Елизабет Адлър
Рано или късно (53)

Глава 52

Беше вечер. Бурята заглъхна така бързо, както и беше започнала. Жаркото слънце блесна по капките вода, останали по тревата, а от хълма се вдигаше толкова гъста пара, че той изглеждаше като миниатюрен вулкан, готов да изригне. Ели и Пятовски седяха на обраслия с тръстика бряг на езерото, което се намираше откъм задната страна на къщата. В ръцете си държаха въдици и слушаха шумното цвъртене на скорците, скрити в клоните на плачещите върби, които обграждаха жълтеникавите спокойни води.

— Сигурна ли си, че тук въобще има риба? — Пятовски нави въжето и разгледа стръвта. Не беше дори докосната.

— Предполага се, че има шарани.

— А някой някога виждал ли ги е? — Той й хвърли недоверчив, да не кажем, подозрителен поглед, и тя се засмя. Усмивката озари лицето й и той изведнъж видя цялата й красота. Тя не беше просто в красивите й правилни черти и гладката кожа, въпреки че и тя беше безупречна, а луничките само й придаваха допълнителен чар. При Ели красотата беше нещо, което струеше отвътре. Тя сияеше в очите й, в усмивката й, усещаше се в нежността на гласа й. Когато се усмихнеше, Ели грееше като малко слънце.

— Не и аз — отговори тя. — Но Дан се кълне, че има.

— Ха! — възкликна присмехулно той. — Между другото, трябва по-често да го правиш. — Тя го погледна в очакване. — Да се усмихваш, имам предвид.

Ели протегна ръка и докосна дланта му.

— Аз наистина съсипах ваканцията ти, нали?

Той се изправи и отново хвърли въдицата във водата, после седна до нея на стоплената от слънцето трева.

— Няма много неща, които биха могли да развалят удоволствието от това място. Мисля, че моят някогашен партньор си има нещо като райско кътче тук, в Калифорния.

— И аз понякога мисля така. — Тя обхвана коленете си с ръце и постави брадичка на тях, загледана замечтано във въдицата, около която леко се вдигаха мехурчета. — Но после се сещам, че съм градско момиче, че трябва да ръководя бизнеса си, че има хора, които са ми подчинени и ми имат доверие… Че имам клиенти. Трябва да се върна там. След погребението — добави тя.

Мис Лоти и Мария щяха да бъдат погребани в един и същи ден, макар и в различни страни. Ели каза на Мейджърс да изпрати чек на семейството на Мария, който да бъде достатъчен за чудесно погребение и отслужване на литургия, както и за издигането на мраморна статуя — ангел, който да я пази винаги. По-късно, след продажбата на къщата имение, щеше да изпрати на семейството на Мария сумата, завещана й от мис Лоти, за да бъде разпределена между братята и сестрите й.

Тя посочи с пръст водата.

— Май нещо се е закачило на въдицата ти…

Пятовски скочи на крака и започна да навива.

Но беше разочарован от улова — един стар ботуш.

— Толкова по въпроса за Хък Фин — каза той мрачно.

— Добре поне, че не хвана маратонка „Рийбок Уокър“, номер дванайсети — каза Дан, отпусна се на тревата до Ели и я целуна бързо по бузата.

— Какво искаш да кажеш? — Пятовски беше целият слух.

— Йохансен си мълча, докато не научи номера на маратонките. Нашият човек от терасата носи обувки номер дванайсети. А с установяването на този факт аз и Ели сме вън от подозрение. А също така доказва, че там навън е имало някого.

— Значи Йохансен ще трябва да си намери нов заподозрян? — Пятовски се усмихна щастливо. — Казах му, че е по грешна следа, но нали ги знаеш ченгетата? — Той повдигна рамене по начин, който говореше: „Кой ги знае дали всичките не са луди?“

— По-добре ли се чувстваш? — По изражението в очите на Ели Дан се досещаше, че е успял да свали от плещите й поне едно бреме.

За една кратка минута Ели се запита какво би правила без него, после се стегна. „Вземам се в ръце, бабо, помисли си тя. Мога да се справя с това, мога да се справя с всичко.“ Трябваше да продължи да живее, трябваше да постигне желания успех в бизнеса, за да може мис Лоти да се гордее с нея, а и самата тя да не се срамува от себе си. Работата беше всичко, което имаше значение за момента. Стисна ръката на Дан. Той й беше истински приятел.

— Чувствам се много по-добре — съгласи се тя.

Той хареса чувството, което долови в гласа й.

Стори му се, че е възвърнала борбения си дух. А той изпитваше облекчение, че поне засега Йохансен щеше да я остави на спокойствие. Знаеше обаче, че нищо още не е приключено.