Ана Зегерс
Седмият кръст (13)

III

Този вторник сутринта шестдесет и две годишният майстор тапетаджия Алфонс Метенхаймер, от тридесет години на постоянна работа във фирмата за вътрешна уредба „Хайлбах“ във Франкфурт, получи призовка да се яви в Гестапо.

Когато на човек му дойде до главата нещо непривично, непонятно, той търси да намери в непонятното някаква допирна точка с обикновения си живот. Затова първата мисъл на Метенхаймер беше да предупреди службата си. Помоли да повикат на телефона производствения директор Симсен и му каза, че трябва да си вземе отпуск за днес. Това съобщение на най-добрия му майстор беше доста неприятно за Симсен, защото трябваше да привършат вътрешната уредба на Герхардовия дом на Микелщрасе до края на седмицата — новият наемател Бранд бе поръчал да махнат всичко, което можеше да му напомня за предишните наематели-евреи, и неговото желание бе добре дошла поръчка за фирмата „Хайлбах“. Симсен извика на телефона:

— Но какво се е случило?

— Не мога сега да ви обясня — отвърна Метенхаймер.

— Ще дойдете ли поне след обяд?

— Не знам.

Метенхаймер излезе на многолюдната улица сред бързащите за работа мъже и жени. Почувствува се като отлъчен от всички тези хора, сред които обикновено бе един от многото и всеки от които той можеше да замести като един остарял в обикновеното ежедневие човек, преживял всички техни всекидневни радости и грижи.

Щом усети, че го грози нещастие, всеки човек из един път се сеща да потърси най-напред здрава опора вътре в себе си. За един тази здрава вътрешна опора е идеята, за другиго — вярата, трети се сеща за семейството си. А друг въобще няма о какво да се залови. Той няма никаква здрава опора, човек без съдържание. Целият външен живот с всичкия си ужас може да нахлуе в него и да го изпълни до пръсване.

След като се убеди набързо, че „бог“ все още съществува, макар че инак твърде рядко си спомняше за него и предоставяше на жена си да ходи на църква, сега Метенхаймер седна на пейката на спирката, откъдето вземаше през последните няколко дни трамвая, за да стигне до новото си работно място в западната част на града.

Лявата му ръка започна да трепери. Всъщност това беше само отражение на вътрешното му треперене. Първото стресване вече беше отминало. Сега не мислеше за жена си и за децата, а само за себе си. Мислеше си, че е натикан в едно уязвимо тяло, което, кой знае защо, можеха изведнъж да започнат да измъчват.

Изчака да се успокои треперенето на ръката му. После стана и продължи пешком. Имаше достатъчно време. Призовката беше за девет и половина часа. Предпочиташе обаче да отиде там и да чака. Това също означаваше, че е по своему храбър.

Тръгна надолу по улица „Цайл“ към Почетната стража. Вече можеше да мисли спокойно. Всъщност повод за призовката можеше да бъде предишният съпруг Георг на средната му дъщеря Ели, но този човек беше в затвора от няколко години насам. Какво ново можеше да се е случило с него, откакто бяха викали бившия му тъст на разпит по този повод в края на 1933 година? Тогава бе станало ясно, че той се бе противопоставил на този брак и имаше същото мнение за този Георг Хайслер като чиновниците, които го разпитваха. Те го посъветваха да придума дъщеря си Ели да се разведе. Той обаче не го беше сторил.

„Но това беше съвсем друг въпрос — помисли си Метенхаймер, — това беше съвсем друга работа.“

Седна на най-близката пейка.

„Тази къща тук, номер осем, също аз съм я тапицирал. Как се караха тогава мъжът и жената дали да им сложа в предната стая тапети на цветя или на ивици, сини или зелени. Затова ги посъветвах да си сложат жълти. Аз съм ви слагал тапетите, добри хора, ще ви сложа по-нататък други. Затова съм майстор я!“ — бях им рекъл.

