Елизабет Адлър
Рано или късно (34)

Глава 33

Макар и кратко, пътуването сякаш нямаше край. Беше вече тъмно, а мъглата, идваща откъм крайбрежието, беше покрила всичко, когато Ели най-после отби колата от магистрала 101 и пое по Хот спрингс роуд. Мъглата се виеше като тълпа от сиви призраци в клоните на дърветата докато тя шофираше по дългия, криволичещ като змия, път. Винаги беше обичала монотонния шум, който произвеждаха гумите по чакълестата алея, но тази вечер, странно, в мъглата и дълбоката тишина, този шум й навяваше чувство на тъга и самота.

От прозореца на баба й, чиито завеси бяха спуснати, се процеждаше слаба светлина и тя въздъхна облекчено, защото предположи, че просто телефонът е повреден. Паркира колата, изкачи входните стъпала и натисна бравата на вратата. Слава Богу, тази вечер не бяха забравили да я заключат. Извади ключа от джоба си, отключи и влезе.

Както винаги, в антрето светеше една лампа, но в коридора цареше полумрак. Ели запали осветлението.

— Здравей, Мария! — извика тя. — Аз съм, Ели. — Тя почака, защото очакваше, че Бруно ще се спусне по стъпалата да я посрещне. — Мария? — извика отново.

Бък отвори френските прозорци, дръпна встрани леките бели завеси и погледна земята, която скоро щеше да бъде негова. Като че ли за да му помогне, мъглата се вдигна и луната освети слабо градините. И джипът на Ели, паркиран отпред.

Бък си пое рязко въздух и се задави. Не беше чул приближаването й. Не можеше да си позволи да го завари тук. Но беше прекалено късно, вече я чуваше да вика Мария, чуваше шума от стъпките й по стълбите. Мина бързо през френските прозорци и излезе на терасата.

В коридора тишината обгърна Ели като одеяло, а кожата на ръцете й настръхна. „Нищо не се е случило, уверяваше тя сама себе си като вземаше стъпалата по две наведнъж. Те сигурно гледат телевизия и затова не ме чуват. Две старици, които започват да оглушават.“

— Бабо, аз съм… — Като отвори рязко вратата, тя почти стъпи върху кучето. Направи крачка назад. Подметките на обувките й лепнеха от кръвта. Мъртвите очи на Бруно я гледаха втренчено.

— О…! — Дъхът се спря в гърлото й. — Бруно — прошепна тя шокирана. — Космите по тила й настръхнаха. Едва успя да отмести поглед от мъртвото тяло на кучето, за да огледа стаята.

Тазвечерното шоу тъкмо започваше по телевизията, а по екрана на компютъра все така се сменяха картини от детски анимационни филми.

— Бабо…? — Гласът й трепереше. Тя колебливо пристъпи към гардеробната стаичка и видя босия крак на баба си. Очите й се разшириха от шока, когато коленичи до трупа й, видя обезобразеното й лице, отворените сини очи, нараняванията по врата й, изцапаната с кръв сива коса… Не можеше да е вярно, такова нещо не можеше да се случи с мис Лоти… Сякаш някъде много отдалеч, чу викове и хлипания.

Бък я чу да извиква — див, тънък, жален звук. Никога досега не беше чувал някой да вика така, дори когато жертвите му разбираха, че ще умрат. Искаше да изтича при нея, да запуши устата й с ръка, да я накара да спре. Знаеше, че ако го види, ще бъде принуден да я убие, а нейното време още не беше дошло. И все пак, да убиеш някого, когото обичаш, сигурно ще бъде хубаво, ще носи някакво изискано удоволствие.

През прозореца той я видя да излизай гардеробната стаичка с ръце, протегнати напред — като да отблъсне ужаса, който беше видяла. Внезапно духна по-силен вятър и завесите влетяха в стаята. Тя се извърна към прозореца.

По челото му избиха капчици пот. Беше настъпило времето на истината. Ако тя излезеше от стаята, щеше да живее. Ако тръгнеше към него, щеше да умре. Острието беше хладно върху дланта му, той беше готов.

Ели беше замръзнала на мястото си. Краката отказваха да й се подчиняват. Тя гледаше, без да премигва, развяващите се завеси. Нещо привлече светлината, проблясна… Изведнъж насъбралият се адреналин сякаш даде криле на нозете й, тя се обърна и побягна.

Бък въздъхна щастливо, когато отново пристъпи в стаята. Тази вечер неговата любима Ели се отърва, щеше да живее. Чу я да бяга по коридора, чу отварянето на входната врата и запалването на двигателя.

Погледна снимката, поставена в сребърна рамка, която стоеше на нощното шкафче. Оттам го гледаха очите на Ели, устните й бяха извити в ослепителна усмивка. Усмивка, която беше запазена само за него. Сложи снимката в джоба си и побърза да излезе.

Изтича безшумно надолу по стъпалата, прекоси коридора и отиде в кухнята. Тихо превъртя ключа, след като излезе. Като се придържаше към сенките на дърветата, той лесно пробяга разстоянието до колата си — отново прекоси поляната за крикет, мина покрай тенис корта и празната рана в земята, която някога е била плувен басейн. Прекоси и внимателно аранжираната брезова горичка на Уолдо Стамфорд, през ръждясалите порти до старото перално помещение и после — по тясната пътечка, която го отведе до колата му.

Прибра ножа в калъфа му, свали маската от лицето си, сгъна я и я прибра в джоба си заедно с тънките хирургически ръкавици, после съблече обемистото скиорско яке и го заключи в багажника. Излезе на празното шосе, но не увеличи скоростта, защото се налагаше да бъде извънредно внимателен. Предполагаше, че Ели ще хване най-краткия път до града, затова пое по горното шосе, което беше и по-обиколно.

Подсвирквайки си любимата мелодия, реши, че е щастлив човек. Лоти Периш беше мъртва, а и не му се наложи да убие жената, която обича.

Когато се върна в хотела, остави колата на улицата и се прибра в апартамента, където взе душ и се преоблече. Разгледа раната на бузата си. Сложи две лепенки и със залитане слезе в бара.

Етап трети беше завършен. Тази вечер двойният коктейл Джим Бийм имаше вкуса на нектар.