Ана Зегерс
Седмият кръст (45)

V

Фаренберг застана пред редиците на затворниците, които и тази неделна вечер се строиха в шест часа, както всяка вечер през изтеклата седмица. Днес пред щурмоваците за пръв път стоеше не Цилих, а наследникът му Уленхаут. Пред групата на есесовците не стоеше Бунзен, защото бе излязъл в отпуск, а Хатендорф с дългия конски череп. Ала затворниците, които преди забелязваха и най-малката промяна, след мъченията от последната седмица бяха изпаднали в състояние на някакво притъпено упорито равнодушие.

Никой от тях не можеше да каже със сигурност дали тримата останали бегълци, които сега довлякоха отново пред дърветата, бяха мъртви, или все още живееха. Изобщо цялата „Танцова площадка“ пред бараката приличаше на някаква междинна площадка; защото тя не можеше да се намира на земята, не можеше да е и някъде на оня свят. Самият Фаренберг, застанал пред тях, изглеждаше също така съсухрен, отслабнал и измъчен като всички тях.

Гласът му се забиваше в притъпеното съзнание на затворниците — само откъслечни думи за справедливост и за ръката на справедливостта, за народа и за циреите по неговото тяло, за бягството и за деня на бягството — до утре вече една седмица. Ала затворниците се ослушваха в песните на пияните селяни някъде далеч към селата.

Неочаквано през всеки затворник поотделно и през целия им строй премина някакъв трепет. Какво бе казал Фаренберг току-що? Щом е заловен и Хайслер, край на всичко.

— Край — рече някой на връщане към бараката; това бе единствената сричка, произнесена от някого от тях.

Ала един час по-късно в бараката един от затворниците каза на другаря си, без да движи устните си, защото разговарянето беше забранено:

— Мислиш ли, че действително са го хванали?

Другият отговори:

— Не вярвам.

Единият беше Шенк, у когото Рьодер напразно беше ходил, а другият беше новодошлият работник от Рюселсхайм, когото още с пристигането бяха хвърлили в карцера. Шенк каза на другаря си:

— Видя ли смутените им лица? Видя ли ги как си намигаха? А и старият въобще не се разкрещя.

Не, този път ги бяха излъгали. Не, не са го заловили.

Само най-близките съседи можаха да разберат какво си казаха двамата. Ала от един на друг с течение на вечерта смисълът на думите им достигна до всички в бараката.

Бунзен бе заминал в отпуск и водеше заедно със себе си двама по-млади свои приятели — хубави остроумни момчета, макар и не чак дотам блестящи като него, но толкова по-подходящи да му бъдат свита.

Докато в лагера Фаренберг държеше речта си, тримата спряха пред бирарията „Рейнският двор“ във Висбаден. Последван от двамата си другари, Бунзен огледа обстановката и влезе в танцувалната зала, където още не бе много пълно. Оркестърът свиреше стар провлачен валс, с който бяха сменили джазовите мелодии. Върху светлата танцова площадка в момента танцуваха десетина двойки: движенията им бяха широки и дългите бели и разноцветни рокли на жените придаваха на движенията още повече мекота и широта. Тъй като повечето мъже бяха униформени, цялото забавление приличаше на някакъв празник на победата или в чест на сключване на мир.

Бунзен забеляза на една маса непосредствено до танцовата площадка бъдещия си тъст и му кимна. Тъстът беше търговски пътник за фирмата „Хенкел“, консул на шампанското, както той сам се наричаше, а също така и — пак според собствените му думи — колега на посланика Рибентроп, който се издигнал от същия бранш. Сега Бунзен забеляза и годеницата си сред танцуващите двойки. В пристъп на двойна ревност му се стори, че тя танцува с непознат, докато позна в лицето на слабия новоизлюпен лейтенант нейния братовчед. Когато танцът свърши, годеницата — деветнадесетгодишна, светлокестенява, нежна, но с дързък поглед, се приближи до него и двамата скоро усетиха доволни, че всички наоколо ги гледат с възхищение. Бунзен доведе двамата си другари, приближиха маси, а малкият келнер зачука с късото си чукче нов лед. Хани, годеницата на Бунзен, обясни, че това за нея е прощална забава, защото утре започва шестседмичният курс за бъдещите есесовски невести. Много важен курс — заяви Бунзен и си предложи услугите да занимава допълнително колежките й след часовете. Бащата на Хани го изгледа остро, а след това не по-малко остро и двамата му другари. Той беше находчив и хитър вдовец. По начало не беше кой знае колко възхитен от хубавеца, в който се бе влюбила дъщеря му. Освен това му се стори, че работата на Бунзен във Вестхофен не е чак дотам достоен пост за един зет. Но после събра сведения за родителите на Бунзен и те се оказаха обикновени хора. Дребни чиновници в Пфалц, свестни хора. Докато седеше по време на отегчителната си официална визита в дъхащата на спарено гостна стая на бъдещите сватове, вдовецът си мислеше, че раждането на такъв син от страна на тези хорица може да се обясни само като прищявка на „гения на расата“.

Междувременно заведението се бе напълнило. Смениха валсовете с райнлендлери и дори с полка. Тъстът на Бунзен и всички по-възрастни хора в салона се усмихваха, щом оркестърът засвиреше някоя мелодия, която те знаеха от преди и която събуждаше у тях спомени за предвоенните им забавления. Такъв истински празник, такава непомрачена спокойна веселба местните хора отдавна не бяха преживявали. Подобно облекчение изпитват навсякъде, по всички градове на света, само хора, които са избягнали голяма опасност или поне смятат, че са я избягнали. Тази вечер никой няма да смути спокойствието на забавляващите се, няма да наруши всеобщото веселие. Организаторите са се погрижили за това. По Рейн се носи цяла флотилия излетнически кораби „Сила чрез радост“; фирмата, в която работи бащата на Хани, е доставила на всеки кораб по една каса сухо шампанско „Хенкел“. По вратите на салона не надничат недоволни зяпачи, освен може би малкият келнер, който с непроницаемо лице чупи леда с малкото си чукче.

Семейство Крес паркираха своя „Опел“ сред другите коли в същия град, само че пред хотела на санаториума. Георг бе слязъл от колата в Костхайм. Тъй като с тези документи не подхождаше за синята количка, трябваше да намери да нощува в някоя моряшка квартира. През последния половин час Крес бе карал мълчаливо както първия път, когато отвеждаше Георг в Ридервалдското предградие, сякаш гостът му, който с течение на времето бе станал действителност, сега отново бе започнал да се разнася като дим, така че въобще нямаше нужда да му говори. Не се сбогуваха. И след като Георг слезе от колата, двамата Крес останаха мълчаливи. Без да се питат накъде ще продължат, те стигнаха до ресторанта на санаториума, защото изведнъж почувствуваха нужда да бъдат сред хора и сред много светлина. Седнаха в един ъгъл на малкия салон, за да не правят впечатление с изпрашените си дрехи за екскурзия. Разглеждаха хората наоколо. Най-после жената наруши мълчанието, което бе продължило почти час.

— Каза ли той нещо накрая?

— Нищо. Само „благодаря“!

— Странно — рече жената. — Имам чувството, сякаш аз трябва да му бъда благодарна, каквито и да бъдат последствията от тази история за всички ни — да му благодаря, задето дойде у нас, задето изобщо ни гостува.

— Да, и аз също — отвърна бързо мъжът.

И двамата се загледаха учудени, с някакво ново, непознато за тях досега взаимно разбирателство.