Ана Зегерс
Седмият кръст (25)

III

Откакто я бяха освободили, Ели бе поставена под денонощно наблюдение с цел да се превърне в злата орис на предишния си съпруг, в случай че той още е в града и ще потърси да се свърже с някогашното си семейство. Предишната вечер охраната не я бе изпуснала нито за миг из очи. Наблюдаваха цялата нощ и външната врата на дома й. Възможната най-гъста мрежа на дебнене бе хвърлена над нейната красива главичка. Но дори и най-гъстата мрежа — гласи поговорката — се състои предимно от дупки. Действително не бе убягнало от окото на охраната, че през почивката в киното тя бе повела разговор със съседа си по място, но на връщане, пък и в киното тя бе срещнала пет-шестима познати, един дори я бе изчакал на края на изхода, за да я съпроводи до дома. Накрая се оказа, че той е само един най-невинен кръчмарски син.

Марнетови много се учудиха, когато рано сутринта Франц предложи да откара кошовете с ябълки, братовчедка си и леля си до закритите хали, преди да отиде на работа. Сякаш отново се бе върнал към някогашния си обичай — да им бъде от полза.

Той дори бе започнал да товари кошовете, когато другите слязоха долу.

— Имаш време да изпиеш кафето си — рече Ана придобрително.

И когато тракащата каруца се спускаше по надолнището, по небето още се виждаха луната и звездите.

В своята стаичка, където миризмата на ябълки си бе останала, макар че бяха опаковали още от вечерта ябълките, Франц през цялата нощ си бе блъскал главата:

„Ако аз бях на мястото на Георг, ако той действително е тук, към кого щях да се обърна за помощ?“

И също както полицията, подбирайки всички досиета и картотеки, протоколи и сведения за предишния живот на бегълците, разпростираше своята мрежа над града с все по-гъсти и по-гъсти бримки, точно така и Франц сега започна да плете своята мрежа, която от час на час все повече се сгъстяваше, защото от съзнанието му изплуваха всички онези хора, за които той знаеше, че Георг бе свързан преди с тях. Измежду тях имаше и такива, чиито имена никога не се бяха мяркали в никакви формуляри или актове. Необходими бяха друг вид сведения, за да се изнамерят те. Измежду тях сигурно имаше и някои, които вече се бяха явявали в полицията по някакъв повод.

„Дано само да не отиде при Бранд — мислеше си Франц, — знам за него, че е работил тук преди четири години. И при Шумахер не бива да отива. Той дори може да го издаде…“ А при кого ли? При дебелата касиерка, заедно с която Франц го бе видял да седи на една пейка, след като всичко между него и Ели беше свършено? Или при учителя Щеграйф, когото той бе посещавал понякога? Или при малкия Рьодер, към когото беше така привързан, защото са били приятели от училище и от футболното игрище? Или при някого от собствените му братя? Несигурни момчета, а освен това и тях ги дебнат.

Марнетови продаваха обикновено, но не съвсем редовно на един уличен пазар в Хьохст. Само през пролетта, когато имаше парникова стока, те откарваха първите си зеленчуци, а наесен — най-хубавите си ябълкови сортове, в големите покрити хали във Франкфурт. Те бяха достатъчно заможни и нямаше нужда да карат всичко, което прибираха наесен, за продан. Техен девиз беше да задоволят нуждите най-напред на собственото си семейство. Пък ако някоя година не стигнеха парите за покриване на обикновените нужди, някое от децата можеше да отиде да поприпечели във фабриката.

Набитата Аугусте помагаше на Франц при разтоварването. Госпожа Марнет подреди стоката си. С малко ножче в едната ръка, с парче ябълка за проба в другата, тя чакаше търговеца на едро, който щеше да купи стоката им.

„Ако смята наистина да дойде — помисли си Франц, — Ели трябва да дойде сега.“

На няколко пъти вече му се беше струвало, че вижда ту тук, ту там я нечие рамо, я шапка, я част от фигура, която можеше да се оформи като Ели, ако се решеше да тръгне към него. Но ето че той действително забеляза нейното личице — дребно и бледо от умора или може би му се стори, че го забелязва. Защото то веднага изчезна зад една пирамида от кошници. Той се изплаши, че е сбъркал, но в този миг познатото личице изведнъж се оказа съвсем близо, сякаш някой бе изпълнил сърдечното му желание след известно двоумение.

