Елизабет Адлър
Рано или късно (79)

Глава 78

Бък се събуди от дълбок пиянски сън. Чувстваше главата си тежка, като пълна с олово, а звукът на телевизора дразнеше изопнатите му нерви. Много бавно, гласът на водещия новините успя да стигне до обвития му в мъгла мозък.

„Това е лицето на мъжа, заподозрян в отвличането на Ели Перим Дувийн. Той е висок шест фута и два инча, има бледа кожа, червена коса, която вероятно е боядисана в по-тъмен цвят. Има тъмнокафяви очи и може би и мустаци. Виждате снимка на външността, която му е дадена по рождение. Вероятно той е дегизиран. А тази рисунка ви показва как е изглеждал, когато са го видели за последен път.“

Бък скочи на крака. Втренчи поглед в малкия екран и видя собственото си лице да го гледа оттам.

„Името на заподозрения е Патрик Бъкланд Дувийн, но в момента той носи фалшивото име Ед Дженсън. Полицията го търси и във връзка с убийството на Шарлот Периш, баба на отвлечената, както и заради смъртта на икономката Мария Новалес. Обвинен е още в изнасилване и убийство на три проститутки. Този човек е освободен наскоро от санаториум за душевно болни и е склонен към насилие. Полицията предупреждава, че е въоръжен и опасен. Умоляват се гражданите да не се приближават до него. Ако сте видели този мъж или знаете къде е, обадете се веднага на следния телефонен номер.“

Бък ядосано заблъска с юмруци по стената. Мислеше, че е надхитрил всички. Мислеше, че ще спечели и ще вземе наградата. Облече се набързо и тръгна към вратата. Изведнъж го проряза силна болка в гърдите. Той се облегна на стената и започна да се бори за въздух. Кръвта пулсираше в ушите му, а гърдите му като че ли щяха да се пръснат. Той успя да се съвземе и излезе несигурно през вратата, влезе в колата и подкара към планината.

Ели беше смъртно уморена, но не можеше да си позволи да заспи, защото се страхуваше, че повече няма да се събуди. Че никога вече няма да види синьото небе, никога няма да почувства топлината на слънцето, да опита добро вино, да целуне Дан Касиди… Тя отново запя химна, който баща й пееше в мига на смъртта си.

Бък се спря на прага. Тя пееше, гласът й беше нисък, дрезгав, несигурен. Беше любимият химн на баща му, онзи, който бяха пуснали и на погребението му, в минутата, когато спускаха ковчега. Е, сега щяха да имат възможност да пеят и на нейното погребение. Грабна чука и започна да прекосява стаята с наперена походка.

Ели вдигна поглед. Чуваше дървото да пука, докато той махаше гвоздеите.

— О, татко — прошепна тя. — Знам, че ме обичаш. Ако ме чуваш, моля те, помогни ми сега. Моля те, татко, помогни ми…

Капакът най-сетне падна и нахлу светлината, която я заслепи. Ели го чуваше да диша запъхтяно, после той я измъкна от сандъка. Свитите й мускули отказваха да се разгънат и тя падна на колене. Не можеше да се помръдне, не виждаше. Беше безпомощна и чакаше удара, който щеше да я довърши. Спомни си няколко цитата от Библията. Умът й се колебаеше между реалното и нереалното. Тя отново беше дете, в безопасност и добре завито в леглото, току-що си беше казала молитвата и мис Лоти й четеше псалм…

Бък втренчи поглед в коленичилата й на пода фигура. Дългата й и объркана червена коса, грациозното й тяло и резките по крайниците й там, където въжето се беше врязало в тях. Неговото златно момиче: мръсно, наранено, победено. Моментът беше идеален.

Коленичи, бутна я, за да се подпре на длани, и я възседна, като се притисна с отчаяна нужда в нея. Силните му пръсти се сключиха около гърлото й и започнаха да стискат. Той се задъхваше от възбуда, но чакаше тя да започне да пищи, да разгори още повече страстта му с молбите си за пощада, да се бори с него, докато той я овладява. Точно така, както пищеше в сънищата му, в които той си отмъщаваше. Сънищата, които сънуваше всяка нощ през онези дълги години в „Хъдсън“.

А Ели очакваше смъртта. И се надяваше, че ще умре, преди той да я изнасили. Мислите й блуждаеха между любимия й химн от Библията за пилигримите и псалм двайсет и трети, между баща й и баба й. Мислеше и за Дан, който за нея беше животът и любовта.

Киселата миризма на потта му удари Ели в ноздрите, когато той я вдигна на ръце и я пренесе през стаята. После излязоха навън и тя жадно вкара малко свеж въздух в дробовете си. Той я хвърли на студената кожена седалка на колата си. Тя се питаше защо още не я е убил.

Свежият въздух започна да я съживява. Кръвта й започна отново да циркулира и болката в крайниците й беше жестока. Но беше жива.

Автомобилът се клатеше силно от една страна на друга, докато се спускаха по стръмния планински път. Бък караше опасно бързо. Внезапно изкриви кормилото силно вдясно. Колата почти се извъртя, гумите изсвистяха.

Ели изпищя, главата й започна да се върти и за втори път в живота си тя изхвърча от колата, завъртя се във въздуха и се спря някъде по средата на склона.

Колата спря, колелата й се люлееха на ръба на бездната. Бък се обърна и я погледна.

— Познаваш ли това място, Ели?

И изведнъж споменът, който дремеше в подсъзнанието на Ели в продължение на двайсет години, оживя.