Ана Зегерс
Седмият кръст (28)

VI

Тази вечер децата на Елината сестра се бяха навесили по прозорците, за да не изпуснат докарването на ябълките. Те бяха децата именно на онзи есесфюрер, с когото се бе похвалил тъст му, старият Метенхаймер, по време на разпита в гестапо. Ели знаеше, че Франц ще дойде едва когато всички членове на семейството се отдадат на различните си мероприятия — зетят ще отиде в своя отред, децата — по клубовете за забавление, а сестра й, което не бе съвсем сигурно, на някоя организирана женска вечер.

Тази сестра беше няколко години по-голяма от Ели, с по-едър бюст и малко по-груби черти на лицето, които обаче не бяха осенени като при Ели от тъга, а от жизнерадост. Мъжът й, Ото Райнерс, денем работеше като банков чиновник, а вечер се превръщаше в есесовец; нощем, доколкото оставаше у дома си — той бе смесица от двете. В тъмния коридор на идване Ели не бе забелязала, че лицето на госпожа Райнерс, приличащо толкова много на нейното, е разтревожено и смутено.

Когато децата се отдръпнаха от прозореца и изтичаха към Ели, която много обичаха, госпожа Райнерс махна с ръка, сякаш искаше да каже, че е вече късно да предпази децата от някаква опасност. Тя само промълви:

— Защо си дошла, Ели?

Ели й бе обадила по телефона за ябълките. След това Райнерс й бе заповядал да върне обратно ябълките или да ги плати. Изобщо занапред Ели не бивало да идва повече у тях. Когато жена му го попита дали е с всичкия си, той я хвана за ръката и й обясни защо не й остава друг изход, освен да избира между Ели и собственото си семейство.

От всички Метенхаймерови дъщери госпожа Райнерс бе сключила най-сполучлив брак. Тя винаги е била и си остана разумна. Че Райнерс се бе превърнал от член на „Стоманения шлем“ в страстен привърженик на новата власт на Хитлер, гонител на евреите и враг на църквата на думи, тя бе приела като някаква особеност в характера на мъжа си, която ще не ще трябва да преглътне. Посещаваше женските вечери и курсовете по противовъздушна отбрана, макар че скучаеше там. Смяташе, че дължи това свое усърдие на семейството си, под което разбираше съвместния си живот с Райнерс и с децата — живот, който можеше напълно да се регулира чрез уравновесеност и компромиси. Тя бе достатъчно благоразумна също така, за да се усмихва само вътрешно, когато Райнерс не я упрекваше, задето децата им ще получат първото си причастие в църквата и участвуват в църковните обреди на големите празници. Той приемаше всичко това като доста опасно за него, но и същевременно като лека презастраховка за всеки случай.

И когато сега тя видя Ели сред децата си, които смъкнаха шапката от главата й, опипваха обиците й, дърпаха ръцете й, тя си даде сметка какво се бе случило през последните дни и какви последствия се криеха в забраната на мъжа й.

„Да избирам между Ели и децата си — що за глупост! Какво има изобщо да избирам? Може ли да съществува такъв избор?“ И тя смъмра децата да оставят Ели на мира и да вървят в другата стая.

Когато децата излязоха, тя попита Ели за цената на ябълките. Преброи и остави парите на масата. И понеже Ели отказа да ги вземе, тя ги напъха в ръцете й и задържа по-дълго стиснатата шепа на Ели между ръцете си. После заговори внимателно:

— Нали ме разбираш! — каза тя. — Ние можем да се виждаме при родителите ни. И днес съобщиха името му по радиото. Мила моя Ели, как не се ожени на времето за по-малкия ми девер? Той съвсем си беше изгубил ума по тебе. Но ти не си виновна за нищо. Нали го знаеш Райнерс какъв е. Наясно ли си какво те очаква още?

При тези думи сърцето на Ели щеше да замре, но сега тя си помисли: дано само не ме отпрати, преди да е дошъл Франц с ябълките. Затова каза спокойно:

— Че какво толкова ме очаква още?

