Елизабет Адлър
Рано или късно (70)

Глава 69

Детектив Фарел шофираше умело и се промъкваше през натовареното улично движение на Санта Моника. Ловко изкачи хълма, който водеше към къщата на Ели. Този път навън нямаше деца, които играят, и улицата беше тиха. Полицейска кола спря зад него. Дан излезе, измина бързо късата тухлена пътека и натисна звънеца. Той звънна със същия глух звук, както и в къщата „Краят на пътуването“.

Фарел имаше заповед за обиск в джоба си и направи знак на чакащия полицай да счупи ключалката. Стаята на Ели беше подредена. Леглото беше оправено, а любимият й розов халат, който беше облякла и след като се бяха любили, беше преметнат на стола до прозореца. В банята тениската, с която беше спала онази нощ, беше в коша за пране. Хавлиите, които висяха на рампата, бяха сухи, както и четката й за зъби. В мивката нямаше капки вода и сапунът не беше използван. Ели не си беше у дома от известно време.

Видяха знака „Затворено“ на вратата на заведението й, когато полицейската кола спря отпред със запалени светлини. Чен, Тери, Джейк и момчето седнаха около масата с Фарел, а другите двама полицаи останаха прави. Лампа светеше на покривката на зелени карета, а Дан се облегна на стената в сянката със скръстени ръце, за да слуша какво има да каже всеки по въпроса. А то не беше много.

— Аз я видях в петък вечер — повтори още веднъж Чен. — Тук, в заведението. Беше много пълно, хората останаха до късно. Приготвих последното ядене в единайсет и после си тръгнах.

— А аз свърших работа след половин час — каза Тери. — После си изядох вечерята в кухнята. Тръгнах си след полунощ, когато и последната двойка излезе от заведението.

Джейк като че ли се радваше на сцената, която се разиграваше, защото можеше да се превърне в сцена от най-гледания сериал за седмицата. Дори осветлението беше добро.

— Аз не бях тук в петък вечер — каза той. — Идвам да помагам само понякога, когато имат нужда от мен.

Момчето прокара нервно длани през рошавата си руса коса с мисълта за дрогата, която беше скрита в джоба му. Не беше се пазарил с ченгетата.

— Аз последен измих чиниите. Тръгнах си заедно с Мая.

— Мая? — Фарел погледна въпросително Дан.

— Приятелката на Ели. Тя работи като сервитьорка тук.

— Мая имаше силен зъбобол онази вечер — обясни Тери. — Обикновено оставаше да помогне на Ели да подредят.

— Точно така — спомни си и момчето. — Чух Ели да й казва да си отиде у дома, а после звънчето издрънча, когато тя излезе. Аз самият тогава тъкмо излизах през вратата на кухнята.

Фарел закова спокойния си поглед върху момчето.

— Значи ти си бил последният човек, който е видял Ели онази нощ.

Момчето преглътна тежко, а лицето му почервеня от смущение.

— Господи, не съм и помислял за това. Не знам, може някой друг да е влязъл…

— Къде отиде, когато си тръгна от заведението?

— В клуба Виктор, на улица Абът Кини.

— Познават ли те там?

— О, разбира се, аз съм там през цялото време. — Той вече се потеше.

— Тогава все някой ще те е видял и може би знае точно по кое време си бил там…

— Разбира се, о, сигурно… — Той се надяваше наистина да е така.

Някой блъскаше силно по вратата. Фарел се извърна и видя женско лице, което надничаше през прозорците.

— Това е Мая. — Тери стана и й отключи.

Мая практически влетя вътре, толкова бързаше. Лицето й още беше подуто, а очите й бяха силно зачервени от плач. Тя беше без грим и не особено грижливо облечена в черен клин, ботуши и кафяв пуловер, който й беше доста голям. Късата й невчесана коса беше залепнала на главата й и приличаше на птичи пера. Тя настоятелно сграбчи детектив Фарел за рамото.

— Още ли не сте я намерили?

— Не, мис, още не. — Той я огледа преценяващо от главата до петите. — Вие ли сте Мая Морис?

— А вие кой сте? — Мая беше нетърпелива, нахална, но и много уплашена.

Дан я хвана за ръката.

— Мая, това е детектив Фарел. Той ще ни помогне да намерим Ели.

Тя го погледна втренчено, после лицето й се сви и тя се отпусна на един стол и покри лицето си с ръце.

— О, Господи, къде е тя? Не трябваше да я оставям тук сама. Беше късно, трябваше да остана с нея…

Дан я погали успокояващо по меката руса коса.

— Знаеш ли къде Ели обикновено паркира колата си?

Тя вдигна глава и го изгледа така, сякаш нищо не разбираше.

— На многоетажния паркинг, който се намира на два блока оттук. Казах й, че не бива да паркира чак там, защото нощем е безлюден. Но тя отвърна, че до заведението има само две места за паркиране и те са за главния готвач и персонала. Обикновено, когато станеше късно, тя изкарваше колата и я паркираше на улицата… Но онази нощ не го направи.