Тя го поздрави само с вежди. Той се учуди колко добре бе разбрала тя бързата му инструкция и колко умело се престори, че е дошла, за да си купи ябълки. Сякаш въобще не знаеше, че и Франц е от Марнетови, тя упорито му обръщаше гръб. Схруска бавно едно резенче ябълка. Спазари се за ябълките, които щяха да останат на госпожа Марнет след като изпълни уговорената предварително заявка. Както всички сполучливи измами, Ели успя да инсценира добре покупката, защото наистина искаше да купи ябълките. Ябълката, която бе вкусила, й бе харесала много, защото все пак тя не искаше да бъде ощетена дори и при тази покупка. Нямаше да може да се престори по-убедително дори и да бе предполагала колко неотстъпно я следят.

На мястото на мустакатия млад човек, когото Ели може би вече бе забелязала, дежурството бе застъпила една дебела жена, която приличаше на болногледачка или на учителка по ръкоделие. Това не означаваше, че мустакатият е приключил работата си по нейното следене — той все още се числеше към групата. Дебнеше в сладкарницата. По пътя Ели се бе огледала, за да види дали я следят, както предполагаха баща й и Франц. Беше сигурна, че преследвачът й трябва да върви подире й и трябва непременно да бъде мъж. Ала не бе забелязала никого другиго, освен дебелата скромна жена, а след малко и нея не видя вече, тъй като на определеното място дебеланата бе предала Ели на един дошъл насреща й агент. Засега всичко вървеше добре, все още никой не бе насочил вниманието си към Франц. Защото Ели се пазареше съвсем спокойно и едва ли можеше да цели с това да прикрие нещо. Към Франц тя изобщо не се обърна. Единствените думи, които той произнесе, бяха насочени към госпожа Марнет:

— Можем да оставим кошовете при Берендови, а пък аз ще ги отнеса след работа, и без това ще трябва да се връщам насам.

Аугусте си направи свой извод от тази негова точност, но че купувачката именно е девойката, заради която Франц за втори път щеше да дойде до Франкфурт — два пъти в един и същи ден, — това въобще не й мина през ума. Разбира се, тя веднага си беше съставила мнение за Ели: тънка като стрък аспержа, с шапка като гъбка — аспержа с къдрици по главата. След като в работен ден е тръгнала от шест часа сутринта с такава блуза, каква ли ще облече в неделя?… Когато Ели си отиде, Аугусте каза на Франц:

— Тая няма нужда от много плат за полите си, това й е предимството.

Франц скри чувствата си и отвърна:

— Не всеки може да има задник като Софи Манголд.

 

 

Георг бе изчакал трамвай номер 23 пред театъра. Да се махне по-бързо от този град! Беше му вече съвсем тясно около врата. Палтото на Белони, в което се бе чувствувал толкова сигурен вчера, тази заран сякаш гореше тялото му. Дали да го съблече? Да го пъхне под някоя пейка?

„Има едно село, на два часа път зад Ешерсхайм, тогава пътувахме до последната спирка нагоре по Ешерсхаймското шосе. Как се казваше само селото? Там живееха онези стари хора, при които бях живял през ваканцията по време на войната и после им ходех на гости. Но как се казваха? Боже мой, а как се казваше селото? Боже мой, и хората как се казваха? Всичко съм забравил! Как се казваше селото? Ще трябва там да отида. Там ще мога да си отдъхна. Такива стари хора не знаят нищо от това, което става по света. Мили мои хора, как се казвахте? Ще трябва да дойда при вас да си отдъхна. Боже мой, всички имена ми се губят…“

Скочи в номер 23.

„На всяка дена трябва да изляза от града. Но не бива да пътувам до последната спирка. Там сигурно има агенти.“

Взе един оставен на седалката вестник. Разтвори го, за да скрие лицето си. Заглавията наскачаха върху него и оттук-оттам някое изречение и някоя снимка.

