Елизабет Адлър
Рано или късно (55)

Глава 54

Ели хвърли черната си шапка върху пейката в коридора веднага щом влезе уморено в къщата. Флорита дотича от кухнята. Хвана я за ръцете и с тревога се взря в лицето й.

— Всичко наред ли е?

— Благодаря ти, Флорита, всичко е наред.

Неочаквано, Флорита я прегърна силно.

— Ау, Madré de Dios. — Като отпусна прегръдката си, тя се прекръсти и промърмори под носа си кратка молитва. — Сега е по-добре за вас, сеньорита Ели. Ще видите, по-добре е, когато всичко е приключило.

Погледът на Ели срещна този на Пятовски.

— Видяхте ли някой, който да има съмнително поведение?

— Единственият човек, който събуди подозрение у мен, беше Йохансен, който се мотаеше наоколо като детектив на сцена.

— Той само си вършеше работата. — Гласът на Дан беше тих и спокоен. Двамата с Мая тъкмо влизаха в коридора. — Той записа на видео цялото погребение. Ще ни изпрати записа по-късно, защото иска и Ели да го види, евентуално тя да разпознае някого и да го посочи. Някой, когото познаваш, или пък непознат, нещо, каквото и да е. — Тя го гледаше втренчено, с празен поглед, а той добави: — Не се налага да го правиш още тази вечер, ако не искаш.

— Разбира се, че ще го направя. — Ели се стегна за пореден път. Така отчаяно й се искаше с това да се свърши вече, но Йохансен не я оставяше на спокойствие. Ще свърши само това единствено нещо и — край.

Малко по-късно четиримата седяха около масата за вечеря. Флорита се суетеше около тях, поставяше чинии, от които се вдигаше пара, а вътре имаше телешки мозък, салата и току-що изпечени тортили от царевично брашно със зелен сос. Бебето пълзеше след нея и се изправи, като се залови за стола на Ели.

— Ай, Карлосито, не. — Майка му го взе припряно на ръце, но Ели направи жест, който подсказа, че с готовност би го поддържала.

— Ела тук, Карлосито, и ми кажи как прекара деня. — Той доволно се разположи на коленете й, хвана кичур от дългата й коса и започна да го усуква с дебелите си пръстчета. В същото време гледаше втренчено и любопитно лицата на всички подред.

— Денят му е бил по-хубав от нашия, обзалагам се — каза тя и го целуна по меките черни къдрици.

— Косата му е като тази на баща му — каза с гордост Флорита.

Ели си помисли, че той въобще прилича на баща си. Подозираше, че когато порасне, ще притежава и неговия чар.

— Е, поне се свърши с това. — Мая се наведе напред и погъделичка бебето по бузата. — Сега ще можеш да си починеш. Може би двете трябва да си направим малка ваканция? На Хаваите? Или в Кабо? Някъде в тропиците, където пясъкът е бял и мек, а слънчевата светлина — в изобилие?

Детето протегна ръчички към майка си и Ели й го подаде, както Дан си помисли, с известна ревност. Бебето и Ели наистина бяха красива картина, седнали край масата за вечеря и с огнището на заден фон. Всяко едно клише, за което би се сетил, би било на място тук.

— Трябва да се върна на работа. — Ели говореше бързо, като бизнес дама, като че ли сега, след като погребението беше минало, тя беше отхвърлила тъгата. Но Мая я познаваше по-добре. Ели винаги понасяше всичко с достойнство, независимо дали беше обречена на провал връзка, или смъртта на член от семейството.

— Тогава ще дойда и ще остана с теб, за да ти правя компания. — Мая не искаше тя да бъде сама с тъжните си мисли за мис Лоти и Мария.

— Благодаря, но трябва да продължа да живея и да върша работата си, сама или… — Тя не довърши мисълта си, но те разбраха, че иска да им каже, че по-късно може би няма да е в състояние въобще да го направи.

— Нещо като да се качиш обратно на гърба на коня веднага след като те е хвърлил — каза Дан, за да й помогне да намери точните думи.

Тя го погледна и се усмихна, с което почти заприлича на предишната Ели.

— Винаги намираш точен аналог, Касиди. — Погледите им се срещнаха.

— Моля те, остани. — Погледът на Дан все още не се отделяше от лицето й. Той протегна ръце с обърнати нагоре длани. — Моята къща е и твоя къща.

— Gracias, Senor.^[1] — Но Ели знаеше, че трябва да се върне към собствения си живот, в собствения си свят.

Йохансен и Малинс дойдоха след вечеря с лентата. Седнаха на крайчеца на предложените им столове и гледаха отново погребението на мис Лоти, което върна болката в тялото и душата на Ели.

