Елизабет Адлър
Рано или късно (80)

Глава 79

Последния път, когато гледаше право в тези очи, беше петгодишна и се беше навела над мотора на бащиното си бентли, паркирано в сенките на високите дървета. Той държеше нещо в ръцете си, някакъв инструмент. Тя го беше попитала, с интерес и детско любопитство, какво прави, а той бързо беше затръшнал капака на колата. Той беше сложил показалеца на устните си и й се беше усмихнал.

— Шшш, това е тайна — беше прошепнал и се беше огледал предпазливо наоколо. Хвана я за ръката и двамата бързо се отдалечиха от паркираната кола — Това е изненада за майка ти. Сега да не вземеш да й кажеш и да развалиш всичко, а?

И я беше погледнал заплашително. Уплашена, тя бързо извърна лице и размърда неспокойно крачетата си.

— О, не — смотолеви несигурно.

— Знаеш как да пазиш тайни, нали?

— Разбира се, че знам — отговори тя ядосана — Винаги пазя в тайна подаръците си за Коледа, макар да изгарям от нетърпение да им кажа.

— Е, и сега е същото. Само дето и двамата трябва да пазим тайната. Окей?

— Окей. — Тя издърпа ръката си от здравата хватка на горещата му длан.

— Обещай.

— Обещавам — повтори неохотно тя.

— Прекръсти се и се закълни, че иначе ще умреш.

Тя го послуша: прекръсти се и се закле, а той се засмя. Сигурно на някаква шега, която тя не разбираше.

— Довиждане, Ели.

И тя се обърна и побягна под сянката на дърветата, по поляната, към майка си.

Сега тя си спомни всичко, и то много ясно. Баща й тъкмо вдигаше чашата си за някакъв тост. Тя виждаше светлината да блещука в бирата и дори да изпраща искрици, които да я заслепяват. Той пееше една от любимите си италиански песни. Ели проследи погледа, който хвърли на майка й, и видя любовта да блести в очите им. Те бяха толкова щастливи и като че ли бяха само двамата на света. Тя изведнъж се почувства чужда, изхвърлена от техния вълшебен свят. Наведе се под масата и започна да пълзи. Спря, когато стигна до краката на майка си, обути в скъпи ботуши от крокодилска кожа. Обгърна краката й с ръце и започна бавно да пълзи нагоре, като червей. Ромейни повдигна покривката на червени карета.

— А, ето къде си била — каза тя с усмивка. — Липсваше ми.

И отново всичко си дойде на мястото в света на Ели. До един час по-късно, когато всичко се промени, и то драстично.