Заредената с електричество бодлива тел, сгъстените патрули, картечниците никога не бяха успели да попречат на събитията от външния свят да нахлуят във Вестхофен. Съставът на затворените във Вестхофен бе такъв, че там за много далечни събития хората знаеха, ако не повече, то пане можеха да си обяснят всичко по-добре, отколкото жителите на разпръснатите наоколо села, по разните домове. Сякаш по някакъв природен закон, благодарение на някакъв таен кръговрат, групичката оковани, изтерзани мъже в лагера бяха свързани с горящите фокуси по света. Затова, когато сега Георг погледна вестника — четвъртата сутрин от неговото бягство съвпадаше с онази октомврийска седмица, когато в Испания се водеха боевете за Теруел, а японските части нахлуха в Китай, — той си помисли бегло, но без особена изненада: така е значи. Това бяха заглавията за отминали събития, които бяха разтърсвали сърцето му. Защото сега за него съществуваше само настоящият миг. Когато обърна страницата, погледът му падна върху три четвъртити снимки. Те му бяха мъчително познати. Отмести бързо поглед. Ала снимките останаха пред очите му: Фюлграбе, Алдингер и той самият. Бързо сгъна вестника и го сви няколко пъти. Пъхна го в джоба си. Огледа се за миг наляво и надясно. Един възрастен мъж, който стоеше до него, го погледна — както му се стори — съвсем остро. Неочаквано Георг скочи от трамвая.

„По-добре да не се качвам повече — каза си той, — вътре човек е като затворен. Ще изляза от града пешком.“ Мина покрай комендантството и се хвана за сърнето — то сякаш подскочи, — но после отново заби нормално. Той също продължи равномерно пътя си, без страх, без надежда.

„Не мога да разбера какво става с главата ми? Направо съм изгубен, ако не мога да се сетя името на селото, а ако се сетя, тогава може би съвсем ще се проваля. Може би те там вече знаят всичко и няма да искат да рискуват.“

Мина покрай музея и прекоси един малък уличен пазар. Продължи по Ешенхаймергасе, после покрай редакцията на „Франкфуртер Цайтунг“. Вървя до Ешенхаймската кула, прекоси улицата, сега вече вървеше по-бързо, защото чувството, че нещо го заплашва и пълзи по цялото му тяло, от няколко минути още повече се бе усилило. В съзнанието му се оформи една-единствена мисъл: наблюдават ме. Вече не усещаше никакъв страх, беше по-скоро успокоен, облекчен, защото врагът вече бе видим. Сетивата му така се бяха изострили, че той усещаше в тила си чифт очи, които непрекъснато го следяха от малкото островче на трамвайната линия под кулата. Вместо да продължи по линията, той навлезе в малката квартална градинка. Неочаквано се спря. Нещо го принуди да се обърне. От групата хора на трамвайната спирка под кулата се отдели един мъж и тръгна към него. Усмихнаха се, разтърсиха си ръцете. Мъжът беше Фюлграбе — петият от седмината бегълци. Той беше издокаран като манекен от витрина. Какво представляваше жълтото палто на Белони в сравнение с неговото? Но какво става? Фюлграбе се кълнеше, че никога няма да се върне в града, дявол го знае защо е променил решението си. Той винаги си бе оставял някаква задна вратичка. Те все още стояха един пред друг, сякаш не можеха да свършат със здрависването, лице срещу лице, със сгънати лакти. Най-после Георг каза:

— Да влезем в градинката.

Седнаха в градинката на една слънчева пейка. Фюлграбе потърка пясъка с върха на обувката си. Обувките му бяха също така елегантни като костюма.

„Колко бързо е успял да си набави всичко“ — мина през ума на Георг.

Фюлграбе каза:

— Знаеш ли къде отивах?

— Къде?

— На Майнцер Ландщрасе!

— Защо? — попита Георг. Той дръпна палтото си, за да не докосне палтото на Фюлграбе.

— „Нима това изобщо е Фюлграбе?“ — прониза го мисъл.

Фюлграбе също придърпа своето палто. После каза:

— Нима забрави какво се намира на Майнцер Ландщрасе?

Георг отвърна уморено:

— Че какво може да се намира там?

— Гестапо — рече Фюлграбе.

Георг мълчеше. Очакваше да се разсее това странно видение.

Фюлграбе заговори отново:

— Георг, ти изобщо наясно ли си какво става във Вестхофен? Знаеш ли, че са заловили вече всички, с изключение на тебе, мене и Алдингер.

Пред тях, върху пясъка, сенките им се сляха под ярките слънчеви лъчи. Георг отвърна:

— Ти откъде знаеш всичко това? — Й се отдръпна още малко встрани, за да се отделят сенките им съвсем.

Фюлграбе отвърна:

— Нима не си поглеждал вестник?

