Елизабет Адлър
Рано или късно (6)

Глава 5

Бък Дувийн си купи вестник и кутия цигари Camel без филтър на гарата. Чувстваше се странно, когато подаде парите, цяла двайсетачка, и после внимателно преброи рестото. Чувстваше се странно и когато се качи на чакащия влак. Извърна глава, като че ли очакваше да види въоръжената охрана зад себе си. Може би очакваше мъжете да му кажат, че всичко е било само шега, и да го отведат обратно в килията му. Но единственият човек зад него беше млада жена в син костюм с много къса пола и много хубави крака.

Бък отстъпи учтиво на една страна, за да й направи път и тя му се усмихна. А той се усмихваше недвусмислено, докато вървеше зад нея в коридора на вагона. Не учтивостта и доброто възпитание го бяха накарали да й направи място. Не беше виждал хубава жена от години. Сестрите от санаториума не се брояха, въпреки че понякога успяваше да ги задържи достатъчно дълго, та да им бръкне под полите. Сега едва сдържаше възбудата си, която беше предизвикана от едва доловимото поклащане на хубавото й задниче.

Тя се спря пред едно свободно място, съблече сакото си и внимателно го постави върху мрежата над главата си, с което му даде възможност да я огледа още по-добре. Беше виждал млади жени по телевизията, но да гледа нея, беше като разликата, която съществува между реалността и порносписанието. Всяко нещо си имаше своето място, но той добре знаеше кое предпочита. Тя седна на мястото си, той й кимна и продължи пътя си.

Избра си място срещу друга жена — този път по-възрастна, но също така привлекателна, в началото на четирийсетте. Тя имаше къса гъста тъмна коса, топли кафяви очи, пълни чувствени устни. Ноктите на ръцете й бяха много дълги, четвъртити в края и лакирани в тъмночервено. Той реши, че приличат на ноктите на хищник. Представи си как тя ги забива в гърба на мъжа, който я люби. А всъщност жената бръкна в чантата си, за да извади сандвич с шунка.

Тя се държеше така, като че ли той не беше там. Отвори книгата си и отхапа от сандвича. Бък остави вестника си на масата, взе пакета цигари и си извади една. Жената вдигна поглед към него, смръщила вежди.

— Пушенето не е разрешено.

— Извинете. Съжалявам, не знаех. — Той беше много учтив, истински джентълмен. Бутна цигарата обратно в пакета и лапна дъвка с ментов вкус. А непознатата се зачете в книгата си.

Той не разтвори вестника. Седеше и я гледаше. Просто не откъсваше очи от нея. Винаги беше обичал да играе тази игра. Запита се колко ли дълго ще трае този път.

Жената усещаше погледа му. Той изгаряше кожата й. Вдигна очи към Бък, после отново ги отмести. Размърда се неловко, като че ли й беше неудобно. Вдигна книгата по-високо пред лицето си, така че да не може да го вижда.

Дувийн се усмихна. Със същата усмивка, която беше подразнила секретарката, която му подаде парите в санаториума. Докато я гледаше, имаше усещането, че притежава власт. Това беше чувство, което не беше изпитвал от дълго време. Да, дълго време беше лишен от възможността да преследва хора жертви, но сега щеше отново да се наслаждава на неповторимото усещане. Не беше загубил способностите си.

Жената затвори рязко книгата. Хвърли я в чантата си заедно с останките от сандвича, грабна палтото си от съседната седалка и излезе от купето колкото се може по-бързо. А той наблюдаваше всяко нейно движение, всяко леко потрепване на тялото й.

— Перверзен тип — промърмори тя под носа си. А в следващия миг вече я нямаше. Почти бягаше по коридора на влака — по-далеч от него.

Дувийн въздъхна доволно. Беше се върнал в истинския живот.

В Манхатън си взе стая в евтин хотел близо до Таймс скуеър. Излезе и си купи пържола за вечеря, а после намери бар в някаква забутана задна уличка, в която се сервираше напълно приличен бърбън. А после стана време да приведе в изпълнение първия си план.

Изпълнен с енергия и неудържимо желание, си намери проститутка. Заведе я в една тъмна алея, вдигна я нагоре и я подпря на стената на една къща, до която имаше кофа за боклук. Докато я обладаваше, сключи ръце около тънкия й врат и започна да стиска. Не се тревожеше, че някой може да мине по алеята и да го види, защото всичко беше под негов контрол. Той беше непобедим.

Жената се опита да се освободи от хватката му, затова той я удари силно и я просна в безсъзнание. Когато приключи с нея, я пусна и тя падна на земята. Бък извади ножа от джоба си и издълба кръст на челото й. От слепоочие до слепоочие, от носа до началото на косата. Обичаше да прави това. То си беше негов личен знак. Лесно я вдигна със силните си ръце и я хвърли в кофата за боклук. Извади шишето с бърбън от джоба си и го изля върху нея. Оправи дрехите си, извади цигара от пакета, запали я, а после хвърли горящата клечка в кофата за боклук. Докато се отдалечаваше по алеята, си подсвиркваше тихичко „Дикси“. Чувстваше се като нов човек.

Когато зави зад ъгъла, чу избухването на пламъците. Усмихна се. С все същата странна усмивка, която леко повдигаше ъгълчетата на устните му. Винаги се беше наслаждавал на огъня. Обичаше го.

Помота се малко наоколо, а после се смеси с тълпата на претъпкания тротоар. Особено го привличаха сергиите, на които се продаваха порновестници и списания, кината, в които се прожектираха порнофилми, и жените, които се продаваха. Изминаха десет минути, преди да чуе воя на сирените. Пожарните коли завиха в алеята. Той се смеси с тълпата, която се втурна към мястото на пожара. Ликуваше, възбуден от силата, която притежаваше. Беше създал малко безплатно зрелище за развълнуваните хорица: светлини, шум, подскачащи пламъци, блестящи в мрака пожарни коли. С всичките викове, бързане и страх, които предизвиква една истинска житейска драма.

После закрачи бавно към хотела. Това беше само лека загрявка, но той реши, че не е зле за първия ден, в който работи след двайсетгодишно прекъсване.