— Райнерс казва, че е възможно да те затворят още веднъж, мислила ли си за това?

— Да! — отвърна Ели.

— И си така спокойна, разхождаш се нагоре-надолу, купуваш ябълки за зимнина?

— А ти нима мислиш, че няма да ме затворят, ако не купувам ябълки?

„Тя винаги си е била такава, полуунесена — помисли си сестра й, — с тия сведени надолу очи, с дългите мигли — същински завеси пред очите й.“ На глас каза:

— Няма нужда да оставаш да чакаш ябълките.

Ала Ели отвърна бързо и решително:

— Не, аз съм поръчала ябълките и няма да се оставим да ни измамят. Не се поддавай на щуротиите на твоя Райнерс! Няма да ви отровя къщата за тези няколко минути. Или и без това вече съм я отровила.

— Знаеш ли какво — каза сестра й, след като поразмисли малко, — ето ти ключа от тавана. Качи се горе, избърши прахта от полиците, премести бурканите със зимнина на шкафа. После ще пъхнеш ключа под бърсалката.

Тя вече се бе развеселила, задето все пак беше успяла да намери начин да отпрати Ели, без да я пъди от дома си. Притегли сестра си към себе си, за да я целуне, което обикновено правеше само на имен ден. Ели отдръпна лицето си така, че целувката отиде върху косата й.

Когато вратата се затвори зад нея, сестра й пристъпи към прозореца. Те живееха вече петнадесет години на тази тиха малка уличка. Но дори и за нейния трезв поглед тази вечер привичните обикновени къщи й се сториха непознати, сякаш ги виждаше от пътуващ влак. В студеното й сърце се породи съмнение, макар и под обичайната форма на домакинско пресмятане: струва ли си всичко това?…

А горе на тавана Ели отвори прозореца, за да излезе спареният въздух. Върху етикетчетата на бурканите със зимнина сестра й бе написала старателно видовете плодове и годината. Горката й сестричка! Ели почувствува някакво странно необяснимо съчувствие към по-голямата си сестра, макар тя да бе облагодетелствувана от съдбата. Седна на един куфар и зачака с ръце в скута, със сведени клепачи, с наведена глава, както бе чакала вчера на койката и както може би щеше да чака утре кой знае къде.

Франц изтрополи нагоре по стълбите с кошовете с ябълки.

„Това все пак е истински приятел — каза си Ели — и не всичко е загубено.“

Изпразниха бързо кошовете, ръцете им се срещнаха на няколко пъти. Ели хвърли бегъл поглед отстрани към Франц. Той беше мълчалив, ослушваше се. Най-после бяха успели да намерят повод и да дойдат тук, горе. Херман сигурно няма да остане кой знае колко доволен, като чуе за тази наша среща, дори всичко да мине благополучно. На глас той каза:

— Измисли ли нещо? Смяташ ли, че той е тук в града?

— Да — отвърна Ели, — смятам.

— Защо смяташ така? В края на краищата градът е доста отдалечен от лагера. Пък и всеки го познава тук.

— Да, но и той познава мнозина. Може да си има тук някоя девойка, на която разчита… — Чертите на лицето й леко се изопнаха. — Преди три години, малко преди да го арестуват, веднъж го зърнах отдалеч в Нидеррад. Той не ме видя. Вървеше с една девойка. Не само че се бяха хванали под ръка, но и си държаха ръцете, може би такава някоя девойка…

— Може би, но все пак откъде си толкова сигурна?

— Да, сигурна съм. Защото той непременно си има някого тук, или някоя девойка, или приятел. И защото гестапо смята така, тъй като все още продължават да ме следят и най-главното…

— Най-главното?

— Защото го чувствувам — отвърна Ели. — Чувствува и го тук и тук…

Франц поклати глава.

— Мила Ели, това не е доказателство дори и за гестапо.