Детективите намалиха скоростта на въртене на лентата, когато камерата започна да обхожда събралите се край гроба.

— Съжалявам, че трябва да го направим, Ели, но искаме да видиш лицата им. И да ни кажеш, ако нещо или някой ти направи впечатление.

Ели внимателно се вгледа в сериозните лица, по бузите на някои се стичаха сълзи, други бяха като издялани от камък, но по всички се четеше тъга. Някои й бяха познати, други — не. Тя поклати глава.

— Съжалявам, много ми се иска да можех да помогна.

Пятовски почти изпита съжаление към Йохансен. Случаят никак не беше лесен. Най-трудни за разрешаване бяха така наречените „случайни убийства“.

Той го придружи навън, до колата.

— Ще помогна с всичко, с каквото мога. — Той стисна здраво ръката му. — Само кажете.

Като запали цигара, Пятовски се облегна на перилата на верандата и загледа как червените светлини изчезват надолу по хълма. Имаше чувството, че Ели не вижда Йохансен за последен път. След малко и другите се присъединиха към него.

— Искаш ли да се поразходим? — Дан гледаше Ели. Беше вече почти тъмно и бледата луна се виждаше на небето с цвят на кобалт. Ели пое протегнатата му ръка и двамата тръгнаха към пътечката зад къщата, която пък водеше до езерото.

— Двамата са хубава двойка. — Пятовски предложи цигара на Мая, а тя поклати глава. Погледът й също като този на Пятовски следваше Дан и Ели. Двете високи и стройни фигури се сляха в една, когато Дан прегърна Ели през кръста. Завиха зад ъгъла и вече не се виждаха.

— Да, хубава двойка са — съгласи се тя. — Само че тя е градско момиче, което работи дълги часове. Което няма да се откаже от работата си, защото амбицията му е много силна.

— А той е човек, който обича по-простия живот, фермерът Дан, залутан някъде в провинцията.

Тя го погледна.

— Не се съчетават добре такива характери нали?

Той й се усмихна със своята момчешка усмивка.

— Не всички бракове се сключват на небето. Какво ще кажеш и ние да се поразходим, Мая? Ще можеш да ми разкажеш всичко за себе си, а аз ще ти разкажа за любимата на моето сърце, която вероятно е толкова глезена от баба си в момента, че въобще не се сеща за баща си.

— Това място ще ми липсва. — Прегърнала Дан през кръста. Ели удължи крачката си, за да върви в неговия ритъм. Каза си, че си пасват така идеално, като че ли са създадени един за друг.

— А на мен ще ми липсваш ти. — Притъмнялото вече небе и здрачът подчертаваха естествения блясък на косите й, синевината на очите й, но изсмукваха от лицето й последната руменина. — Сигурна ли си, че не можеш да останеш? Да се поотпуснеш малко?

Така се изкушаваше да бъде като онези жени от миналото, да падне отмаляла в прегръдките му, да го остави да се грижи за нея. Част от нея копнееше за това, но тя побърза да си припомни, че целите й все още не са постигнати. Имаше нужда от работата си, имаше нужда от успех и признание, сега повече от всякога.

— Няма смисъл човек да се отпуска, защото му остава прекалено време за размисъл. Освен това искам да отида по-далеч от Йохансен.

Искаше да й каже, че ще й е много трудно да избяга от Йохансен, защото, когато пожелае, той ще отиде да я разпитва и в Санта Моника. Освен ако не се появи някой друг заподозрян, някой, който носи маратонки номер дванайсети.

Тя го гледаше така, като че ли той знаеше отговора на неизречените й въпроси, като че ли можеше да смъкне товара от плещите й. Но той не можеше. Тя каза.

— Мислех, че съм узнала всичко, което може да се знае за насилието, в годината, в която умряха родителите ми. Но сега се случи нещо още по-лошо.

— Всичко свърши вече, Ели. Забрави го. Запази хубавите спомени и обяви къщата имение за продан.

Тя поклати глава, стиснала решително устни.

— Не мога. Още не. Като че ли мис Лоти и Мария са все още там и искат да им помогна. Първо трябва да заловим техния убиец.

Те седяха на брега на езерото и слушаха крякането на жабите.

— Ще дойдеш ли да ме видиш, Дан? Моля те?

Той се обърна към нея. Костите й бяха твърди и остри под дланите му. Беше отслабнала.

— Разбира се, че ще дойда.

Лицето й беше вдигнато към неговото, той долавяше чистия аромат на косите й, лекия й парфюм. Сведе устни към нейните и я целуна нежно, сладко. „Като приятел“, помисли си Ели и го прегърна. Като много скъп, добър приятел. Като откъсна устни от нейните, Дан прошепна:

— Обещавам.