Ана Зегерс
Седмият кръст (5)

III

Колкото и да бе мислил предварително за бягството, сам и заедно с Валау, колкото и да бе преценявал дребните подробности, както и бурното развитие на бъдещото си съществование, в първите минути след бягството той бе само едно животно, побягнало към дивата джунгла, която бе животът му, а по капана още лепнеха кръвта и косите му.

Откакто бяха разкрили бягството, воят на сирените кънтеше километри навътре в околността и будеше малките селца, обгърнати в плътна есенна мъгла. Мъглата приглушаваше всичко, дори светлината на мощните прожектори, които друг път разкъсваха и най-черната нощ. Сега, към шест часа сутринта, те затъваха в памукообразната мъгла, която оцветяваха едва-едва жълтеникаво.

Георг се приведе още по-ниско надолу, макар че почвата под краката му поддаде. Можеше да затъне преди още да смогне да се измъкне оттук. Сухият храсталак дращеше пръстите му, които бяха станали съвсем безкръвни, плъзгави и леденостудени. Струваше му се, че затъва още по-бързо и още по-надълбоко, и ако вярваше на чувството си, трябваше отдавна вече да е потънал. Макар че бе избягал, за да се спаси от явна смърт — нямаше никакво съмнение, че в следващите няколко дни те щяха да унищожат и него, и шестимата му останали другари, — смъртта в блатото му се стори съвсем обикновена и не събуди у него никакъв страх. Сякаш беше друга смърт, различна от онази, из лапите на която се бе изтръгнал, смърт сред джунглата, на свобода, и то не причинена от човешка ръка.

Два метра над него върху обраслия с върбалак насип тичаха постовите с кучетата. И кучета, и хора сякаш бяха подивели от воя на сирените и от гъстата мокра мъгла. Косите на Георг щръкнаха, настръхна и цялата му кожа. Той чу как някой изпсува толкова близо до него, че можа дори да познае гласа му: Мансфелд. Значи, болката от удара, който Валау му бе нанесъл с бела по главата, е минала, Георг отпусна сухите клони. Плъзна се още по-ниско надолу. Чак сега достигна с двата си крака до леката издатина на почвата, която му стана опора. Той бе предвидил и това тогава, когато още имаше сили да предвиди всичко заедно с Валау.

Изведнъж настъпи нещо ново. Но миг по-късно той разбра, че не бе започнало нищо ново, а нещо беше секнало: воят от сирената. Това беше новото — тишината, пронизвана от рязко отделящите се едно от друго изсвирвания и командите, които долитаха откъм лагера и откъм бараката на входа. Над него постовите тичаха подир кучетата към края на обраслия с върбалаци насип. Откъм бараката на входа към насипа тичаха кучета, чу се тънък изстрел, после още един, някакво пляскане и яростният лай на кучетата прокънтя над един друг, много по-слаб лай, който съвсем не можеше да ги заглуши и едва ли беше лай на куче, но не беше и човешки глас, защото навярно човекът, когото те сега отмъкваха, вече бе престанал да бъде човек.

„Сигурно е Алберт“ — помисли си Георг.

Понякога действителността ни кара да смятаме, че бълнуваме, макар никога преди това да не сме били толкова будни.

„Него сигурно хванаха — мислеше си Георг, както се мисли насън, — него сигурно хванаха.“ Нима можеше да бъде вярно, че сега вече остават само шестима?

Мъглата беше все още така гъста, че можеше да се реже с нож. Далеко от другата страна на шосето блеснаха две светлинки — сякаш точно зад изсъхналите тръстики. Тези остри точици пробиваха много по-лесно мъглата, отколкото плоската светлинна струя на прожекторите. После в селските къщи започнаха да светват една по една нови светлинки, околните села се събуждаха. Скоро кръгът от светлинки се затвори.

„Та такова нещо изобщо не може да съществува — мислеше си Георг, — аз направо сънувам.“

Така много му се искаше сега да подвие колене! Защо да продължава тази гонитба? Ще подвие колене, ще цамбурне във водата и край… Успокой се най-напред — така говореше винаги Валау. А може би Валау се крие някъде съвсем наблизо в същите храсталаци. Всякога, когато Валау кажеше някому: успокой се най-напред — онзи винаги се успокояваше.

Георг се хвана за сухите клонки. Промъкна се бавно настрана. Може би от него до последния пън сега вече оставаха само шест метра. Неочаквано с някаква остра сила, която никак не приличаше на сън, той усети такъв пристъп на страх, че направо увисна на външния склон с лице към земята. Страхът мина също така бързо, както бе дошъл.