Сигурно го викат заради зетя. Метенхаймер не беше от онези бащи, които са готови да воюват заедно със свещеника за правата вяра, и най-малкото му дете щеше да посещава църковното училище само до Великден. Той съвсем не виждаше своята чипоноса Лизбет в ролята на боркиня за правата на църквата. Беше го заявил и на свещеника, когато онзи искаше да го убеди детето да продължи да посещава занятията в църквата. Нека момичето върши онова, което искат от него в училище, да върви там, където вървят всички момичета. Той няма да й позволи да посещава полузабранени сборища, а иска тя да върви в крак с всички. С изключение на големите празници. Метенхаймер имаше доверие в себе си и в жена си — въпреки всички щуротии, които се мъчеха да внушават сега на момичетата, той вярваше, че те двамата ще възпитат своята Лизбет като честен човек. Вярваше дори, че ще успее да възпита като честен човек и детето на дъщеря си Ели, това малко сираче.

— Синът Алфонс на втората ви дъщеря Елизабет, която вие наричате в семейството си Ели, е живял от декември тридесет и трета до март тридесет и четвърта изцяло у вас и от март тридесет и четвърта до днес само през деня, така ли е?

— Тъй вярно, господин комисар — отвърна Метенхаймер.

Помисли си:

„Но какво иска този човек от това дете? Нима може затова да ме е повикал тук? И изобщо откъде знае той всички тези неща?“

Младият човек в креслото под портрета на Хитлер навярно нямаше дори и тридесет години. Кабинетът сякаш беше разделен на две зони и градусът на географската ширина преминаваше точно през бюрото — докато Метенхаймер се къпеше в пот и се задъхваше, младият човек срещу него изглеждаше съвсем свеж и въздухът, който той дишаше, сигурно беше хладен и приятен.

— Вие имате петима внуци. Защо се грижите тъкмо за това дете?

— Дъщеря ми по цял ден е на работа.

„Но какво иска той от мене — мислеше си Метенхаймер, — нима ще се оставя да ме стресне такъв хлапак? Стая като всяка стая. Младеж като младеж…“ — Той избърса лицето с кърпата си.

Младият комисар го следеше внимателно с младежките си сиви очи. Тапетаджията стисна смачканата носна кърпа в ръката си.

— Има достатъчно детски домове. Дъщеря ви печели. Получава сто двадесет и пет марки от първи април тази година. Може сама да се справя с детето.

Метенхаймер прехвърли носната кърпа в другата си ръка.

— Защо има нужда да подпомагате именно тази си дъщеря, която спокойно може сама да се издържа?

— Ами че тя е сама! — отвърна Метенхаймер. — Мъжът й…

Младият човек го погледна бързо. После рече:

— Седнете, господин Метенхаймер!

Метенхаймер седна. Изведнъж почувствува, че ако не беше седнал, в следващия миг щеше да падне. Пъхна кърпата в джоба на сакото си.

— Мъжът на вашата дъщеря Ели е откаран през януари тридесет и четвърта във Вестхофен.

— Господин комисар — възкликна Метенхаймер. Той се изправи леко на стола си. После се отпусна назад. Обясни спокойно: — Аз никога не съм искал да знам нищо за този човек. Бях му забранил да прекрачва прага на дома ми. Напоследък дъщеря ми въобще не живееше с него.

— През пролетта на тридесет и втора дъщеря ви е живяла при вас. През юни и юли същата година тя отново се е върнала при мъжа си. След това пак си е дошла при вас. Вашата дъщеря не е разведена.

— Не е.

— Защо не е?

— Господин комисар — рече Метенхаймер. Той затърси носната кърпа в джобовете на панталона си. — Тя действително се омъжи против нашата воля за този човек…

— Въпреки това обаче, като баща, вие не я посъветвахте да се разведе.

И все пак тази стая не беше обикновена. Именно това беше ужасното тук, че помещението е така спокойно и светло, изпъстрено с леките сенки на листата на отсрещното дърво, една съвсем обикновена стая с прозорец към градина. Именно това е ужасното, че този млад човек е най-обикновен мъж, със сиви очи и светли разделени на път коси и въпреки това е всезнаещ и всевластен.

