Елизабет Адлър
Рано или късно (11)

Глава 10

Бък беше известен като „маминото синче“ в малкото градче близо до Санта Круз в северната част на Калифорния, където живееха в спретната къщичка във викториански стил, боядисана в жълто и украсена с бели и тъмночервени ивици при прозорците и вратите.

Хората казваха, че Делия Дувийн е била на четирийсет години, когато го е родила, защото всички останали майки, които придружаваха децата си на детските сбирки, бяха двайсетгодишни, а Делия изглеждаше поне двайсет години по-възрастна от тях.

Тя никога не изпускаше момчето си от поглед. Винаги викаше или „Бък, ела тук“, или „Бък, направи това“ и „Бък, не прави онова“. На Бък не му беше разрешено да играе с другите деца след училище, защото трябваше да си пише домашните и да се упражнява на пианото. После идваше пеенето в хора, задължението да носи дърва, да подрежда малките пънове така, както майка му ги харесва — големите най-отдолу, малките — в средата, и миниатюрните — най-отгоре.

В съботните дни той трябваше да полива правоъгълната морава пред къщата, после да мие колата — безупречно поддържан стар плимут. А в неделя тя го водеше на църква в блестящия от чистота автомобил.

Той седеше тихо до нея, късо подстриганата му червена коса беше пригладена над челото му винаги облечен в тъмносин блейзър и стандартна синя риза, а възелът на раираната му вратовръзка — безупречен. Пълната Делия беше облечена в рокля в пастелни тонове през лятото и в красив, ушит по поръчка, сив костюм през зимата. И винаги носеше шапка. Нищо фриволно или прекалено женствено обаче, а обикновена сламена шапка с панделка или пък тъмна филцова шапка с перо. Купуваше си нови шапки всеки сезон, но те всичките изглеждаха досущ като старите.

Делия и Бък никога не се хранеха заедно на малката маса в кухнята, където атмосферата беше по-задушевна. Там само закусваха. А вечер сядаха един срещу друг в малката, претъпкана с мебели, трапезария, под ярката светлина на полилея, направен от имитация на кристал. Пиеха обикновена вода от високи чаши, защото тя не одобряваше газираната вода и никога не позволяваше бутилки на масата.

Тя внимателно подбираше храната, която готвеше. Всяка вечер от седмицата менюто беше различно и тя с гордост го заявяваше на всички. Но това означаваше, че всяка вечер Бък знаеше какво точно ще яде. А не харесваше нито едно от нейните блюда. Нито печеното в гювечета месо с воднистия спанак, нито сивата риба, покрита с мазен бял сос, нито каквото и да било друго. Умираше да хапне хамбургер и пържени картофи, сладолед и хотдог.

Бък Дувийн мразеше дома си, храната, която се сервира в него, мразеше живота си. А най-много от всичко мразеше майка си заради нейната налагаща се на всички воля. Още от най-ранна възраст ръцете го сърбяха да я убие. Но за Делия Дувийн и съседите той беше идеалният син.

— Как ми се иска и моите момчета да бяха като него! — казваха майките на съседските момчета, когато техните синове вдигаха врява или просто не се подчиняваха.

Оценките на Бък в училище бяха добри. По-късно той стана образцов студент. Работеше наистина упорито. Но отвътре го изгаряше силен, мълчалив гняв. В училище не странеше от останалите и винаги говореше с тях за нещата, за които обикновено си говорят момчетата — за момичета, за партита и пиене, за размотаване наоколо. А огромното си его криеше под маската на престорена безразличност.

Знаеше един магазин за алкохол в града, чийто собственик беше толкова стар, че оттам лесно можеше да се открадне бутилка водка. Отнасяше я тайно в стаята си, подпираше стол на вратата, защото майка му никога не чукаше, лягаше в леглото си и втренчваше поглед в тавана. След което изпиваше бутилката до дъно.

А после си представяше майка си гола, а себе си — с нож в ръка. Представяше си как я разпаря от край до край и изважда вътрешностите й навън. Представяше си как момичетата от училище, които харесваше, събличат пуловерите си за него и как после пищят, когато той им прави това-онова. Представяше си как ръцете му се сключват около нежни гърла и през тялото му минаваше сладостна тръпка. Тръпка, породена от силата. Когато водката замъгляваше разсъдъка му, в неговите пиянски фантазии той самият беше силата. Беше всемогъщ.

Той всъщност не познаваше баща си, Рори Дувийн. Майка му се беше развела с него, когато Бък беше на три годинки. Даваше да се разбере, че нямала време за онова, което ставало в спалнята. Не чрез ясни думи, защото секс беше дума определено с главно „С“ в нейния ум. Както „Г“ за грях. Както „С“ за срам. Така че на Рори му се наложило да си отиде. Беше дал на Делия всичко, каквото имаше: къщата и всичките си пари. Не искаше да има нищо общо нито с нея, нито с детето й.

Единственото нещо, което Бък си спомняше за баща си, беше как той пееше в църквата. Имаше свой любим химн, защото трябваше да се пее високо и отчетливо.

