Елизабет Адлър
Рано или късно (25)

Глава 24

Точно в четири часа в понеделник мис Лоти влезе величествено в „Билтмор“ за следобедния си чай. Беше облечена в ленена пола в цвят, който тя наричаше „телесен“, кремава копринена блуза, перлите си и шапката с розите, която си беше купила в Париж. Ели беше останала за малко навън и говореше с някакъв човек, който се беше възхитил от кадилака, но артритът на мис Лоти й създаваше проблеми днес и тя искаше само да стигне до масата и да седне.

Тръстиковият й бастун тропаше по покрития с плочки под, докато тя прекосяваше бавно фоайето и кимаше за „добър ден“ на хората, които познаваше. Високият тъмнокос мъж привлече погледа й, когато мина бързо покрай нея, и тя се извърна. Беше онзи същият, за когото не можеше да си спомни. Дълбока бръчка набразди челото й — когато един мъж носи мустаци, е толкова трудно да кажеш как изглежда всъщност. Може би трябваше да му се представи и да го попита кой е той? Но, разбира се, една дама не може да постъпва така.

Бък беше много елегантен в синия си костюм и скъпата вратовръзка. Светлосинята му риза беше безупречна, обувките му блестяха, а новата за него тъмна коса беше грижливо вчесана. Той се изравни с Ели на стъпалата.

— Е, здравейте отново. — Протегна ръка и хвана нейната. — Изглежда, ни става навик да се срещаме неочаквано.

— Мистър Дженсън! — Ели се извърна изненадана. — Не знаех, че живеете тук.

— Би ми се искало да беше така. — Той й се усмихна искрено, топло. — Този хотел е като малък оазис на спокойствието и тишината след вихрушката, която представлява Маями.

Ели се усмихна, за да покаже, че разбира.

— Моят прапрадядо чувстваше нещата по съвсем същия начин, затова никога не се върна на изток. Купи си земя тук, построи си къща и „се закотви“.

— Щастливец! — Бък се поколеба. Като че ли не му се искаше много да повдига въпроса. — Аз всъщност съм в бизнеса с недвижима собственост. — Бръкна в джоба си, след което й подаде визитната си картичка — Търся си къща тук, а чух, че се продавала чудесна къща имение. После други хора ми казаха, че къщата е ваша. — Той й се усмихна топло. — Такова съвпадение! Но аз и без това вярвам безрезервно в съдбата.

— Нима тази стара клюка отново се е появила? — Ели въздъхна. — Носи се наоколо от години. Но къщата принадлежи на баба ми, мистър Дженсън, пък и не се продава.

— За да бъда честен, здравето ми вече не е такова, каквото беше. — Той постави длан на сърцето си и направи гримаса, а Ели го погледна със съчувствие. — Онова, което търся, е домът, който така и нямах късмет да имам като дете. А сега вече порасналият мъж иска истински дом. Искам да намеря място, което ще обикна и в което ще живея до края на дните си. Ще ме направите много щастлив, ако само ми позволите да видя къщата — каза той доста убедително. — Кой знае, може някой ден да промените решението си и да я обявите за продан. Тогава поне ще знаете, че сте я дали в ръцете на човек, който ще я обича така, както я обичате вие.

Ели го изгледа несигурно. Той беше учтив, очарователен, джентълмен, така че това не можеше да е просто някаква игра. Като си спомни силно пребледнялото му лице онзи път, когато го беше видяла тук, сърцето й потръпна от съчувствие. Освен това, той беше прав, някой ден щеше да бъде принудена да продаде къщата, макар че никак не й се искаше да мисли за това сега. Импулсивно, тя се съгласи.

— Защо не наминете към пет. Ще ви разведа набързо.

Бък се усмихна щастливо, доволен от себе си. Оказа се толкова лесно. Все още знаеше как да пусне в действие чара си. Като поклати глава, той каза:

— Благодаря ви, благодаря ви. Ще бъда там в пет.

Докато те разговаряха, Дан паркира пред хотела и подаде ключовете на момчето от паркинга, а после, неочаквано за него, я видя.

— Ели! — извика изненадан. — Не очаквах да те видя днес и тук.

— Дан Касиди! — Той тръгна към нея с онази по мъжки наперена походка, която, когато го беше видяла за първи път, я беше накарала да го сметне за много секси. — Радвам се, че те виждам тук.

