Елизабет Адлър
Рано или късно (44)

Глава 43

„Страхотно е, помисли си Дан по време на мълчаливото пътуване до Санта Барбара, да седя зад защитното стъкло на задната седалка на полицейската кола, която толкова често аз самият съм карал.“ Само че сега той беше заподозреният, а не представител на закона, жертвата, а не ловецът.

Той бързо премисли фактите. Двата различни начина на умъртвяване на жертвите правеше възможно присъствието на двама убийци. Но в това убийство имаше и нещо, което говореше за ритуал. Беше готов да се закълне, че е планирано и прецизно изпълнено. Въпреки че убиецът беше взел назаем „подписа“, убийството приличаше досущ на екзекуция. Знаеше обаче, че мислите на Йохансен не текат в тази посока.

Върнаха се отново в сивата и мрачна, лишена от мебели, стая, където Йохансен седна от едната страна на масата, а те — от другата. Малинс се подпря на стената и с удоволствие запуши от пакета Лъки. Униформена служителка им донесе кафе.

— Две със захар, две — без — каза тя и им хвърли поглед, пълен с любопитство, преди да излезе.

— Разбирате, че не искаме да ви оказваме натиск, мис Дувийн — каза Йохансен. — Разговорът е неофициален.

Дан знаеше, че трябва много да внимава. Думите на Йохансен породиха тревога у него.

— Трябва ли да разбираме, че ще разпитате мис Дувийн, а и мен самия, като заподозрени в убийството на мисис Периш?

Йохансен прочисти гърлото си.

— Не точно… — Всъщност не разполагаха с никакви доказателства, а аутопсията беше доказала, че Ели не би могла да удуши баба си. Трябва да е бил мъж, защото е била приложена доста груба сила. Което сочеше към партньора, Касиди. Той беше едър и достатъчно силен. Може би Ели беше застреляла икономката докато той се е погрижил за старицата. А тя ще наследи всичко и двамата ще си живеят щастливо занапред… Освен това Касиди знаеше нещо за „подписа“ на убиеца и може би го е направил, с цел да заблуди разследването — за да ги накара да търсят сериен убиец. Само че серийният убиец убиваше проститутки, а не старици.

Дан каза.

— Защото ако случаят е такъв, ще изчакаме да дойде адвокатът на мис Дувийн.

Йохансен въздъхна. Надяваше се да успее да измъкне нещо, преди да стигнат дотук. А ето че бившето ченге го беше изпреварило, така да се каже — на собствен терен. Махна на партньора си да продължи и Малинс започна да чете правата им. Изуменият поглед на Ели срещна този на Дан.

— Не разбирам…

— Всичко е наред — каза той тихо. — Ще почакаме Мейджърс да дойде тук, после ще си отидем у дома.

— Но аз искам да ви разкажа всичко! — Тя стоеше, стиснала длани, вперила поглед в Йохансен. — Искам да знаете всичко, дори онова, което е скрито в подсъзнанието ми. Искам да откриете убиеца на баба ми!

Йохансен се размърда, като че ли чувстваше неудобство. Тя наистина не приличаше на убиец, но тогава кой го е извършил?

— Точно сега ви молим за това, мис Дувийн, и за нищо повече.

На вратата се почука и униформената служителка обяви пристигането на Майкъл Мейджърс. Той се спря на прага, за да обгърне с поглед стаята и Ели, свита до масата, втренчила поглед в него. Мейджърс беше адвокат, който се занимаваше главно с дела по недвижими имоти и завещания. Това тук не беше по специалността му, но все пак знаеше как да я измъкне.

Той беше дребен мъж, който изглеждаше по-млад, облечен в тъмен костюм на райета и розова риза, която съпругата му беше купила за рождения ден. По всяко друго време Ели би решила, че той има младежки и весел вид, но тези мисли не бяха подходящи за случая. Като отпусна малко възела на копринената си вратовръзка, Мейджърс отиде до Ели и я потупа по рамото.

— Не мога да ти опиша колко съм разстроен, колко съм шокиран. Моите най-дълбоки съболезнования. Ели. Загубата е наистина ужасна.

— Благодаря. Това е Дан Касиди, мой приятел. А това са детективите Йохансен и Малинс. — Тя ги представи, защото добрите маниери й бяха като втора природа и се проявяваха дори при тези обстоятелства, благодарение възпитанието на мис Лоти.

Мейджърс се здрависа с тях.

— Мога ли да запитам защо държите клиентката ми тук?

— Ние не държим клиентката ви, мистър Мейджърс, просто я доведохме за разпит — отговори спокойно, почти меко, Мейджърс.

— Да предполагам ли, че сте й прочели правата?

Той кимна.

— Да, прочетохме ги.

— Не го направиха веднага — намеси се Дан. — Първо трябваше да помоля детектив Йохансен да си изясним положението.

Йохансен сви рамене.

