Ана Зегерс
Седмият кръст (4)

II

Там, където полският път се влива във Висбаденското шосе, имаше малка будка за газирана вода. Цяло лято роднините на Франц Марнет всяка вечер се ядосваха, задето не бяха взели под наем навреме будката, която се бе превърнала в истинска златна мина благодарение на голямото движение по шосето.

Франц бе излязъл рано от къщи, защото предпочиташе да върти педалите самичък и никак не обичаше да попада сред гъстата тълпа от велосипедисти, която се носеше всяка сутрин от съседните таунуски села към заводите за бои в Хьохст. Затова, когато видя, че един негов познат — Антон Грайнер от Буцбах, го чака край будката за газирана вода, му стана неприятно.

Жизнерадостното сияние веднага изчезна от лицето му. То отново стана източено и замръзнало. Същият този Франц, който навярно би бил готов да пожертвува целия си живот, без да каже нито „гък“, се дразнеше, когато виждаше Антон Грайнер да се спира винаги край будката и да харчи излишни пари само за да зарадва милата си вярна приятелка, която го чакаше в Хьохст и на която той поднасяше ту шоколад, ту пликче „дробс“. Грайнер бе застанал насред пътя, така че да не изпусне Франц.

„Какво му е днес?“ — помисли си Франц, който с течение на времето се бе научил да разчита израза на човешките лица.

Сега той разбра, че Грайнер неслучайно го очаква така нетърпеливо. Грайнер яхна бързо велосипеда си и се изравни с Франц. Двамата избързаха, за да не попаднат в тълпата, която ставаше все по-гъста, колкото по-надолу слизаха по склона.

Грайнер рече:

— Слушай, Марнет, нещо се е случило тази заран.

— Къде? Какво? — отвърна Франц. Всякога, когато събеседникът му очакваше да го вади изненадан, върху лицето на Марнет се изписваше израз на заспало безразличие.

— Марнет — подхвана отново Грайнер. — Тази заран сигурно се е случило нещо.

— Е какво де?

— И аз не знам — отвърна Грайнер, — но съм сигурен, че се е случило нещо.

Франц възрази:

— Ти си въобразяваш. Какво може да се е случило толкова рано сутринта?

— И аз не знам какво. Но като ти казвам, че се е случило, можеш да ми вярваш. Нещо страшно се е случило. Като на 30 юни.

— Ти наистина си въобразяваш!

Франц впери поглед право напред. Колко гъста беше мъглата все още там долу! Равнината скоро се изпречи пред тях със своите фабрики и пътища. Около тях ечаха ругатни и дрънчене. По едно време двама моторизирани есесовци — Хайнрих и Фридрих Месер от Буцбах, братовчеди на Грайнер, които също отиваха на работа — разделиха велосипедистите на два потока.

— Защо не те вземат с тях? — попита Франц, сякаш разказът на Антон вече не го интересуваше.

— Как ще ме вземат, нали отиват по служба. Ти, значи, си мислиш, че аз си въобразявам…

— Какво те кара да мислиш…

— Ами нали ти така каза. Слушай: днес майка ми трябва да замине за Франкфурт при адвоката заради наследството. Затова сама отишла да занесе млякото на Кобиш, понеже няма да си бъде у дома, когато минат по-късно да го събират с колата. А младият Кобиш бил вчера в Майнц, където ходи да купува вино за кръчмата им. Заседнали там на пиене, окъснели и той си тръгнал за дома чак тая заран рано-рано, но при Густавсбург не го пуснали да мине.

— Я го остави Антон.

— Защо да го оставя?

— Ами защото при Густавсбург отдавна си има контролен пункт.

— Франц, ти да не мислиш, че Кобиш е толкова загубен! Той твърдял, че сега контролата била съвсем строга, от двете страни на моста имало постови, а пък мъглата… само да се блъсна о някого, разправял Кобиш, веднага ще ми вземат кръвна проба, ще открият алкохол и после — сбогом, разрешително за правоуправление, затова предпочетох да се върна в „Златното агне“ във Вайзенау и да изпия още една халба бира.

Марнет се разсмя.

— Смей се, Франц, смей се. Да не мислиш, че са го пуснали да отиде във Вайзенау? Мостът бил затворен. Казвам ти, Франц, нещо се носи във въздуха.

Наклонът вече беше останал зад тях. Отдясно и отляво равнината беше съвсем гола, чак до цвекловите ниви. Какво толкова може да се носи из въздуха? Нищо друго освен златистият слънчев прах, който посивява над зданията на Хьохст и се превръща в пепел. И все пак на Франц му се стори, не, той изведнъж се убеди, че Антон Грайнер има право. Нещо се носеше във въздуха.