„Напред, храбри християни,

напред, като на воина,

с кръста на Исуса

и така завинаги…“

Дори сега Бък чуваше гласа на Рори в съзнанието си и виждаше кръста, за който той пееше… Понякога кръстът го караше да се чувства като Господ, който е тръгнал на поход, за да защити правата си. За него кръстът беше символ на неговата сила и мъжественост. Кръстът принадлежеше на него и на баща му.

Бък си мислеше, че ще се изплъзне от Делия, когато отиде в колежа в Санта Барбара. Дотогава той вече се беше превърнал в умен млад мъж, висок, със здраво телосложение, с гъста, хубава червена коса и дълбоки тъмни очи, които обаче никога не гледаха събеседника право в очите. И все пак, той беше привлекателен и още първата седмица си намери момиче, с което отиде на среща. Тя обаче не излезе втори път с него. Каза на приятелките си, че той е „зловещ и отвратителен“. Същото се случи и с друго момиче, после с още едно. И така, той си намери проститутка и й плати двайсет долара. Всичко свърши само за секунди, след което той я удари силно, взе обратно парите си и я изрита от колата си.

С проститутките всичко беше лесно — той беше този, който контролираше нещата. Само че не сексуално. Понякога те му се присмиваха, а това го караше да полудява от яд и омраза. В такива моменти той беше склонен към насилие.

Делия никога не му даваше достатъчно пари и той работеше на две места, за да се издържа в колежа. Чувстваше се унизен от бедността си и от разнебитената кола, която караше. Искаше парите на Делия също толкова силно, колкото и да се отърве от нея.

Една нощ, след цяла бутилка водка, той видя светлината. Някакъв глас прозвуча в съзнанието му и му каза, че всичко, което трябва да направи, е да изхвърли майка си от своя живот. И тогава щеше да бъде свободен, щеше да наследи къщата и парите. Щеше да бъде богат.

Той много внимателно направи плановете си, премисли всичко отново и отново. Една нощ дори изигра предварително всичко, за да е сигурен във времето. Шофира от университетското градче до Санта Барбара, прокрадна се до къщата, но не влезе. Наоколо нямаше никого, никой не го видя. Знаеше, че ще стане, защото всички му вярваха. Освен това беше по-умен от местната полиция.

Когато дойде нощта, в която трябваше да стане убийството, той беше развълнуван и щастлив. Всичко вървеше според плановете му. Тя така и не го чу да влиза, не издаде никакъв звук, не изпищя. Не свали от него изумения си поглед, докато той я душеше със силните си ръце. Не му беше трудно да изстиска живота от нея. В този момент, когато във вените му течеше не кръв, а чиста енергия, се чувстваше всемогъщ. Подаде се на някакъв неясен подтик и издълба кръст в кожата на челото й. После изгледа деянието си доволен. Това беше неговият подпис.

Преди да си тръгне, отключи задната врата, разхвърли всичко в цялата къща и взе парите от портмонето й, така че ченгетата да си помислят, че става дума за обир. И напусна града.

На следващата сутрин се върна обратно. Спря в местния магазин и каза на собственика, когото беше познавал през целия си живот, че всъщност нямал намерение да се връща у дома тази седмица, но се обадил няколко пъти на майка си, а тя не отговаряла. И той се разтревожил.

Обади се отново от телефонния автомат в магазина.

— Това наистина е странно — каза, смръщил тревожно вежди. — Тя винаги си е вкъщи. По това време на деня поне.

Собственикът на магазина не знаеше нищо. Всички познаваха Делия. Нейните движения из града бяха точни като по часовник.

Бък си отиде у дома и „откри“ трупа. Обади се на полицията, задушен от силна мъка, като продължаваше мъчително да хълца. Навсякъде имаше следи от борба, прекатурена маса, счупени вази, разхвърляни дрехи. Портмонето й беше захвърлено на земята. Собственикът на магазина потвърди разказа му. И освен това Бък си беше осигурил перфектно алиби. Каза им, че предишната вечер е бил на концерт в Санта Барбара и че скъсаните от контрольора билети са все още в джоба му.

Хората със съчувствие говореха, че Бък винаги е бил добър син, макар и малко самотен, че се грижел добре за майка си. Той наследи къщата и банковата сметка. Не беше милионер, но парите си бяха негови и можеше да ги харчи както пожелае. Купи си тригодишен автомобил порше, часовник ролекс и елегантни дрехи. Сега, когато майка му вече я нямаше, можеше да играе ролята на „голяма клечка“ — нещо, което винаги беше искал да бъде.

По времето, когато Бък беше в „Хъдсън“, онова, което беше останало от тези пари, беше на депозит с много добра лихва, която му стигаше, за да си плаща пиците и водката. А сега щеше да ги използва за нещо по-добро.

„Делия да върви по дяволите“, помисли си той, взрян в нощния мрак, който бързо пробягваше край прозореца на влака. Получи онова, което заслужаваше. Главната функция на живота й, както и на смъртта й, беше да му покаже неговата сила. След това за него беше много лесно да убива. Случайни убийства, без никакъв мотив, непознат на непознато място — убийства, които беше почти невъзможно да бъдат открити.

И формулата, която си беше изработил, действаше много добре, докато онази старица не го затвори в санаториума. Сега беше дошъл нейният ред да се присъедини към избраните. И, също както в случая с Делия, той нямаше да бърза, щеше да планира всичко внимателно. И този път щеше истински да се наслаждава.