Елизабет Адлър
Рано или късно (36)

Глава 35

Ели се беше свила на предната седалка на експлоръра, все още паркиран пред къщата имение на баба й. Странно, но сега, когато от всички прозорци струеше светлина, къщата изглеждаше съвсем както преди години — по времето, когато мис Лоти „даваше соарета“, както се изразяваше тя. Което означаваше, че на гости им бяха дошли триста души и всички вечеряха под опънатите на моравата тенти, където се носеше ароматът на рози и жасмин. Означаваше още много чаши шампанско, жени, облечени в пищни вечерни рокли и отрупани с бижута, и красиви, загорели от слънцето, мъже с черни вратовръзки. А в края на вечерта мис Лоти организираше благотворителна акция и спечелваше много пари за местната болница, за децата в нужда или за някоя друга кауза, скъпа на сърцето й.

А сега, вместо елегантните мерцедеси и лимузини, пред портала бяха паркирани грозни квадратни коли със запалени сини лампи, клаксоните на колите на Бърза помощ свиреха в мъглата, вратите на линейките зееха отворени, като че ли жадни за нов товар, а няколко обикновени черни коли, собственост на частни детективи, бяха строени на зелената морава.

Полицаи в униформи ограждаха мястото с жълти ленти, на които пишеше: „Място на престъпление“, а Ели отчаяно искаше да може да им извика, че това не е истина. Че това е домът на баба й, че мис Лоти и Мария са на втория етаж и са вдигнали крака на дивана, покрит със зелено одеяло, което Бруно беше прогризал на няколко места, когато беше още малко кученце, и че гледат поредния сериал по телевизията. Че Бруно сигурно е положил глава на коленете на мис Лоти и я гледа с любов и че тя скоро ще го угости с няколко забранени сладки, „за да му даде малко щастие“.

Дан разказваше на детектив Йохансен как беше намерил двете тела, че не е пипал нищо на мястото на престъплението и че кръстът, издълбан в челото на мис Лоти, я свързва с жертвите на две убийства в Ню Йорк и с онова убийство, станало миналата седмица в Лос Анжелис.

— Опитвам се да намеря връзката между убийство с цел грабеж и серийния убиец на проститутки — каза той, силно разтревожен. — Но някак си просто не се връзват.

— Сцената е много грозна — съгласи се Йохансен.

Детектив Джим Йохансен беше работил в полицията в Лос Анжелис, преди да бъде преместен в Санта Барбара. Беше виждал много сцени на насилие, но имаше нещо неописуемо в смъртта на двете старици и кучето. И все пак, никак не му се искаше да обсъжда случая с цивилен. Или дори със свидетел.

Фотографите от полицията правеха снимки на телата и на стаята, други полицаи правеха измервания, натъркваха кървавите петна с тебешир, търсеха гилзи или заблудени куршуми, посипваха с прах в търсене на отпечатъци всяка свободна повърхност, детективите вземаха някои предмети за допълнителни изследвания и внимателно ги носеха до колите — като например бастуна и изцапаните с кръв пантофи. Всеки инч от голямата къща щеше да бъде старателно огледан.

Същите процедури бяха извършвани и в съседната стая, където лежеше тялото на Мария. Дори трупът на кучето щеше да бъде занесен в моргата и куршумът щеше да бъде изваден от гърдите му за по-добър балистичен анализ.

Лекарят все още беше коленичил до тялото на мис Лоти, за да определи причината за смъртта и часа на настъпването й. По-късно той щеше да извърши аутопсия, да провери дали под ноктите няма парченца кожа, изтръгнати от нападателя й, косми или мъх от плат. Отпечатъците от пръсти по врата й щяха да му дадат възможност да определи ръста и теглото на убиеца. Той щеше също така да провери дали е била изнасилена, преди да умре. За мис Лоти нямаше да има достойнство в смъртта.

Телевизорът все още работеше високо. По ирония на съдбата, сега даваха полицейския сериал, който мис Лоти толкова много обичаше. Детектив Йохансен беше застанал пред компютъра и имаше дълбоко замислен вид. Мръдна леко мишката и на екрана се изписа: „Опус“ и „Бил“.