Натискаха звънците на велосипедите, за да си проправят път между тесните многолюдни улици. Девойките викаха и се караха. По кръстовищата на улиците и на входовете на заводите имаше карбидни лампи, които — дали случайно, дали заради мъглата — изпробваха за първи път именно днес. Рязката им бяла светлина превръщаше лицата на хората в гипсови маски. Франц докосна една девойка, която изръмжа сърдито и извърна глава към него. Тя бе спуснала кичур коса над лявото си, ранено от някаква злополука око, явно съвсем бързешком, защото вместо да скрива раната й, косата сякаш я подчертаваше още повече. Здравото й, почти черно око за миг стрелна лицето на Марнет и се втренчи в него. Стори му се, сякаш този поглед го бе пронизал надълбоко, до определено място, в което той сам се страхуваше да проникне. Пък и тия свирещи клаксони на пожарната команда откъм брега на Майн, тази идиотска ярка светлина на карбидните лампи, сърдитите гласове на хората, които един камион накара да се притиснат към стената — нима той все още не бе свикнал с целия този шум, или днес шумът бе по-различен от друг път? Франц се напрягаше да чуе някоя дума или да срещне някой поглед, които да му обяснят какво става. Беше слязъл от велосипеда си и го тикаше. Отдавна беше загубил от погледа си и двамата в тълпата — и Грайнер, и девойката.

Грайнер още веднъж се натъкна на него.

— Ще се чакаме при Опенхайм — рече му той през рамо; при това трябваше така силно да се наклони настрана, че едва не падна от велосипеда.

Двамата влизаха в завода през съвсем отдалечени един от друг входове. Минеха ли през първия контролен пост, после можеше часове наред да не се видят.

Марнет дебнеше и се ослушваше, ала не можа да открие нито в съблекалнята, нито на двора, нито пък по стълбите някаква следа или какъвто и да било признак за някаква по-особена възбуда, отколкото обикновената ежедневна суетня, която наставаше между писъка на втората и третата сирена, само дето хората бяха по-бавни, повече дърдореха — както всеки понеделник заран. Самият Франц — търсейки отчаяно какъвто и да било най-малък знак за необичайно безпокойство сред думите и погледите на хората — критикуваше като всички останали и ги питаше как са прекарали вчерашния неделен ден, подхвърляше същите шеги като тях и правеше същите сърдити и груби резки движения, докато се преобличаше. Ако сега някой друг следеше него със същата упоритост, както той следеше останалите, този друг би бил също така отчаян от него. Франц дори усети, че го пробожда лека омраза към всички тези хора, които изобщо не забелязваха, че нещо се носи из въздуха, или просто не искаха да го забележат. Беше ли се случило действително нещо? Всички приказки на Грайнер обикновено биваха празни брътвежи. Освен ако братовчед му Месер не му беше заръчал да дебне Франц?

„Нима се издадох с нещо пред него? — помисли си Франц. — Че какво всъщност ми разказа той, празни приказки и нищо друго. Че оня Кобиш се бил нафиркал, когато отишъл да купува вино!“

Последният вой на сирената прекъсна мислите му. Тъй като отскоро беше постъпил в предприятието, Франц все още изпитваше голямо напрежение, почти страх преди започване на работа. А бръмченето на въртящите се ремъци го пронизваше до мозъка на костите. Сега то се чуваше ясно и монотонно. Франц отдавна вече беше щанцовал първата, втората, петдесетата пластинка, ризата бе залепнала по тялото му от пот. Той си пое дълбоко въздух. Мислите му отново се занизаха, макар и по-разпокъсани, защото той внимаваше да не изскочи нито на милиметър вън от шаблона. Дори и дяволът да му беше работодател, Франц винаги щеше да работи точно и изрядно.

Тук, горе, работеха двадесет и петима души. И сред колегите си Франц притеснен очакваше да забележи някаква по-особена възбуда и въпреки това, дори и днес щеше да му бъде неприятно, ако някоя от щанцованите от него пластинки се окажеше неравна. И то не заради рекламацията, която щяха да му направят и която щеше да му навреди, а просто заради самите пластинки, които дори и днес трябваше да бъдат съвсем точни. Същевременно той си мислеше:

„Антон спомена за Опенхайм, а това е селището между Майнц и Вормс. Какво особено може да се случи тъкмо там?“

Франц Грайнер, братовчедът на Антон Грайнер, който същевременно беше негов майстор тук в цеха, пристъпи за миг край него и бързо мина към съседа му. Щом оставеше долу мотоциклета и закачеше униформата си в гардеробната, и той се превръщаше в щанцьор като всички останали, И може би единствено Франц чуваше едва доловимата нотка в гласа му, когато той подвикваше нещо на Вайганд. Вайганд беше възрастно брадато старче, когото всички наричаха Дръвничето. Добре, че високото му и ясно гласче се сля с бръмченето на трансмисионната лента, защото, докато изсмукваше сега с прахосмукачката стружките, Дръвничето промълви, без да размърдва устни:

— Чу ли вече за концентрационния лагер? За Вестхофен.