— Вие католик ли сте?

— Да.

— Затова ли сте против развода?

— Не, но бракът…

— Е свят за вас? Така ли? За вас бракът с един негодник е свят?

— Човек никога не знае предварително дали негодникът вечно ще си остане такъв — отвърна Метенхаймер тихо.

Младият човек го погледна за известно време, после рече:

— Вие пъхнахте преди малко кърпата в левия джоб на сакото си. — И неочаквано удари с юмрук върху масата. Почти извика: — Как сте могли да възпитате дъщеря си така, че да се омъжи за такъв непрокопсаник?

— Господин комисар, аз съм отгледал пет деца. Те винаги са ми правили чест. Мъжът на най-голямата ми дъщеря е щурмбанфюрер. Най-големият ми син…

— Не съм ви питал за другите ви деца. Сега ви питам за дъщеря ви Елизабет. Вие сте допуснали дъщеря ви да се омъжи за този Хайслер. На края на миналата година вие сте придружили лично дъщеря си до лагера Вестхофен.

В този миг Метенхаймер знаеше, че все пак притежава нещо, един последен запас за в краен случай — собствената си душевна опора. Затова отвърна съвсем спокойно:

— Това беше тежко пътуване за една млада жена. — И си помисли: „Този млад човек е на годините на най-малкия ми син. Как си позволява да говори с мен така? Какво си въобразява? Сигурно не е имал късмет с родители, пък и не е попаднал на добри учители…“ — Ръката върху лявото му коляно отново затрепера. Ала въпреки това той отговори все така спокойно: — То беше мой бащински дълг.

За миг настана тишина. Смръщил вежди, Метенхаймер гледаше как ръката му продължава да трепери.

— Сигурно няма да имате повече възможност да изпълнявате този свой дълг, господин Метенхаймер.

При тези думи Метенхаймер скочи. Извика:

— Нима е мъртъв?

Ако разпитът бе насочен именно към този миг, то комисарят сигурно се бе разочаровал. В гласа на тапетаджията съвсем ясно бе прозвучало истинско облекчение. Действително, смъртта на този момък щеше из един път да уреди много неща. Щеше да освободи Метенхаймер от ония странни задължения, с които той сам се бе нагърбвал през малкото решаващи мигове на своя живот, и от опитите му — ту разумни, ту мъчителни — да се измъкне от тях.

— Защо смятате, че той е мъртъв, господин Метенхаймер?

Метенхаймер заекна:

— Вие ме попитахте, аз нищо не смятам.

Комисарят скочи. Наведе се дълбоко напред над масата. Сега гласът му съвсем омекна:

— Защо предполагате, че зет ви е умрял, господин Метенхаймер?

Тапетаджията стисна треперещата си лява ръка е дясната. Отвърна:

— Аз нищо не предполагам.

Свършено беше със спокойствието му. Други мисли разбиха всяка негова надежда, че най-после са го освободили от този момък, от зет му Георг. После му хрумна, че ако онова, което разказваха, беше истина, там измъчвали такива упорити млади хора като него безжалостно и навярно неговата смърт е била невъобразимо тежка. В сравнение с тези гласове приглушеният глас на комисаря беше обикновен глас на също така обикновен човек, който се мъчи да си придаде важност.

— Вие все пак трябва да сте имали някакво основание, за да предположите, че този Георг Хайслер е умрял? — И той неочаквано изкрещя: — Не се преструвайте на наивен, господин Метенхаймер!

Тапетаджията потрепера. Сега той стисна зъби и погледна комисаря мълчаливо.

— Вашият зет е бил як млад човек, без никаква особена болест. Следователно вие трябва да сте имали някакво оправдание, за да твърдите подобно нещо?

— Но аз нищо не съм твърдял. — Метенхаймер отново бе намерил спокойствието си. Дори беше пуснал лявата си ръка.

