Ана Зегерс
Седмият кръст (44)

IV

Малко след това Херман си тръгна, защото беше нощна смяна. Жена си Елзе той остави край ябълковата пита на Марнетови. Франц излезе да го съпроводи малко. Тъй като не си бе уговорил нищо за неделята, той си тръгна обратно към къщи. Но нямаше желание вече да се върне сред разговорите в кухнята, нямаше желание и да остане сам в своята стаичка. Неочаквано той се почувствува така самотен, както може да се чувствува самотен човек само в неделя. Почувствува се нещастен, раздразнителен и мрачен.

Да тръгне сам през гората ли? Да стряска любовните двойки по полянките сред топлата суха есенна шума? Щом като ще трябва да прекара сам неделята, то по-добре да слезе в града. И той се запъти към Хьохст.

Беше необикновено изморен, макар че си беше отспал. Усещаше в костите си умората от прекараната тежка трудова седмица. Наистина Херман го бе уверил още веднъж да не мисли повече за Георг, защото всичко, което е могло да бъде направено за него, вече е направено. Но нима може човек да отхвърли току-така от себе си своите мисли?

Франц влезе в първата градинска бирария. Беше почти празно, кръчмарката измете сухите листа от покривката на масата и го попита желае ли ябълково вино… Ябълковото вино не беше достатъчно сладко, за неудоволствие на Франц дори имаше лек кисел вкус. По-добре да си беше поръчал чист резняк. Едно малко момиченце изтича в градината и сметената до оградата шума зашумоли под краката му; после то изтича към масата на Франц и започна да подръпва покривката. Личицето му беше оградено с тънка шапчица, очичките му бяха почти черни.

От вратата на заведението излезе майката, заоправя дрешките на детето и му се скара. Дрезгавият й, сякаш насечен глас се стори познат на Франц; тя беше млада и слаба, ала лицето й изглеждаше леко разкривено от килнатата настрани шапчица на големия кичур коса, който закриваше почти половината от лицето й. Франц каза за детето:

— То не ми пречи.

Жената го погледна бързо с откритото си око, доста натрапчиво. Франц каза:

— Ние с вас май сме се виждали?

Тя извърна рязко глава и от бързото движение една част от лявото й, пострадало навярно от трудова злополука око се откри. Тя отвърна подигравателно:

— Ами да, виждали сме се, може и така да се каже.

„Виждали сме се, да, и то често — помисли си Франц, — но къде съм чувал нейния глас?“

— Преди известно време едва не ви блъснах с велосипеда си.

— И това е вярно — отвърна сухо тя; детето, което тя държеше здраво за ръчичка, едва не й изкълчи ръката. — Ала ние се познаваме и от другаде, много по-отдавна. — Тя продължаваше да го гледа право в лицето и накрая извика: — Франц.

Той вдигна високо вежди, сърцето му удари два пъти — едно леко привично предупреждение. Тя му остави време да се съвземе.

— Знаем се от разходката с лодки, от малките островчета на река Нида, където беше лагерът „Фихте“, където ти самият…

— Едно орехче! — възкликна детето, което шареше под краката на масата.

— Счупи го с тока на обувката си — рече жената, без да отмества поглед от Франц.

Той усети някакво необяснимо притеснение и неприятен хлад и продължаваше да я гледа замислено. Неочаквано тя се наведе напред и рече право в лицето му с нескрито отчаяние:

— Че аз съм Лоте!

Той поиска да извика: „Невъзможно!“ — но успя навреме да преглътне възклицанието си.

Ала жената отгатна чувството му. Погледна го право в лицето, сякаш очакваше да прочете по него, че той я познава, че ще открие у нея поне едно бледо отражение на всичко онова, което тя бе някога: едно искрящо от радост момиче, с гладки, източени, обгорели от слънцето крайници и с блестящи коси, буйни като грива на здраво животно.

Когато жената забеляза, че той постепенно започва да я познава, върху лицето й се появи следа от усмивка и чак сега той действително я позна по тази едва загатната усмивка. Припомни си как тя разпределяше храната в летния им лагер върху една дъска, поставена върху два дънера. Видя я как се връща от гребане със синята си блузка. Видя я седнала на земята със свити до тялото колене. Видя я как носеше знамето, малко уморена, ала усмихната, със снежец върху буйните коси. Една толкова красива и смела девойка, че образът й можеше да се приеме за емблема на поривистата им младост. Той си спомни дори, че тя се бе омъжила скоро след това за някакъв едър светъл човек, един железничар, дошъл от Северна Германия. Франц си спомни дори и името му — Херберт. Той никога не си бе спомнял за това, както човек престава да мисли за неща, изчезнали, без да оставят никаква следа.

— А къде е Херберт? — попита той и веднага съжали.

— Че къде може да бъде? — отвърна жената. — Там! — И тя посочи с показалеца си надолу, към кафявата пръст в градината на бирарията, под земята, покрита с орехова шума и няколко остри грапави орехови черупки. Тя посочи надолу така спокойно, че на Франц му се стори сякаш Херберт, когото той бе смятал за изчезнал и дори не се бе опитал да го потърси, действително лежи под него, под тази градина, където Франц се бе отбил случайно, под изсъхналите листа и високите есесовски и щурмовашки ботуши и фините ботушки на жените им, защото междувременно градината се бе напълнила с хора. Все униформени с годениците си — хубави и млади жени, ала те всички бяха противни на Франц.

— Защо не поседнеш, Лоте? — каза той.

Поръча ябълково вино за жената и лимонада за детето.