— Какво трябва да означава това, Касиди?

Разбра се, че мис Лоти току-що беше писала писмо на Раби Алтман, който живееше в Манчестър, Англия. Писмото беше в разговорен тон, очарователно и малко неясно — като че ли тя знаеше, че го познава, но не можеше да си спомни ясно кой всъщност е той.

„Скъпи Раби Алтман, шалом. Колко се радвам, че отново получих новини от теб, макар, да си призная, в този момент не мога да се сетя къде сме се срещали. Както и да е, старите приятели са винаги добре дошли тук, в «Краят на пътуването», а аз чувствам, от думите на писмото ти, добрината на твоето сърце…“

Тук писмото прекъсваше и под него, с главни букви, беше написано: ДУВИЙЙЙ… Явно, беше искала да напише „Дувийн“, само че името не беше завършено.

— Като че ли пръстът й е спрял на „Н“ — каза Йохансен. — Защо е решила да напише името на Ели?

Дан си спомни историята, която Ели му беше разказала за майка си.

— Защото заради напредналата възраст и склерозата умът й вече не е бил като на младини. Сигурно в този момент е мислела за дъщеря си. Ромейни умряла при катастрофа преди доста години.

Те останаха втренчени в компютъра.

— Проверихте ли го за отпечатъци? — запита Дан. Йохансен го изгледа скептично и той разпери ръце, с дланите нагоре. — Съжалявам, съжалявам. Случаят е ваш.

— Точно така. — Тонът на Йохансен не беше твърд, но думите му го поставиха на мястото му.

Дан реши, че повече с нищо не може да е полезен и е дошъл моментът да си тръгне.

— Всичко, каквото мога, ще направя — каза той, като повдигна леко едното си рамо. — Само ми се обадете.

— Ще го направя. — Йохансен вече прекосяваше стаята. — Но в момента бих искал да поговоря с мис Дувийн.

Ели се страхуваше да затвори очи, защото щеше отново да види мис Лоти, да види малките й стъпала, с които баба й толкова много се гордееше, толкова бели и безжизнени, както се беше проснала на килима, с разперени ръце, а хубавата й сива коса изцапана с кръв… „Не е вярно, не е вярно“, опитваше се да убеди сама себе си, за да избяга от кошмара. Нададе силен стон и покри лицето си с ръце.

— Ели? — Дан стоеше до отворения прозорец и я гледаше с тревога. — Чувстваш ли се способна да отговориш на няколко въпроса? Могат да помогнат за разрешаването на случая.

— Окей. — Дори гласът й звучеше различно — дрезгав, странен. Сега всичко беше различно. Животът никога нямаше да бъде същият…

Детектив Джим Йохансен беше доста възрастен, понатежал мъж, носеше очила с рогови рамки, беше мил и любезен, проявяваше съчувствие. Много пъти по време на кариерата си беше успявал да се справи с роднините на жертвите, покосени от неочакваната скръб, но от това не му ставаше по-лесно.

— Съжалявам, мис Дувийн. Баба ви беше чудесна жена, притежаваше истински характер. Вече няма жени като нея, не ги възпитават така.

Тя кимна с очи, сведени надолу.

— Ако можете, Ели, бих искал да ми разкажете какво точно се случи, когато влязохте в къщата. — И той зачака с писалка, насочена към бележника, който държеше в ръка.

Тя дори нямаше нужда да се замисли, всяка нейна стъпка се беше запечатала в паметта й, всеки миг се беше врязал в сърцето й. Бяха й необходими само няколко минути. Когато свърши, гласът й едва излизаше от гърлото. Йохансен изглеждаше все по-дълбоко замислен.

— Знаете ли дали някой е имал причина да иска смъртта на мис Лоти?

Дан веднага разбра какво цели той с въпроса си. Ели беше заподозряна, докато не хванат истинския убиец.

— Не. Никой.

