Елизабет Адлър
Рано или късно (85)

Глава 84

През цялата нощ Дан не се отдели нито за секунда от леглото на Ели. Бяха я приели в болницата, бяха превързали обгорените й ръце и непрекъснато му казваха да си отиде у дома, защото са й дали силно успокоително и тя ще спи часове наред. Той обаче отказваше да се помръдне. Пятовски беше отишъл да поспи малко, след като беше говорил с Фарел и Йохансен. Беше се обадил също и на Мая, за да й каже, че Ели е добре.

Тялото на Ели под белия болничен чаршаф му даваше сигурност, че тя е още с него, в света на живите. Нараненото й лице тъмнееше в жълти и сини сенки, бяха отрязали ниско изгорялата й дълга червена коса. Тя приличаше на малко момче, което спи сладко. Лицето й имаше толкова невинен израз, че му идеше да заплаче, когато си помислеше какво й се наложи да преживее. Той все още не знаеше какво е станало по време на нейното отвличане и въздъхна дълбоко с надеждата, че душата й не е белязана завинаги.

Ели никога не беше сънувала дори, че на света съществуват такова спокойствие и толкова дълбок мир. Не знаеше, че има и толкова меки възглавници. Миришеше й на болница. Като се пребори с успокоителните и болката, тя отвори очи. Лицето на Дан изплува пред нея и бавно дойде на фокус. Тя отблъсна лошите спомени дълбоко в подсъзнанието си. Сега всичко беше наред.

— Здравей, приятелю. — Макар и дрезгав, гласът й беше сладък като захар.

Дан вдигна безпомощно ръце.

— Страхувам се да те докосна. А толкова много ми се иска да те целуна.

Широката й усмивка си беше все същата.

— Давай, приятелю.

Той се наведе и докосна леко устните й.

— Ммм, леко като докосване на пух — въздъхна тя.

— Смятай го за предисловие.

Ели повдигна въпросително вежди. Навсякъде я болеше така непоносимо, че това повдигане на веждите беше единственото движение, на което беше способна.

— Предисловие към какво?

— Към бъдещи целувки и… о, по дяволите, стига вече с тези глупости за приятелство. Имам нужда от теб като жена.

— О? — Дори упоена от успокоителните, тя пак се закачаше игриво с него. Такава й беше природата. — За какво точно имаш нужда от мен?

— Чакай да помисля. — Той прокара длан през рошавата си коса и смръщи вежди. — За да ръководиш залата за дегустации в ранчото. И може би да отвориш бистро там, нищо претенциозно, нали разбираш. С покривки на зелени карета, но да се сервира превъзходна храна.

Ели въздъхна дълбоко и трепна, когато отново изпита болка.

— По дяволите, Дан Касиди, всяка жена може да направи това. Къде е моето място във всичко това?

— Точно в центъра — каза той и се усмихна. — Не мога да живея без теб, Ели.

Този път въздишката й беше въздишка на щастие, но успокоителните я накараха отново да затвори очи.

— Точно в центъра на твоя живот — прошепна тя. — Точно където искам да бъда.

Устните му отново докоснаха нейните и тя започна да се унася доволно в сън.

Дан я гледаше с усмивка. Знаеше, че за случилото се ще говорят по-късно и още по-късно ще вземат решение. Ще мине дълго време, преди тя да се възстанови от това ужасно преживяване, но с неговата помощ, с тишината и спокойствието, които царят в ранчото, те ще се справят. Колата му може и да беше се превърнала в развалина, но животът му беше просто чудесен. Той не съжаляваше за нищо. Двамата с Ели можеха спокойно да дочакат бъдещето.