпълни онова, което му бе заповядал по-младият.