Седнаха върху куфара. Франц едва сега обгърна Ели с поглед. Измери я за миг от горе на долу, един миг, който откъсна от малкото време, което им бе отделено, от ужасно малкото време, от което бе откъснат животът им. Ели сведе поглед. Макар да беше забравила напълно Франц досега, макар да имаше чувството, сякаш стъпва по въже, а долу под нея има само въздух, макар онова, което ги бе събрало тук, в таванската стаичка, да бе въпрос на живот и смърт, виновна ли беше Ели, че сърцето й подскочи на няколко пъти нависоко в очакване на любовна ласка? Франц пое ръката й и каза:

— Мила ЕЛИ, как ми се иска сега да те пъхна в единия от празните кошове, да те сваля по стълбите надолу, да те кача на каруцата и да те откарам оттук. Бог ми е свидетел колко силно е това мое желание, ала сега то е невъзможно. Повярвай ми, Ели, през всичките тези години съм мечтал да те видя отново, но засега ние не бива да се виждаме.

Ели си помисли:

„Всички хора ми казват колко много ме желаят, но не биха могли да се виждат с мен.“

Франц продължи:

— Минавало ли ти е през ума, че те отново могат да те задържат, както често постъпват с жените на бегълците?

— Да — отвърна тя.

— Страхуваш ли се?

— Не, защо? — отвърна Ели.

„А защо тя не се страхува?“ — помисли си Франц. И усети как го овладява леко подозрение. Изглежда, все още й е приятно да бъде свързана по какъвто и да било начин с Георг. И той попита без видим преход:

— А кой беше всъщност човекът, когото те арестуваха вечерта при тебе?

— О, това беше един мой познат — отвърна Ели.

За свой срам тя трябваше да признае пред себе си сега, че почти бе забравила вече за Хайнрих. Дано нещастникът вече се е върнал при родителите си! Доколкото тя го познаваше, след това печално произшествие той никога вече не би се върнал при нея. Не бе създаден от такава материя, че да се върне.

Хванати все още ръка за ръка, двамата гледаха пред себе си. Някаква тъга, срещу която нямаше никакъв лек, ги стискаше за гърлото.

Франц каза със съвсем променен, сух глас:

— И така, Ели, припомни ли си кой от по-раншните му познати, когато той беше още тук в града, би могъл сега да го приеме?

Тя започна да изброява няколко имена — измежду тях имаше двама-трима приятели, които Франц познаваше от по-рано. Невероятно беше, че ако Георг е все още с ясно съзнание, няма да отиде при някого от тях. После тя спомена две-три съвсем непознати имена, които го обезпокоиха, после негов съученик — дребничкия Рьодер, — за когото Франц сам се бе сетил вече, един възрастен учител, който отдавна се беше пенсионирал и бе напуснал града.

Франц си мислеше, че всъщност съществуват две положения — или Георг е вече напълно смазан и не може повече да съобразява, в такъв случай всички наши предположения са съвсем ненужни, защото нищо не може да се предвиди, или той може да разсъждава — тогава трябва да разсъждава така, както разсъждава той, Франц. Освен това Херман сигурно знае с кого е бил Георг в последните дни, преди да го арестуват. Но аз не бива от Ели да отида направо при Херман. Ето че отново ще загубя часове. И той забрави за жената до себе си. Скочи, при което ръката й падна от коляното му. Той напъха бързо празния кош, в който преди малко бе искал да скрие Ели, в другия. Ели плати ябълките, той й върна рестото. При това му хрумна:

— Ако почнат да ни разпитват, ще кажеш, че си ми дала петдесет пфенига бакшиш.

Той почти беше сигурен, че ще го арестуват на излизане от дома.

Когато преодоля силното напрежение, когато вече бе излязъл от къщата и бе изкарал трополящата празна каруца от уличката, чак тогава Франц се сети, че дори не се бе сбогувал с Ели. Сети се, че дори не бе уговорил с нея никаква възможност да се видят по-късно отново.

У Марнетови той направи сметката, като не забрави да спомене за дадения му бакшиш.

— Те са си за тебе — каза госпожа Марнет, която днес прояви голямо великодушие.