— Поглеждах, ето…

— Ами че я виж — рече Фюлграбе.

— Кого търсят?

— Тебе, мене и Дядото. А той сигурно е получил вече удар и лежи някъде в някоя канавка. Няма да може да издържи дълго. Така че оставаме ние двамата. — И той бързо потърка глава о рамото на Георг.

Георг притвори очи.

— Ако търсеха още някого, щяха да опишат и него. Но не, те са заловили всички останали. Хванали са и Валау, и Пелцер, и — как се казваше той — онзи Белони. Бойтлер аз сам го чух как крещеше.

Георг понечи да каже: „И аз го чух“ — устата му се отвори, ала никакъв звук не излезе отвътре. Онова, което Фюлграбе говореше, беше вярно, налудничаво и вярно. Той извика:

— Не!

— Шт — рече Фюлграбе.

— Това не е вярно! — каза Георг. — Това не е възможно, те не могат да заловят Валау, той не е човек, който ще се остави да го хванат!

Фюлграбе се засмя.

— А защо тогава беше във Вестхофен? Мой мили, мили Георг! Ние всички бяхме умопобъркани, а Валау беше най-умопобъркан от всички ни. — И добави: — А сега вече стига.

Георг попита:

— Какво стига?

— Стига тази наша лудост — аз за себе си вече се излекувах. Отивам да се предам.

— Къде да се предадеш?

— Ще се предам! — повтори упорито Фюлграбе.

— На Майнцер Ландщрасе! Отказвам се вече, това е най-разумното, което мога да сторя. Искам да запазя живота си, не мога да издържам нито пет минути повече на този лудешки танц, след като знам, че накрая все пак ще ни хванат. И ти не можеш нищо да направиш. — Той говореше съвсем спокойно, все по-спокойно. Редеше думичките една след друга спокойно и монотонно: — Това е единственият изход, да минеш границата е невъзможно, целият свят е срещу нас. Истинско чудо е, че и двамата сме още на свобода. Нека доброволно сложим край на чудото, преди да са ни заловили, защото тогава чудото ще ни излезе през носа. Тогава: край! Можеш да си представиш какво прави Фаренберг със заловените, нали? Спомняш ли си Цилих, спомняш ли си Бунзен? Спомняш ли си „танцовата площадка“?

Георг усети как го овладява ужас, срещу който не можеше да се бори, защото предварително беше като парализиран. Фюлграбе беше съвсем гладко избръснат. Тънката му коса беше вчесана и миришеше на бръснарница. Нима това действително беше Фюлграбе? А той продължи:

— Значи, все пак си спомняш още всичко. Спомняш ли си какво направиха с Кьорбер, за когото се бе разнесло слух, че искал да избяга? А той въобще не бе имал такова намерение. Докато ние избягахме.

Георг започна да трепери. Фюлграбе го погледна един миг как трепери, после продължи.

— Повярвай ми, Георг, аз веднага отивам там. Сигурен съм, че така ще бъде най-добре. И ти ще дойдеш с мен. Аз тъкмо се бях запътил натам. Сам бог ни срещна. Така е! — Гласът му се бе изчерпал вече. Той кимна два пъти с глава. — Така е! — повтори още веднъж. И пак кимна с глава.

Георг из един път се сепна.

— Ти си луд! — каза той.

— Ще видим кой от двама ни е луд, да, кой е луд! — рече Фюлграбе с онова замислено спокойствие, което в лагера му бе създало име на съвсем уравновесен и разумен другар, защото никога не бе повишавал глас. — Събери малкото мозък, който ти е останал, момчето ми, огледай се встрани — съвсем бързо, съвсем неприятно ще загинеш, ако не дойдеш с мен, приятелю. Така е! Да вървим!

— Но ти съвсем си полудял! — рече Георг. — Та те ще се разтресат целите от смях, като идеш да им се предадеш, ти какво си въобразяваш?

— От смях? Нека се смеят! Но да ме оставят да живея. Огледай се, приятелю мой, нищо друго не ти остава. Ако не те пипнат днес, ще те пипнат утре. И никой никога няма да чуе повече нищо за тебе. Момче, момче! Този свят се е попроменил малко. Никой няма да се сети повече за нас. Ела — да вървим. Това е най-най-най-разумното нещо, което можем да сторим. Единственото, което ще ни спаси. Ела, Георг.