— Още не сме започнали да разпитваме нито един от двама ви. — Но беше смръщил вежди. Касиди беше истинско ченге и с него щеше да бъде трудно, защото познаваше добре играта. Докато той беше тук, нямаше да стигнат доникъде. — Освен това мис Дувийн изяви доброволно своето желание да отговори на въпросите, които бихме искали да й зададем. С надеждата да провокираме спомените й, нали разбирате.

Мейджърс го погледна с леко неудобство, защото не беше сигурен в почвата под краката си.

— Разбира се, разбира се. Щом тя е пожелала…

А Ели просто искаше всички те да престанат да спорят и да продължат с работата си.

— Искам да ви помогна. Ще направя всичко, каквото мога.

Дан знаеше, че не би могъл да я спре. Макар да нямаше какво да крие, той се страхуваше, защото много добре знаеше как невинните думи могат да бъдат преиначени, за да се предяви обвинение на заподозрения.

— Значи се разбрахме. — Йохансен се усмихна щастливо. Печелеше първия рунд. — Седнете, мистър Мейджърс. Ако решите, че превишаваме правата си, веднага се намесете. Сега ми разкажете, в тяхната последователност, за събитията от снощи.

Тя отново щеше да мине през ада. Видя в съзнанието си как се обажда на баба си от колата, гъстата мъгла в долината Камарило, изненадата й, когато никой не отговори на обаждането й. Описа им как после се е обадила на Дан, как по гласа му се беше досетила, че е сърдит. Какво облекчение беше изпитала, когато той омекна и й прости за това, че беше провалила вечерята им в ранчото. Как самотно бяха проскърцали гумите по чакъла, как беше видяла светлината на лампата, която се процеждаше през спуснатите завеси на прозореца на баба й. Запалената лампа в коридора, тишината, от която кожата по ръцете и беше настръхнала, странния отзвук на собствения й глас, когато беше повикала Мария. Как беше изтичала нагоре по стълбите, две стъпала наведнъж. Мъртвите очи на Бруно, втренчени в нея, кръвта му по килима, по пантофите на мис Лоти… Баба й, просната в цял ръст с лицето нагоре в гардеробната стая, с разперени ръце, малките й стъпала с изпъкнали сини вени и лицето й… Мили Боже, лицето й…

Видя се как излиза с гърба напред от гардеробната. Подскачаше като уплашено животно… И как изведнъж се оказа стъпила в локвата кръв на Бруно. И завесите на френските прозорци, които бризът вееше навътре…

— Имаше някой навън! — Ели се пресегна през масата и сграбчи ръката на Йохансен. — На терасата, сигурна съм!

— Добре. Хайде, разкажете ми, много бавно, какво точно видяхте.

Тя се концентрира. Трябваше да стори всичко възможно, за да не го излъже неволно.

— Долових нещо, движение, някакъв шум. Прозорецът неочаквано се отвори, а завесите влетяха вътре… — Тя затвори очи и затърси в паметта си онзи лек шум, който беше привлякъл вниманието й тогава. Лек проблясък на светлина отвън, на терасата. — Видях червената светлина на нечия маратонка — каза тя внимателно. — Нали знаете, от онези, сигналните, които бегачите използват, за да ги виждат шофьорите нощно време. Те отразяват светлината. — Тя кимна доволна, че се беше сетила най-после. — Това видях.

— И какво направихте тогава?

Лицето на Йохансен беше безизразно. А тя беше очаквала усмивка, одобрение, благодарност…

— Ами… не си спомням много добре. — Тя се опитваше да си спомни всичко, колебаеше се. — Спомням си вече как тичах надолу по стълбите, как отворих входната врата… как влязох в колата си… бях… бях…

— Мис Дувийн беше изпаднала в шок, детективе. — Гласът на Дан беше остър. — Какво друго очаквахте да е направила?

— Разбира се. — Мейджърс кимна в знак на съгласие. — Точно така. Мисля, ще се съгласите, че е постъпила както трябва, като е избягала по-далеч от опасността.

— А къде бяхте вие, мистър Касиди, докато е ставало всичко това? — Йохансен изгледа замислено Дан. Той лесно би могъл да удуши една старица и дори да й счупи врата…

— Шофирах към къщата имение, за да взема Ели. Бяхме се уговорили да се срещнем там. — Дан говореше остро, уверено, но в същото време беше нащрек. — Тъкмо бях влязъл през портата, когато видях джипът да идва срещу мен. Приближаваше се много бързо. Завих вдясно, но той ме удари, а после се блъсна в близкото дърво. Видях Ели да излиза. Тя изтича надолу по шосето. Плачеше, крещеше, беше в шок… Помислих, че е в такова състояние заради катастрофата, че може би е ударена лошо. Настигнах я. Очевидно, тя беше решила, че аз съм убиецът. Започна да ме налага. — Той погали с длан наранената си брадичка. — Когато най-накрая разбра, че съм аз, се опита да ми каже какво е видяла.

— И какво се случи после?

— Върнахме се в къщата. Ели не можеше да влезе отново в онази стая. Изчака в подножието на стълбите, докато аз се качих горе и огледах. Намерих всичко точно така, както го видяхте и вие. Проверих в банята, в гардеробите, на терасата. Направих същото и в стаята на икономката. После се обадих в полицията.