Франц хапна набързо няколко хапки и се качи горе в стаичката си. Аугусте каза:

— По всичко личи, че днес са му дали ритника в града.

Мъжът й отвърна:

— Тъкмо ще се върне отново при Софи.

 

 

Когато Бунзен влезеше някъде, хората имаха чувството, сякаш трябва да го помолят за извинение, задето помещението е толкова тясно и таванът толкова нисък. Тогава върху неговото красиво дръзко лице се изписваше израз на снизхождение — да не се безпокоят, той няма да остане дълго.

— Видях светлина при вас — каза той, — днес всички изкарахме един много хубав ден.

— Да, седнете — рече Оверкамп. Той съвсем не бе очарован от този посетител.

Фишер освободи стола, на който седеше по време на разпитите, и седна върху пейката край стената. И двамата мъже бяха безкрайно уморени. Но Бунзен каза:

— Знаете ли какво? Аз имам в стаята си ракия. — И той скочи, разтвори вратата и извика в нощта: — Ехей…

Чу се удряне на токове; и сякаш светът навън бе изгаснал, над прага се вдигна мъгла като пара.

Бунзен каза:

— Много се зарадвах, че още свети при вас. Откровено казано, не мога да издържам повече.

Оверкамп си помисли:

„Боже мой, само това ни липсваше! Излияния поради угризения на съвестта траят най-малко час и половина.“ А на глас каза:

— Драги приятелю, този свят — както е създаден — ни дава твърде малко възможности: или ние трябва да държим затворени зад мрежа от бодлива тел определен вид хора и да внимаваме добре, и много по-добре от преди, за да не избяга никой от тях — или ние самите ще бъдем зад мрежите, а другите ще пазят нас да не избягаме. И тъй като първото положение е за предпочитане, за да се запази то, ние сме принудени да изпълняваме различни, понякога и доста неприятни предписания.

— Вие сякаш изразявате собствената ми мисъл — отвърна Бунзен. — Но онова, на което не мога вече да издържам, са именно празните брътвежи на нашия старец — на Фаренберг…

— Драги Бунзен — каза Оверкамп, — това вече са си ваши грижи.

— Сега той е абсолютно убеден, че ще залови всички, откакто този Фюлграбе сам се домъкна днес след обяд. Вие какво ще кажете, Оверкамп?

— Моето име е Оверкамп, а не пророк Авакум. Аз не съм нито велик, нито малък пророк, а само човек, натоварен да върши тук тежка работа. — И той си помисли: „Тоя хлапак си въобразява все още какво ли не, задето в понеделник сутринта е издал сам няколко съвсем естествени разпореждания, които и без това напълно съответствуват на служебните му задължения!“

Внесоха таблата с шишето с ракия и чашки. Бунзен наля, обърна една, после втора, после трета чашка. Оверкамп го наблюдаваше с професионално око. Ракията оказа необичайно въздействие върху този човек. Той сигурно никога не се напиваше истински, ала още след третата чашка в държането и говора му настъпи лека промяна. Дори кожата по лицето му увисна едва забележимо. Той каза:

— При това аз съвсем не мисля, че тия четиримата изобщо чувствуват нещо, а третият — този Белони, — той пък изобщо нищо не чувствува, тъй като там висят само шапката и старият му фрак. Виж, останалите, когато ги докарат там, те чувствуват — не им е леко, като ги строят на „танцовата площадка“, не искат да гледат към другарите си, а са длъжни да ги гледат. Що се отнася до четиримата обаче, тъй като те знаят какво ги очаква накрая… чувал съм да казват, че когато човек знае това, всичко му е все едно и той въобще не усеща нищо. Освен това те само стоят неудобно, нищо не ги боде и единствен Фюлграбе хленчеше от разочарование. Впрочем ще го разпитвате ли пак тази нощ? Нека и аз да присъствувам!

— Не може, драги мой.

— Защо да не може?

— Защото това е служба, неприятна и строга работа, приятелю.

— Да, при вас… — рече Бунзен и очите му светнаха. — Оставете ми тоя Фюлграбе за пет минутки и аз после ще ви кажа дали е била случайна срещата му с Хайслер.