— Ти съвсем си полудял!

Досега те бяха седели сами на пейката. Една жена със сестринска касинка на главата се приближи и седна на свободния край. Тя полюляваше с леко привично движение на едната си ръка бебешката количка. Огромна количка, пълна цялата с възглавници, дантели, светлосини панделки и едно мъничко спящо дете, което явно още не бе заспало достатъчно дълбоко. Тя намести количката срещу слънцето и извади нещо за шиене. Хвърли бърз поглед към двамата мъже. Можеше да се каже, че е сърцата жена, нито стара, нито млада, нито хубава, нито грозна. Фюлграбе отвърна на погледа й не само с очи, но дори и с някаква несполучлива усмивка; с някакво ужасно болезнено свиване на всички черти на лицето си. Георг видя всичко и му стана съвсем неприятно.

— Да вървим! — каза Фюлграбе. И стана.

Георг го сграби за ръката. Фюлграбе се откъсна с движение, което бе по-силно от движението, с което се бе опитал да го задържи Георг, така че ръката му блъска Георг в лицето. Фюлграбе се наведе над него и каза:

— Онзи, който не приема съвети, Георг, никой не може да му помогне. Сбогом, Георг.

— Не, почакай! — каза Георг.

И Фюлграбе действително седна още веднъж, Георг каза:

— Недей да вършиш такова нещо, това е лудост! Сам да им се натикаш в капана! Та те веднага ще те ликвидират. Те никога нямат милост към никого! Нищо не може да ги трогне. Ех, Фюлграбе, Фюлграбе!

Като се приближи съвсем до Георг, Фюлграбе каза с напълно променен, тъжен глас:

— Мой мили, мили Георг, ела с мен! Ти винаги си бил свестен и разумен човек. Ела с мен! Та то е страшно, да върви човек сам-самичък!

Георг го гледаше в устата, от която думите излизаха една след друга между раздалечените му зъби, които изглеждаха големи поради дупките помежду им, като зъби на череп. Дните на Фюлграбе вече бяха преброени. Може би дори и часовете му.

„Та той съвсем е полудял“ — помисли си Георг.

Поиска с цялото си сърце Фюлграбе да си върви колкото може по-бързо и да го остави сам, докато и той още не се е умопобъркал. Може би в същия миг и Фюлграбе си помисли същото за Георг. Той го погледна потресен, сякаш чак сега му стана ясно с кого всъщност разговаря. Стана и се отдалечи с бързи крачки. Така неочаквано изчезна зад храстите, че на Георг се стори, че тази среща му се е присънила.

После изненадващо го връхлетя пристъп на страх, толкова внезапен и силен, както през първия час, когато висеше на края на лагера върху насипа между върбовите храсти. Една студена треска, която разтърси с няколко бързи тласъци тялото и мозъка му. Един пристъп, който трая три минути, но от който косите на човека могат да побелеят. Тогава той бе облечен в затворнически дрехи, над главата му сирените ревяха, а сега беше още по-лошо. Смъртта беше все така близо, но не откъм гърба му, а отвсякъде. Не можеше да се скрие от нея, усещаше я физически — сякаш смъртта беше живо същество, като по старите картини, едно същество, скрило се зад лехата с астри или зад детската количка, и можеше да излезе оттам и да го докосне.

Пристъпът мина също така неочаквано. Той обърса и потта от челото си, сякаш се бе борил и беше победил. То си беше и така, макар той самият да смяташе, че само бе страдал.

„Какво беше това нещо? Какво ми говориха до преди малко? Нима това е вярно, Валау? Нима може да е вярно, че са те заловили? Какво правят сега с теб?

Успокой се, Георг. Нима мислиш, че някъде другаде ще те пощадят?

Би ли отишъл в Испания, ако можеше? Мислиш ли, че там ни щадят? Нима мислиш, че да висиш на някоя бодлива тел или да получиш куршум в корема, е по-добре? Ами този град, който се страхува днес да те приеме — когато от небето завалят бомби, тогава колко ще го е страх?