Лицето й се озари от онази нейна специална усмивка, а очите на Бък се превърнаха в студени камъчета. Като хвърли леден поглед на Касиди, той бързо каза:

— Довиждане, Ели. Ще се видим по-късно. — Докато се отдалечаваше, се почувства несигурен дали го е чула. Май въобще беше забравила за съществуването му.

Замисленият поглед на Дан го следва няколко секунди, защото се беше задействала интуицията му на ченге. Но побърза да отхвърли съмненията си. Може би мъжът не му се понрави, защото стоеше прекалено близо до Ели, и той просто ревнуваше.

— Кой е този тъмнокос твой познат? — не се сдържа обаче да не запита.

Тя се усмихна на избраните от него думи.

— Едва ли ми е познат, защото съвсем наскоро научих името му. Иска да купи къщата имение на баба.

Той я погледна изненадан.

— Значи я продавате?

— Не, но хората винаги питат. Предполагам, че е заради старата клюка, която всички са чували — че баба е изгубила всичките си пари. Както и да е, кажи какво правиш ти тук?

— Дойдох, за да си купя брой на Ню Йорк таймс. Обикновено го има на сергията отвън.

— А аз водя мис Лоти на чай. Знам, че ще се радва, ако се присъединиш към нас. Ще си помисли, че най-после имам любовник, така че, моля те, не й обръщай внимание, ако започне да се интересува от твоето родословно дърво и от перспективите, които се разкриват пред теб.

Той се засмя.

— Отговорът е много лесен. И по двата въпроса — кръгла нула.

Мис Лоти видя Ели, която тъкмо влизаше в ресторанта, забеляза, че се смее щастливо и че е с мъж. Красив мъж. Мис Лоти застана нащрек.

— Бабо, това е един мой приятел, Дан Касиди. Спомняш ли си, говорила съм ти за него.

Тя го удостои с усмивка, докато стискаше ръката му.

— Разбира се, че си спомням, мистър Касиди. Реших, че лицето ви ми се струва познато. Вие сте звездата от сериала „Синята значка“, нали?

Дан чу въздишката на Ели миг преди да отговори:

— За нещастие, не, мадам, но съм полицай от Ню Йорк.

— А, значи това било. Детектив от отдел „Убийства“, знаех си, че съм права. — Тя му направи знак с ръка да седне. — Надявам се, че ще пиете чай с нас?

— Ели беше така любезна да ме покани.

— Добре, добре. — Мис Лоти наля чай от сребърния чайник с трепереща ръка. — Надявам се, че обичате чай „Ърл Грей“ и кифлички. — Обърна се към Ели и й каза, уж шепнешком, но с онзи шепот, с който артистите говорят на сцената: — Харесват ми очите му. Говорят, че може да му се има доверие, приличат на очите на куче лабрадор. — Тя отново се усмихна лъчезарно на Дан. — Много жалко, че не бяхте тук миналия понеделник, когато имах рожден ден. Имаше великолепна торта. И шампанско.

— Дан купи ранчото „Бягащите коне“, бабо — напомни й Ели. — Работи по цял ден, за да го приведе във форма.

Нещо най-сетне просветна в объркания ум на мис Лоти.

— Но върху онова място не тежеше ли някакво проклятие? — запита тя, изненадана, а Ели нададе вътрешно стон. — Както и да е, фермерството не е добро занимание. Само глупак може да се занимаха с нещо — продължи тя, като отпи от чая си, — което вечно зависи от времето и боговете.

— Ели обеща да дойде довечера да разгледа фермата ми, мис Лоти — каза Дан, който много се забавляваше от думите й.

— Така ли? — Тя погледна замислено внучката си. — Е, сигурно намира нещо у вас, Дан Касиди, щом иска да отиде толкова далеч от това кафе. Защото предпочита непрекъснато да работи. — Тя отново погледна Ели. — Трябва да доведеш този млад човек на гости у дома, Ели. Тогава ще можем да разговаряме малко повече за неговата работа.

Ели изгледа Дан така, че да му внуши мисълта си — нещо от рода на „не ти ли казах“, а в отговор той й се усмихна.

В другия край на помещението Бък пресуши чашата си и направи знак на келнера да му донесе още едно питие. Ревността му прерасна в гняв, докато наблюдаваше как двамата се смеят заедно. Той не беше част от техния свят. Като погълна жадно бърбъна, си напомни, че след съвсем кратко време ще бъде с Ели. Усмихна се със своята ехидна полуусмивка. Етап втори от плана му вече беше в действие.