— Възможно е той да ви каже, че се е уговорил да се срещне с Хайслер, ако го ритнете в корема. Но аз и след това пак ще ви кажа, че срещата им е била случайна. Защо ли? Защото е достатъчно само да разтърсиш Фюлграбе и показанията му падат като узрели сливи от дървото. Защото аз съм си създал пълна преценка за Фюлграбе и защото имам пълна преценка за Хайслер. Защото моят Хайслер никога не би се уговорил да се срещне с Фюлграбе посред бял ден, и то в град.

— Но щом като той е останал да седи на пейката, както ви разказва Фюлграбе, то, значи, той е очаквал някого там. Раздали ли са портрета му на всички портиери на домове и блокове?

— Драги Бунзен — рече Оверкамп, — бъдете благодарен, задето други хора вместо вас са длъжни да се грижат за толкова много неща. Наздраве!

Чукнаха се.

— Нима не можете да поразтърсите главицата на Валау малко, там сигурно се знае кого е очаквал приятелят му. Впримчете Фюлграбе.

— Драги Бунзен, вашата идея прилича на Мария Стюарт — красива, но нещастна. Но ако това ви интересува, ние разпитахме най-подробно Валау, ето ви протокола от неговия разпит!

Той пое един бял лист от масата си, Бунзен впери поглед в листа. Усмихна се. Зъбите му бяха малко дребни за красивото му и дръзко лице. Миши зъбки.

— Оставете ми го тоя вашия Валау до утре заранта!

— Можете спокойно да вземете това парченце хартия — рече Оверкамп. — И му дайте възможност да плюе кръв отгоре му. — И Оверкамп напълни сам чашката на Бунзен.

Подобно на всички полупияни, Бунзен се бе вкопчил в едно-единствено лице. Той въобще не обръщаше внимание на Фишер. А Фишер, седнал на малката пейка, държеше пълната чаша в ръката си внимателно, за да не изцапа панталона си, защото той никога не пиеше. Сега Оверкамп му направи знак с едната си вежда. Фишер стана, заобиколи бавно около Бунзен, приближи се до масата и вдигна една слушалка.

— Моля да ме извините — каза Оверкамп. — Службата си е служба.

— Прилича на въоръжен Архангел, същински свети Михаил — каза Фишер, щом Бунзен напусна стаята.

Оверкамп вдигна малката палка край стола, огледа я за малко между двата си пръста, както разглеждаше стотици подобни вещи, внимателно, за да не заличи нечии отпечатъци на пръсти. Каза:

— Вашият свети Михаил си забрави меча. — После извика към постовия пред вратата: — Да се почисти тук! Край на работния ден! Постовите да останат по местата си!

 

 

Тази вечер Херман питаше вече за трети път своята Елзе не бе ли заръчал Франц да му предаде нещо. Елзе обясняваше за трети път, че Франц се е отбил онзи ден и е питал за него и повече не е идвал.

„Как е възможно? — мислеше си Херман. — Отначало той съвсем си бе изгубил ума от това бягство, не говореше за нищо друго, а сега никакъв не се явява. Дано само не е решил да предприеме нещо на свой риск. Или пък да не би да му се е случило нещо?“

С дълбокия си, малко хрипкав глас, който понякога звучеше, сякаш пчеличка жужи, Елзе си тананикаше в кухнята песента за горската розичка. Това жужене успокояваше всяка вечер упреците, които Херман си отправяше, задето се е оженил за това дете, което не знаеше нищо за него и изобщо за света. Тази вечер Херман си каза дори, че без Елзе, при това доброволно отшелничество и напрежение, той трудно би понасял живота. Херман бе научил вече за залавянето на Валау. С мъка се откъсна от представата за едно проснато на пода окървавено тяло, което унищожават с удари и ритници, защото в него обитава нещо неунищожимо. Откъсна се от неволната представа за собственото си унищожимо тяло, в което — както се надяваше — също така живееше нещо неразрушимо. Насочи мисълта си към незаловените бегълци. Преди всичко към този Георг Хайслер, защото той бе родом от този край и защото все пак беше възможно да се е скрил тук някъде. Онова, което Франц му бе разказал за Георг, се бе сторило на Херман твърде силно, примесено с неясни чувства. От всичко, което той изобщо знаеше за Хайслер, когото никога не бе виждал лично, Херман си бе създал собствен образ за него: един човек, който не се щади и е готов да пожертвува много, за да спечели.

