Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sooner or Later, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)
Сканиране
strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Рано или късно

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0204-Х


Пролог
1971

Подплатените задни кожени седалки на белия бентли със сгъваем покрив бяха в любимия цвят на Елинор Периш Дувийн. Червени. И изключително горещи. Беше ранен следобед, но на своите пет години тя още не можеше да определя времето много точно.

Бащата на Ели седеше до майка й, която шофираше. Ръката му почиваше мързеливо върху облегалката на нейната седалка. Той пееше „Върви напред, пазителю на вярата Христова“ доста високо, но с приятен баритон. Беше отметнал глава назад, като че ли за да отправи думите на химна към небето, дърветата и птичките. А майка й се смееше весело на този църковен псалм. От време на време тя се обръщаше да погледне Ели, усмихваше й се и й намигаше съзаклятнически. А той запяваше още по-силно, с което караше майка й да се смее още по-високо, докато взема като на шега опасните завои, водещи надолу от върха на планината.

Топлото калифорнийско слънце жареше червените къдрици на Ели. Беше толкова горещо, та й се струваше, че ще разтопи мозъка й. Вдигна захвърлената си на пода на колата сламена шапка и я сложи върху главата си. Дръпна я над очите си в напразен опит да ги предпази от слънчевата светлина. Прозина се и се смъкна още по-надолу на седалката. Искаше й се родителите й да не бяха настоявали да тръгнат на път в това ужасно горещо време. Но баща й не понасяше единствено дъжда. Тогава те напускаха Калифорния и „бягаха“ в Европа.

Днес бяха обядвали в ресторанта на старото летище, скрито в една долина на планините Лос Падрес. Ели обичаше това място. Там хора, облечени като каубои, приготвяха на барбекю пържоли, пъдпъдъци и царевица, пееха песни и свиреха на китара. Баща й също пееше и размахваше чашата си с бира в такта на музиката. А майка й скачаше да танцува, хванала с две ръце широките си поли, които развяваше около тялото си. Понякога пляскаше с ръце над главата си, камо правеха испанските циганки.

Ели винаги беше като омагьосана от пъргавите малки стъпала на майка си, обути в скъпи бели каубойски ботуши от гущерова кожа. Мислеше, че майка й е прекрасна танцьорка и че баща й е най-великият певец на света. Въпреки че майка й винаги се смееше, когато той запяваше „Върви напред, пазителю на вярата Христова“, което се случваше всеки път, след като беше пил.

Понякога Ели дочуваше какво говорят хората за нейните родители. „Луди“, казваха те. Но нали не ги познаваха, не знаеха какви връзки в обществото имат, не знаеха колко са богати семейство Периш. Онези, които знаеха това, се усмихваха и ги наричаха „ексцентрични“. Казваха, че винаги са душата на компанията, че много обичат събиранията, че са богати „хипита“, които често пътуват с реактивния си самолет. Ако някъде по света имаше голямо парти, те бяха там.

„И защо не?“, би отговорила Романи Периш Дувийн, ако я попитат защо изпитва нужда да прелита шест или седем хиляди мили над света, за да се позабавлява една нощ. „Животът трябва да бъде забавен“, беше пък мотото на Рори Дувийн. И той живееше според него.

Обядът беше продължил дълго и Ели яде прекалено много. Стомахът й беше натежал от огромното количество храна и сега клепачите й също натежаваха. Смъкна се още по-надолу на горещата червена кожена седалка, главата й клюмна и брадичката й опря в гърдите. Слънчевите лъчи падаха върху затворените й клепачи и пред очите й танцуваха бляскави червени и пурпурни петна. Постепенно тя задряма. Сякаш някъде много отдалеч, чуваше смеха на майка си и си мислеше, че това е най-прекрасният звук на света. Когато майка й се смееше, всичко в света на Ели беше наред.

— Ууупс! — чу тя майка й да възкликна, когато голямото бентли поднесе на завоя.

Ели полуотвори очи. Надникна през прозорчето на колата, над ръба на пътя, към пожълтялата изсъхнала трева и острите назъбени скали, които покриваха клисурата долу. Майка й изправи кормилото и големият автомобил с подвижен покрив се понесе гладко по стръмния планински път. Ели въздъхна доволно и отново затвори очи.

„Напред, напред, пазители на вярата Христова. Като на война. С кръста на Исус пред себе си…“

Силният глас на баща й и смехът на майка й огласяха планината и ехото се носеше над долините. Ели си помисли, че ще събудят дори спящите гърмящи змии. Тогава майка й отново възкликна „Ууупс“. И бентлито отново поднесе. Тя извърна глава и погледна въпросително съпруга си. Погледите им се срещнаха. Като че ли всеки от тях искаше да се удави в очите на другия. Той не пропусна нито една нота. „Напред, напред, пазители на вярата Христова…“

Все още пееше, високо и ясно, когато голямата кола внезапно се завъртя рязко около оста си.

— Ууупс! — извика майка й и се засмя щастливо, докато се опитваше да изправи колата. Тя все още се смееше, когато автомобилът се прекатури в клисурата, отскочи от назъбените скали и падна в каньона. Та нали животът беше шега? А може би смъртта също?