— Благодаря ви. Знам колко ви е тежко.

Ели го проследи с поглед как се обръща — огромна фигура в тъмно яке и чиста бяла риза. Искаше да му каже, че въобще не й е тежко да си спомня случилото се, че то ще остане в паметта й завинаги. Ръцете й трепереха. Тя сведе поглед изненадана, защото не знаеше какво да прави с тях.

— Всичко е наред, вече можем да си вървим. — Дан хвана треперещите й ръце в своите. — Ще те заведа да си легнеш и ще извикам лекар, който ще ти даде успокоителни.

Тя се отдръпна от него.

— Аз няма да тръгна.

— Но не бива да оставаш тук, имаш нужда от почивка.

Лицето й беше пепеляво на цвят, очите й бяха мъртви от шока, сякаш дори косата й беше загубила лъскавината си и висеше безжизнена край измъченото й лице. И той разбра, че тя няма да тръгне, докато не изнесат баба й.

Поставиха ръцете и краката на мис Лоти в найлонови чували, а после я сложиха цялата в чанта с цип. После я сложиха на носилка, покриха я с бял чаршаф и я свалиха по стълбите. Мис Лоти щеше да излезе през входната врата на къщата имение за последен път.

Бляскавата светлина, която струеше от великолепния полилей от венециански кристал, осветяваше лекарите и покритата с бял чаршаф носилка, като че ли те бяха на сцена. Очите на Ели, в които сълзите бяха вече пресъхнали, но зениците все още бяха разширени от шока, не се отделяха от леките очертания на крехкото тяло, скрито под чаршафа. Тя вървя след носилката чак до линейката.

Когато се върнаха, тя разбра, че този път сигурно носят Мария. Очертанията под чаршафа бяха по-закръглени. До този момент Ели не беше осъзнала колко ниска е всъщност Мария. Изглеждаше, че хората се смаляват, когато умрат…

Когато се върнаха третия път, на носилката беше кучето. Ели не беше способна да плаче за мис Лоти, не проля нито сълза за Мария, но сега в очите й бликнаха сълзи. Тя изскочи от колата и извика:

— Бруно! — После изпищя още веднъж: — О, Бруно!

Прегърна го през чаршафа, но после отстъпи назад, жертва отново на шока. Тялото му беше кораво като дъска.

— Така става след смъртта, мадам — обясни й един от санитарите. — След известно време вкочанясването минава. Той отново ще стане такъв, какъвто го помните, мадам.

Тя погали козината на Бруно и си спомни деня, в който с мис Лоти го избраха измежду седем малки кутрета. „Ето, това искам!“, беше казала тя и го беше посочила триумфално. Толкова много години, толкова много спомени, толкова много щастие се криеха в това малко, сковано тяло. Тя се наведе и го целуна по сладката кучешка муцуна.

— Обичам те, Бруно — прошепна.

Лекарите се спогледаха.

— По-добре е да вземете успокоителни, мис — каза единият от тях. — Те ще ви помогнат да преодолеете шока.

Ели упорито поклати глава. Искаше да бъде с мис Лоти и Мария. Те имаха нужда от нея. Тя искаше те да почувстват любовта й, енергията й, тъгата й. Когато беше будна, беше с тях. Ако беше упоена и заспеше, щеше да потъне в нищото. А тях ги нямаше там.

— Сега ще те заведа у дома. — Ръката на Дан я обгърна успокояващо през раменете и тя се облегна на него. Ръката му беше силна и на нея Ели можеше да се облегне, на рамото му можеше да поплаче, неговото сърце още биеше и то й предлагаше любов и съчувствие.

Тя хвърли поглед назад, объркана, към къщата имение, ярко осветена като за парти. Ели почти очакваше от прозорците да заструи музика и да долетят откъслеци от множество разговори.

— Но това тук е моят дом — прошепна тя.

Още докато произнасяше думите, осъзна, че това вече не е вярно. Беше дошъл краят на един период. Тя никога вече нямаше да живее в „Краят на пътуването“.