Той изпълзя до пъна. Сирената зави повторно. Положително се чува чак отсреща до десния бряг на Рейн. Георг притисна лице о земята. Спокойно, спокойно, му говореше гласът на Валау над рамото. Георг си пое дълбоко въздух, изви глава встрани. Светлинните вече бяха изгаснали. Мъглата бе станала съвсем лека и прозрачна, същинска златна паяжина. Над шосето префучаха като ракети три мотоциклетни прожектора. Воят на сирената сякаш набъбваше, макар че се усилваше само от време на време, загнездваше се яростно в мозъците далеч наоколо. Георг отново притисна лице към пръстта, защото ония горе се връщаха тичешком обратно по насипа. Погледна нагоре само с ъгълчето на окото си. Светлината на прожекторите вече се беше разсеяла, помътняла от утринния зрак. Само дано мъглата не се вдигне сега изведнъж! Неочаквано трима преследвачи се смъкнаха по външния склон надолу. Вече бяха на десетина метра от него. Георг отново разпозна гласа на Мансфелд. Позна и Ибст, по псувните, не по гласа, защото от гняв той съвсем бе изтънял, като женски. Третият глас, застрашително близък — те можеха всеки миг да стъпят върху главата на Георг, — беше гласът на Майснер, който винаги разкъсваше нощем тишината в бараката, извиквайки ту един, ту друг. Самият него, Георг, той бе извикал за последен път само преди две нощи. И сега след всяка дума Майснер удряше с нещо остро във въздуха. Георг усещаше лекия полъх.

„Тук долу… направо… хайде по-бързо… бързо де!“

Георг усети нов пристъп на страх, сякаш нечий юмрук стисна сърцето му. Да не беше човек в този миг, да можеше начаса да пусне корени, да се превърне във върбов ствол като останалите наоколо, да му израсне кора и ръцете му да се превърнат в клони!… Майснер изтича надолу по склона и зарева като бесен. Неочаквано гласът му секна.

„Ето, той ме вижда“ — помисли си Георг. Из един път го овладя пълно спокойствие, нямаше и помен от страх вече, това е краят, сбогом на всинца ви.

Майснер се смъкна по-надолу към другите. Сега те се клатушкаха по землището между насипа и шосето. Георг бе спасен само защото беше много по-близо до тях, отколкото те предполагаха. Ако беше станал и бе побягнал, щяха да го пипнат сега на откритото. Наистина колко странно бе, че въпреки всичко с някаква дива и безсмислена упоритост той бе следвал собствения си план! Собствени планове, които човек чертае в безсънните си нощи — каква сила крият те за оня час, когато всички планове изведнъж рухват; и как може тогава човек да се измами, че друг е запланувал нещо вместо него. А този друг е пак той самият.

Сирената млъкна за втори път. Георг се промъкна малко встрани, плъзна единия си крак напред. Една блатна птица се изплаши и изхвърча така ненадейно, че от ужас Георг изпусна храста. Птицата се вмъкна в тръстиката, разнесе се остро шумолене. Георг се ослуша, навярно сега всички се вслушваха. Защо ми трябва да съм човек сега, и след като съм, защо трябва да бъда именно аз, Георг? Тръстиките отново се изправиха, никой не дойде, в края на краищата не се беше случило нищо особено, само една птица бе изхвърчала над блатото. Ала Георг не можеше вече ни назад, ни напред, коленете му се бяха вдървили, не можеше да свие ръцете си. Изведнъж той забеляза сред сухите клонки дребното, бледо, остроносо лице на Валау… Неочаквано целият храсталак се осея с Валауови лица.

После и това мина. Той почти се успокои. Помисли хладнокръвно:

„Валау, Фюлграбе и аз ще се измъкнем. Ние тримата сме най-издръжливите. Бойтлер сигурно са го хванали вече. Може би и Белони ще успее да се измъкне. Алдингер е твърде стар. Пелцер е прекалено мекушав.“

Когато най-после той се извърна по гръб, съвсем се беше разденило. Мъглата се бе вдигнала. Златиста, хладна есенна светлина се разстилаше над земята, която можеше да се нарече мирна и спокойна. Сега Георг разпозна само на двадесетина метра двата големи плоски камъка с бели краища. Преди войната насипът е бил път за някакъв далечен чифлик, който сигурно отдавна вече е разрушен или изгорен. Сигурно още тогава са започнали да пресушават заблатената почва, но междувременно тя бе потънала заедно с пътечките между насипа и шосето. Сигурно тогава са примъкнали и камъните от Рейн. Между тях имаше все още твърди буци пръст, обрасли отдавна с тръстика. Беше се образувало нещо като тунел, през който човек можеше да се провре по корем.

Няколкото метра до първия сив камък с бели краища бяха най-опасната отсечка, почти неприкрита. Георг се вкопчи здраво в тревите, първо отпусна едната си ръка, после другата. Когато стеблата им отскочиха назад, се чу лек съсък, някаква птица подскочи, навярно пак предишната.

Когато стъпи върху втория камък, закрит от тръстиката, му се стори, сякаш се бе озовал там из един път, необичайно бързо, като понесен на ангелски криле. Само да не зъзнеше така силно.