— Впрочем аз имах късмет — заразказва Лоте с променен сух глас. — Херберт бе заминал за Кьолн и там го предали. Искаха да откарат и мен, но по това време в нашия цех бе станало нещастие, беше се пръснала една тръба и аз лежах в болница в най-тежко положение. А някой от роднините ми бе прибрал детето, което беше още съвсем малко, и го бе отвел на село… Когато след време можех да се държа на краката си, детето също се бе научило вече да ходи, а Херберт, да, Херберт беше убит… След това не ми се случи нищо, изплъзнах им се някак си… Не бива да духаш, а трябва да смучеш през сламката — каза тя на детето и добави извинително към Франц: — То за пръв път пие лимонада. — Тя оправи шапчицата на главата на детето и каза: — Понякога ми се струва, че е най-лесно да умре човек, но какво да правя с детето? Мога ли да оставя собственото си дете в техните ръце! Не ме увещавай, Франц, не се опитвай да ме успокояваш. Понякога човек се чувствува съвсем сам. И тогава си мисля: вие другите забравихте всичко.

— Кои вие?

— Ами вие! Вие! И ти, Франц. Нима ти не си забравил Херберт? Че аз нали го видях по лицето ти! Щом като ти си забравил дори Херберт, помисли си колцина други си забравил! А щом и ти си забравил… Те именно на това разчитат… — И тя посочи с рамо към съседната маса, заета от щурмоваци и компаньонките им. — Не казвай „не“, ти си забравил много неща. Лошо е, когато чувството на човека се притъпи и започваме да забравяме лошото, което те са ни причинили. Още по-лошо е обаче, че покрай страшното се забравя и най-доброто. Спомняш ли си как ние всички бяхме единни?… А аз, аз нищо не съм забравила.

Франц протегна ръката си към нея, преди да размисли добре. Отмести с леко движение безсмисления кичур коса и погали пострадалото око, а после цялото лице, което пребледня още повече под допира на пръстите му и сякаш охладня. Тя сведе поглед надолу. От това цялото й лице сякаш заприлича на някогашното. Да, Франц имаше чувството, че е достатъчно само да го погали още няколко пъти, и раната ще изчезне и някогашният блясък и изгубена красота ще се върнат отново върху нейното лице. Ала той оттегли ръката си преждевременно. Тя го погледна втренчено със здравото си око, което сега бе станало толкова черно, че зеницата му бе изчезнала и от това изглеждаше още по-голямо. Тя извади от чантата си едно огледалце, опря го на чашата и отново придърпа кичура коса над лицето си.

— Знаеш ли, Лоте — каза Франц, — съвсем рано е още, ела, ако искаш, да отидем при моите хора.

— Ти женен ли си, Франц, или имаш родители тук?

— Нито едното, нито другото, имам само роднини. Все едно, че съм съвсем сам.

Тръгнаха мълчаливо нагоре по шосето и вървяха така около час. Детето не им пречеше. То тичаше пред тях, обладано от желанието да се изкачва все по-нависоко и по-нависоко. То рядко излизаше вън от града. След като потичаше няколко минути, то се спираше за малко, за да се огледа колко нова земя се е разкрила зад гърба му, а заедно със земята — и още небе. „Когато се изкача съвсем нависоко, мислеше си детето, сигурно ще видим вместо нови села и ниви, нещо съвсем друго, края на всичко, откъдето идват облаците и вятърът, който се слива с жълтата следобедна светлина, ще видя нещо безкрайно.“

Франц видя вече дома на Манголдови. Не бяха разменили нито дума още с Лоте, но не беше и нужно да говорят, разговорът по-скоро щеше да ги смути. Той купи на детето една вафла, а на Лоте — шоколад, когато стигнаха будката за сода и минерални води. Когато влязоха в кухнята на Марнетови, Аугусте зяпна от учудване. Всички втренчиха погледи във Франц, в Лоте, в детето. Лоте поздрави съвсем спокойно. Зае се веднага да помогне в мнението на съдовете. От голямата колкото масата ябълкова пита за жалост бе останало само още едно хрупкаво крайче. Дадоха парчето на детето, като му разрешиха да отиде да погледа синята стъклена топка, която светеше над лехата с астри. В кухнята всички седяха все още около разчистената, избърсана маса. Ернст, който не отместваше поглед от Лоте, макар че тя му бе по-скоро неприятна, беше раздразнен, задето дори заспалият Франц все пак си имал приятелка. По-късно госпожа Марнет извади шишето с ликьора от джанки. Всички мъже изпиха по чашка, от жените пиха само Лоте и Ойгени. Междувременно детето бе отворило градинската врата и бе излязло на поляната. Спря се под първото ябълково дърво — детето на Лоте и на убития Херберт.

Отначало то виждаше само ствола на дървото и прекарваше пръстчето си по браздите на кората. После отметна главица назад. Клоните се виеха и сякаш се забиваха мощно във въздуха и въпреки това цялата корона беше неподвижна. Детето също стои неподвижно. Листата, които отдолу се виждат съвсем черни, непрекъснато се движат лекичко и през пролуките им блести вечерното небе. Един-единствен полегат слънчев лъч пробива листата и улучва нещо златно кръгло.

— Горе виси още една! — извика високо детето.

В кухнята всички скачат от местата си, защото мислят, че кой знае какво се е случило. Притичват и гледат всички нагоре. После донасят дългия прът. И понеже детето е още слабичко, те поддържат ръката му, която стиска тежкия прът като огромен калем. После прътът полита, ябълката тупва на земята — добър вечер, ябълчице.

— Можеш да си я вземеш за тебе — казва госпожа Марнет и си мисли, че е проявила кой знае каква щедрост.