Но, Валау, аз съм сам, в Испания няма да съм толкова сам, дори и във Вестхофен не. Толкова сам, колкото съм аз сега, човек не е никъде…

Успокой се, Георг. Ти имаш толкова много другари. За момента са малко разпръснати, но това няма значение. Толкова много другари — мъртви и живи.“

Зад голямата леха с астри, зад тревната площ, зад кафявите и зелените храсти, на някаква площадка за игра навярно или в някаква градина неясно се люлееше нагоре и надолу люлка. Георг си помисли:

„Сега ще трябва да започна всичко отначало, да обмисля всичко отново. Най-напред: трябва ли действително да напускам града, каква полза ще имам от това? Онова село — ах, да, Боценбах — така се казваше. Онези хора — ах, да, Шмитхамер се казваха. Сигурни ли са те? Сигурни — в никакъв случай. Пък и дори да са сигурни, какво по-нататък? Какво ще правя по-нататък? Да се прехвърля през границата без ничия помощ — там могат да ме заловят хиляди пъти. Парите ми скоро ще се свършат. Да се промъквам без пари както досега от случайност на случайност, вече нямам никакви сили за това. Тук в града все пак познавам хора. Е, добре, една девойка не ме прие. Та какво значение има това? Нали има и други? Семейството, майка ми, братята ми. Но не, невъзможно е, тях всички ги следят. Ели, която тогава ми дойде на посещение? Невъзможно — и нея сигурно я следят. Вернер, който беше заедно с мен в лагера? И него ще го следят. Свещеника Зайц, за когото казваха, че е помогнал на Вернер, когато излезе от лагера — невъзможно, много вероятно е и него да го следят. Кой от приятелите ми може да е още тук?“

По времето преди да го арестуват, когато беше жив, а не мъртъв, имаше хора, на които можеше да се опре като на канара. Между тях беше и Франц, но Франц сигурно е далеч оттук сега, предполагаше Георг. Все пак спря мисълта си за миг на него. Истинско разхищение на време при минутите, които му оставаха за размисъл. Беше все пак утешение да може да си каже, че съществува един човек, който можеше да му услужи сега. А щом имаше един, то, значи, самотата му сега бе само случайност. Да, Франц щеше да бъде подходящият. А останалите? Той ги пресяваше един след друг. И колко просто беше това пресяване! Удивително бързо мина първото отсяване, сякаш опасността, която го грозеше сега, беше някакво химическо средство, което безпогрешно разкриваше скритите съставни части на материята, от която е съставен човекът. Няколко десетки хора минаха през главата му и всички те навярно сега вършеха ежедневната си работа или седяха пред яденето си, без да подозират на какви ужасни везни са поставени в този миг. Един страшен съд без тръбния глас сред това светло есенно утро. Най-после Георг отбра четирима.

Беше убеден, че може да намери подслон при всеки един от тях. Но как да се добере дотам? Неочаквано си представи как в същия този миг пред четирите врати поставят постови.

„Не бива сам да отида там — каза си той. — Друг някой трябва да отиде вместо мене. Друг някой, в когото никой няма да се усъмни, който няма нищо общо с мен и въпреки това ще направи всичко за мен.“

И той отново започна да преценява всеки поотделно. И пак му се стори, че е съвсем сам, сякаш не са го родили родители, сякаш не е израснал сред братя, сякаш никога не е играл с други момчета и не се е борил рамо до рамо с другарите. Цели рояци лица, стари и млади, преминаха през главата му. Той се взираше изнурен в тези призовани от него самия призраци — полусъпътствуващи го другари, полудебнеща го глутница. Неочаквано откри едно лице, цялото напръскано с лунички — нито старо, нито младо; защото действително на училищната скамейка Паулхен Рьодер бе приличал на малко мъжле, а на сватбената си церемония приличаше на момче, получаващо първото си причастие. Още дванадесетгодишни хлапаци, те заедно си бяха набавили първата футболна топка — наполовина с шмекерия, наполовина с припечелени пари. Бяха неразделни, докато… докато други мисли, друг вид приятелства бяха определили жизнения път на Георг. През цялата година, докато бе живял заедно с Франц, той не се бе освободил от чувството си за виновност пред малкия Рьодер. Никога не бе съумял да обясни на Франц защо се срамуваше от това, че той самият разбираше мисли и идеи, които Рьодер никога нямаше да разбере. Понякога дори му се бе искало да изтика от съзнанието си и да забрави всичко научено, за да може да си остане същият като своя някогашен малък приятел от ученическата скамейка. Едно объркано кълбо от спомени, от което скоро се размота една отделна гладка нишка.

„В четири часа ще отида в Бокенхайм. Ще навестя Рьодерови.“