— Значи на терасата нямаше мъж, обут в маратонки?

— Не, сър. Не и по времето, когато аз излязох да проверя.

— А според вас, мис Дувийн, това в колко часа се случи?

Ели му хвърли поглед, който трябваше да му покаже, че не го разбира. Времето нямаше значение.

— Всичко ми се струваше като обвито в мъгла, неясно…

— А аз мисля, че не бяха минали повече от десет минути. — Дан говореше остро, делово.

— Благодаря ви.

Мейджърс се изправи.

— Предполагам, че това е всичко, детективе?

— Засега. — Йохансен въздъхна, защото го прекъснаха тъкмо когато започваше да напредва.

— Ако бях на ваше място, щях да съм доволен от показанията на мис Дувийн. Имало е някой на терасата и той е носел маратонки. — Тонът на Дан ясно даваше да се разбере, че според него Йохансен е изкопчил достатъчно, а сега трябва да си размърда задника и да хване убиеца.

— Но човекът с маратонките не е бил там, когато вие сте излезли, така ли, мистър Касиди?

— Имал е почти десет минути, в които да избяга.

— А дали и вие случайно нямате чифт маратонки като онези, които е носил предполагаемият убиец?

Дан поклати глава с усмивка.

— Грешен ход, Йохансен — отговори спокойно той. — Не, нямам.

Йохансен се изправи с ръце в джобовете.

— Лека нощ, мис Дувийн. Съжалявам, че прекъснах вечерята ви. И ви благодаря, че с такова усърдие и желание ни помагате.

Ели го погледна право в очите.

— Аз самата много исках да помогна, разбирате ли — каза тя.

Той студено кимна.

— Знам.

Тя смръщи вежди, смутена от държанието му.

— Хайде — Дан я хвана за ръката. — Лека нощ, Йохансен, Малинс.

Отвън, на паркинга, Мейджърс премести куфарчето си в другата си ръка, за да потърси в джоба си ключовете за колата. А тя беше мерцедес 500 SEL. Черен.

— Е, за какво беше всичко това?

— Заради разпита по отношение на убийство, което засяга вашата клиентка, мистър Мейджърс — отговори остро Дан. — Убийство, в което детектив Йохансен се опитва да натопи както нея, така и мен.

Смаяна, Ели отвори широко уста.

— Не, о, не, не се опитваше да ни натопи. Той само искаше да му помогна.

— Разбира се. — Лицето на Дан беше мрачно.

— Искате да кажете, че той наистина подозира Ели в…? — Бледата кожа на Мейджърс изведнъж стана яркочервена, а светлите му очи зад дебелите стъкла на очилата с рамка Армани замигаха бързо-бързо. Явно това твърдение го шокираше.

— А за какво друго мислиш, че ни извика в управлението? За приятелски разговор? — Дан пъхна ръце в джобовете си и се облегна на елегантния автомобил, като изгледа недоверчиво адвоката.

— Аз… Аз съжалявам. Не съм адвокат по наказателно право, занимавам се с недвижими имоти… Силата ми не е в това, както вероятно разбирате.

— Тогава, за бога, намерете човек, който да е силен в тази област, защото клиентката ви ще има нужда от него.

— Да, да, разбира се, веднага ще го направя.

Ели въздъхна уморено.

— Не вярвам, просто не вярвам. Мислех, че не може да стане по-лошо, а ето какво се случи.

— Прилича на буря в чаша вода. — Дан обгърна раменете й с ръка. — Утре ще премислим всичко. — Той благодари на бога, че Пятовски пристига утре, защото наистина щеше да има нужда от подкрепата му.

— Ммм, може ли да ви закарам до… дотам, където отивате? — Мейджърс като че ли беше поразтърсен от думите на Дан и сега се държеше смирено.

Дан омекна, защото не се беше държал учтиво с него.

— Съжалявам, Мейджърс. — Той го потупа по гърба и заоглежда паркинга, но после се сети, че бяха дошли с полицейска кола. По правило, полицаите трябваше да ги върнат в дома им, но той нямаше намерение да спори с тях по този въпрос. — Ще вземем такси, благодаря.

— Ще ви извикам едно по телефона. — Можеше поне с това да им помогне.

Таксито пристигна след няколко минути и Мейджърс побърза да се сбогува с тях, защото нямаше търпение да се махне и от мястото, и от проблемите им.

В таксито двамата седяха, хванати за ръце, без да говорят, защото не искаха шофьорът да чува думите им. Дан си помисли, че пътуването до ранчото никога досега не е изглеждало толкова дълго, когато най-после започнаха да се изкачват по хълма, входната врата се отвори и Мая излезе на предната веранда и ги погледна с тревога, а светлината се процеждаше зад гърба й.

— Добре ли сте?

Ели изтича по стълбите към нея.

— О, Мая, те мислят, че аз съм убила мис Лоти! — каза тя и припадна в ръцете й.