„А онова, което не му е достигало, той сигурно си е добавил от общуването с Валау — мина през ума на Херман. Той познаваше бегло Валау, но знаеше, че никой не биваше да се съмнява във Валау. — Ще трябва в най-скоро време да набавя пари и документи — помисли си Херман. После мислите му за втори път секнаха и се откъснаха от видението на някакъв гонен мъж, който можеше да се появи на едно или друго място. Помъчи се да прецени би ли могъл още утре да се добере до онова единствено сигурно място, където можеше да набави подобни документи за съвсем краен случай. — Това е всичко, което мога да направя засега, и аз ще го направя“ — каза си той и се успокои.

В кухнята „пчеличката“ жужеше „Воденицата“.

„Без Елзе — каза си Херман — сигурно нямаше да съм така спокоен. Колко е хубаво, че тя е тук.“

 

 

Франц се хвърли в леглото си. Беше така уморен, че заспа с дрехите. И ето той отново се оказа в таванската стаичка с Ели — бе дошъл да се сбогува. Неочаквано Ели изгуби едната си обица, тя падна между ябълките. Двамата започнаха да я търсят. Той се изплаши, защото времето минаваше, но трябваше да намерят обицата, а ябълките бяха толкова много — всичките ябълки на света.

„Ето я“ — извика Ели, ала обицата пропълзя още по-надолу като божа кравичка и те продължиха да се ровят в ябълките.

Сега вече не търсеха само двамата, а всички им помагаха. Госпожа Марнет ровеше купа с ябълките, а също и Аугусте, и децата й, и старият учител, който вече се бе пенсионирал, и дребничкият Рьодер с луничките. Търсеше и Ернст Овчаря с червената кърпа на врата и със своята Нели. Търсеха и Антон Грайнер, и неговият братовчед есесовец Месер, дори Херман ровеше ябълките, а също и секретарят на районната партийна организация от двадесет и девета година. Какво бе станало с него всъщност? Търсеха и Софи Манголд, и Дръвничето. Дори и дебелата касиерка, с която Франц бе видял Георг веднага след като той се бе разделил с Ели, се ровеше задъхана в ябълките. После една мисъл го прониза: „Та той може да е при нея!“ Тя беше ужасно дебела, но съвсем почтена. После ябълките изведнъж се свършиха и той се оказа върху велосипеда си и въртеше педалите надолу по шосето към Хьохст. Както и бе очаквал, касиерката седеше в будката за газирана вода, на ушите й светеха Елините обици, но за Георг не можеше и дума да става. Франц се понесе отново на велосипеда си с все по-нарастващ страх — повече търсен, отколкото търсещ, докато изведнъж му хрумна, че Георг сигурно си е у тях, че къде другаде? Разбира се, че той седи в тяхната обща стая. Колко му е трудно да се изкачи отново там! Ала Франц се овладя, изкачи се по стълбите и влезе вътре. Георг бе яхнал стола си, скрил лицето си в ръце. Франц започна да събира вещите си, техният съвместен живот не можеше да продължава повече след всичко, което се бе случило между тях — какъв горестен спомен! Георг го следеше с поглед, всяко движение му причиняваше болка, ала Франц трябваше да събере вещите си. Най-после той се обърна. Тогава Георг смъкна ръцете си от лицето. Лицето му беше съвсем обезформено, от ноздрите му шуртеше кръв, от устата — също, дори и от ушите. Франц понечи да извика, ала викът заседна в гърлото му, а Георг каза тихо: „Заради мен, Франц, няма нужда да се изнасяш оттук.“