Елизабет Адлър
Рано или късно (32)

Глава 31

На следващата вечер, в заведението, Ели мислеше за Дан с чувство за вина. Не можеше да го обвинява за това, че снощи не беше вдигнал телефона, но тя също нямаше друг избор, освен да остане и да се справи с положението. Така и беше направила.

Когато започна уморено да прибира чиниите, си помисли, че може би Чен е прав и кухнята е прекалено малка. Чен си беше взел почивен ден. Тя и Тери щяха да се справят, макар че тя работеше без обичайното настроение.

Новото момче, което тази седмица миеше чиниите, внезапно изтърва няколко от тях на пода и те издрънчаха силно, счупвайки се на по няколко парчета. Тя скръцна със зъби, но си каза, че това всъщност не е от голямо значение.

— Онова, от което имаш нужда, мила, е свободна вечер. — Мая постави цял куп чинии на дървената поставка, където съхнеха. — Виж, още е рано, защо просто не затвориш тази вечер? Иди да се извиниш на твоя човек. Или да видиш баба си. Или на кино. Каквото и да е.

Ели поклати глава.

— Как бих могла?

— Лесно. — Мая прекоси площта на заведението, заключи вратата и обърна знака от „Отворено“ на „Затворено“. — Готово.

— Но аз не мога да затворя просто така, без предупреждение. Какво ще си помислят редовните ми клиенти?

— Ще им кажем, че главният готвач се е наранил и ще бъде отворено утре вечер. Но ти ще им липсваш повече, сигурна съм.

Ели като че ли се колебаеше. Поне се виждаше, че мисли над предложението на Мая.

— Добре, значи е уредено — каза Мая и си облече сакото. — Ще се видим утре тогава.

— Чакай, къде отиваш? — Ели я сграбчи за ръката. — Какво означава това „утре“!

— Нима не ме чу? Тази вечер заведението ще бъде затворено.

Смехът на Мая продължаваше да се чува в кухнята и след като тя беше излязла през вратата.

— Живей истински, Ели! — извика тя през рамо. — Животът не е само работа!

„О, какво пък, по дяволите?, каза си Ели. Мая е права.“ Това, че Чен не е на работа, не беше добро оправдание, но все беше някакво извинение. Каза си, че може да изненада мис Лоти. Но знаеше какво иска всъщност — да види Дан.

Трябваше й доста време, за да стигне в Камарило, и мъглата беше вече започнала да се спуска над долината, което я забави още повече. Ядосана заради пъплещите пред нея коли, тя набра номера на баба си от телефона в колата. Никой не отговори, затова опита отново след няколко минути. Пак никой не отговори. Тя смръщи загрижено вежди и изключи телефона. Възможно ли беше мис Лоти да е болна? Но, в такъв случай, Мария сигурно щеше да й се обади, за да й го каже? Освен ако баба й не е претърпяла катастрофа и не е откарана в болницата?!

Сърцето на Ели се сви неспокойно и тя натисна педала на газта. В същото време натисна нетърпеливо и непрекъснато клаксона, за да даде сигнал на жълтия ягуар пред нея да се отдръпне.

После се замисли за Дан несигурна какво може да предприеме по този въпрос, с ясното съзнание, че той е много ядосан. Набра номера му и се облегна назад, забарабани нервно с пръсти по волана и остави телефона да звъни, въпреки че никой не вдигаше слушалката.

— Къде, по дяволите, са всички тази вечер?! — изстена тя. — Да не би половината от хората в окръга Санта Барбара да са потънали в океана, или какво?

Дан вкара още потната кобила обратно в двора на конюшните. Чу, че телефонът в офиса му звъни, и мрачно реши, че ще го остави да звъни, защото в момента кобилата му е по-важна. Хвърли едно одеяло върху гърба й, потупа я по хълбоците и я пусна в тръс към конюшнята. Телефонът все още звънеше.

Той съблече ризата си, изтри потта от лицето си с нея и вдигна слушалката.

— Да. Ранчото „Бягащите коне“.

Ели се усмихна, изпитала облекчение. Беше запъхтян и тя се надяваше, че е тичал заради звъна на телефона.

— Така не се ръководи бизнес. Ами ако бях важен клиент, който иска да купи сто каси вино.

— Тогава нямаше да имаш късмет. Нямаме дори десет каси, камо ли сто. А количеството, което имаме, ще изпия сам. Сам в тъмната и празна стая.

— Толкова ли е лошо, ха?

— Даже по-лошо. — Той приключи с ризата и я захвърли на облегалката на стола. — И така? Къде беше снощи?

— Мислех, че никога няма да попиташ.

— Питам.

Той звучеше много сериозно и тя въздъхна.

— Да кажем, че на никаква цена не можех да оставя работата в заведението.

— Още проблеми с персонала.

Това беше твърдение, не въпрос, и този път тя въздъхна дълбоко, без да се притеснява, че той може да чуе въздишката й.

— Слушай, не можеш да кажеш, че не те предупредих още в началото.

Дан се подпря на вратата. Дървото беше още топло от слънцето и горещата боя като че ли направо полепна по голия му гръб. Той затвори очи и си представи как се гмурка в океана и студените води го обгръщат. Той се гмурка още по-надълбоко, а Ели е до него. Защо тя му се изплъзваше така, защо му беше толкова трудно с нея?

Тя каза.

— Взех си свободна вечер. Отивам да видя баба си, но си помислих, че можем да се срещнем по-късно? Може би ще ти се реванширам за снощи? — Настъпи дълго мълчание и тя добави тихо. — Наистина съжалявам, Дан. Исках да те видя, но главният готвач се поряза лошо. Трябваше да му направят няколко шева.

— И затова е трябвало да влезеш в действие. — Той си я представи как се суети из малката кухня, нетърпелива и недоволна.

Ели долови веселите нотки в гласа му и изпита огромно облекчение.

— Ще се отбия да видя мис Лоти първо. После ще съм свободна да се срещна с теб.

— Никога не съм виждал прочутата къща — имение — каза Дан с явен намек.

— Значи това е моята възможност да се проявя като екскурзовод. Вече си се срещал с мис Лоти, но ще те представя на прекрасната Мария и на Бруно, кучето. И вече ще си срещнал цялото ми семейство.

— И само толкова? Без втори, трети и така нататък братовчеди? Без чичовци и лели в далечните провинции?

— Нямам такива, доколкото знам. — Тя отново натисна ядосано клаксона, когато ягуарът пред нея затанцува по разделителната линия. — Знаеш ли как да стигнеш там?

— Просто ще шофирам по Хот спрингс роуд и ще гледам за портата с грифоните.

Тя се засмя.

— Ще се видим там, Дани бой. След около четирийсет минути.

След няколко секунди тя отново набра номера на баба си. Линията беше заета. Като се взря нетърпеливо в мъглата, тя си пожела да стигне там по-бързо.