Франц видя отгоре надолу в ясните, почти чисти очи на Дръвничето онези мънички ясни точици, които толкова много бе очаквал да види: сякаш дълбоко някъде в този човек гореше огън и само отблясъкът от него потрепваше в очите му. Франц си помисли: най-сетне. А Дръвничето вече бе отминало към съседа му.

Франц намести внимателно новото парче, точно до определената черта, натисна лоста надолу, после още веднъж, още веднъж и още веднъж, ето най-после, най-после и пак най-после. Да можеше ей сега да побегне и да изтича при своя приятел Херман! Изведнъж мислите му отново се прекъснаха. В тази новина нещо определено го засягаше съвсем отблизо. Нещо, което се съдържаше в тази новина, го разтърси изцяло, беше се вкопчило в него и го гризеше, без той още да може да разбере какво беше то и защо така го измъчва.

„Значи, бунт в лагера — рече си той, — може би е имало масово бягство?“

И тогава му хрумна с какво именно го засягаше така отблизо тази новина: там е Георг…

„Що за глупост“ — мина му почти едновременно през ума, да се сети при подобна новина именно за Георг. Та той може въобще да не е вече там. Или — което беше също така възможно — вече е умрял. Ала в неговия собствен глас се примеси гласът на Георг, далечен и насмешлив: Не, Франц, ако се случи нещо във Вестхофен, и аз ще съм замесен в него и това ще означава, че съм още жив.

През последните години Франц действително вярваше, че си мисли за Георг така, както за всички останали затворници, като за един от онези хиляди, мисълта за които ни вдъхва ярост и тъга. Той действително вярваше, че отдавна вече с Георг не го свързва нищо друго, освен здравата връзка на общото дело, на прекараната под звездата на една и съща вяра младост. Не мислеше за онази другата, болезнената, врязала се дълбоко в плътта връзка, която и двамата на времето се мъчеха да разкъсат. Беше си въобразил, че тази стара история отдавна вече е забравена. Та Георг беше станал съвсем друг човек, също както и той, Франц, бе станал друг… За миг погледът му стрелна лицето на съседа му. Нима Дръвничето е казало нещо и на него? И нима е възможно в такъв случай колегата му да продължава работата си и да намества парчетата спокойно едно след друго?

„Ако там действително е станало нещо — мислеше си Франц, — тогава сигурно и Георг е замесен. А може изобщо нищо да не се е случило и Дръвничето само да си дрънка.“

Когато през обедната почивка слезе в лавката и си поръча чаша светла бира (той ядеше готвено само вечер заедно с роднините си, които му даваха за обяд хляб, мас и салам, защото гледаше да спести някоя марка, та да си купи костюм след дългата безработица, пък ако му стигнат парите — и едно яке с цип; но колко ли време щяха да го оставят да носи този свой бъдещ костюм?), на тезгяха някой рече:

— Арестували са Дръвничето.

Друг добави:

— Заради вчера. Беше много пиян и какви ли не ги надрънка…

— Не, не е за това — допълни друг, — сигурно има нещо друго…

— Че какво друго?

Франц плати и се облегна на тезгяха. Тъй като неочаквано всички заговориха малко по-тихо, сега се чуваше само някакво странно съскане: Дръвничето, Дръвничето…

— Раздрънкал се хубаво — рече някой на Франц, всъщност съседът му по работа Феликс, приятел на Месер.

Той погледна остро Франц. Върху правилните черти на почти красивото му лице играеше веселост. Строгите му сини очи бяха твърде студени за такова младежко лице.

— Какво се е раздрънкал? — попита Франц.

Феликс повдигна рамене, веждите му също отскочиха нагоре, той имаше вид, сякаш едва се сдържа да не се разсмее.

„Да можех ей сега веднага да изтичам при Херман!“ — помисли си отново Франц.

Ала нямаше никаква възможност да си поговори с Херман преди вечерта. Неочаквано той забеляза Антон Грайнер, който се мъчеше да си пробие път към тезгяха. Антон сигурно си беше набавил по някакъв повод разрешително, защото иначе нямаше право да идва в тази сграда и никога не идваше в лавката.

„Защо ли търси именно мене — помисли си Франц, — защо иска все на мен всичко да разправя?“

Антон го хвана за ръката, но веднага го пусна, сякаш се страхуваше, че в този жест има нещо подозрително, и отново се изправи край Феликс, за да изпие наведнъж бирата си. После се върна обратно при Франц.

„Честен поглед има — помисли си Франц. — Може би е малко ограничен, но все пак е честен. А пък аз сигурно го привличам така, както мен ме привлича Херман…“

Антон хвана Франц под ръка и заразказва, докато го прекъснаха краят на обедната почивка и разотиването на хората:

— Във Вестхофен на Рейн неколцина избягали, някаква наказателна група. Нали знаеш, братовчед ми ги научава тия работи. Но казват, че почти всички ги заловили наново. Това е всичко.