А какво би станало, ако из един път удари младия човек в лицето с дясната си ръка, а? Оня ще го застреля веднага. А лицето му ще пламне червено и само там, където го е била ударила ръката на тапетаджията, ще има едно белезникаво петно. За първи път от младостта му насам в старата му натежала глава се породи такъв безумно смел, неосъществим на земята план. Той си помисли:

„Да, но ако нямах семейство…“ и за да потисне усмивката си, той облиза мустаците си с език.

Комисарят го гледаше втренчено.

— Изслушайте ме сега добре, господин Метенхаймер! Въз основа на собствените ви показания, с които вие потвърдихте нашите собствени наблюдения, дори ги допълнихте в някои главни пунктове, ние искаме да ви предупредим. Предупреждаваме ви във ваш интерес, господин Метенхаймер, в интерес на цялото ви семейство, чийто глава сте вие. Въздържайте се да предприемате каквато и да е крачка и изказване, което може да бъде в каквато и да било връзка с някогашния мъж на вашата дъщеря Елизабет Хайслер. И ако някога ви обземе каквото и да било съмнение и почувствувате нужда от какъвто и да било съвет, не се обръщайте за помощ към жена си или към който и да било член от семейството си, или пък към някой свещеник, а веднага потърсете нашето Главно управление и искайте да ви свържат със стая номер осемнадесет. Разбрахте ли ме, господин Метенхаймер?

— Тъй вярно, господин комисар — отвърна Метенхаймер. Не бе разбрал нито дума. За какво го предупреждаваха? Какво беше потвърдил той? За какви съмнения ставаше дума? Младежкото лице, което той бе искал да зашлеви преди малко, сега изведнъж бе застинало като изсечено от гранит, непроницаемо олицетворение на властта.

— Сега можете да си вървите, господин Метенхаймер. Живеете на Ханзащрасе единадесет, нали? Работите при фирмата „Хайлбах“? Хайл Хитлер!

Само миг по-късно той стоеше на улицата. Лека топла есенна светлина заливаше града и придаваше на множеството по улицата онази обща празнична веселост, която бе присъща на пролетта. Тълпата го повлече със себе си.

„Какво искаха те от мен? — мислеше си той. — Защо всъщност ме извикаха да дойда? Навярно все пак заради детето на Ели? Та те могат дори да отнемат на човека… как се казва… правото на попечителство.“ Неочаквано му стана по-леко. Започна сам да се уверява, че някаква служба го бе повикала, за да му зададе някакъв служебен въпрос. И как можа това да го разстрои толкова много? Нямаше никакво желание повече да мисли за случилото се. Искаше му се да усети миризмата на лепилото, да се пъхне в работната си престилка, да се влее в ежедневния си живот, да навлезе в него толкова навътре, че никой да не може да го открие. В същия миг край него мина трамвай номер 29. Той разбута хората и скочи в колата. Друг някой го блъсна да влезе навътре — един мъж, който бе скочил след него — кръгло лице, с нова филцова шапка, която по-скоро стърчеше върху главата му, вместо да е нахлупена. Някакъв мъж на неговите години. И двамата се задъхваха.

— На вашата възраст — рече Метенхаймер, — това е доста рисковано.

Другият отвърна ядосано:

— Ами именно.

Когато Метенхаймер пристигна на работа, Симсен го посрещна доволен.

— Ако бях знаел, Метенхаймер, че ще се върнете веднага! Помислих си, че нещо гори у вас или че може би жена ви е паднала в реката.

— Викаха ме за някаква служебна справка — отвърна Метенхаймер. — Колко е часът?

— Десет и половина.

Метенхаймер навлече престилката си. И веднага започна да се кара:

— Пак сте лепили най-напред бордюра! На какво прилича това? Няма да се отлепят, не бойте се. Само това си знаете, дано да не се замажат отгоре тапетите. Ами трябва да внимавате, за да не се замажат. Тия тук ще ги отлепите, няма друг изход. — После промълви: — Добре, че дойдох все пак навреме. — И заподскача като катеричка от една стълба на друга.