Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (86)

86.

Трикси се облегна на плота. Пушеше ментолова цигара и наблюдаваше умърлушено как Марино тъпче една огромна хладилна чанта с бира, колбаси, шишенца с горчица и майонеза и всичко останало, което грамадните му ръце докопваха от хладилника.

— Минава полунощ — изхленчи Трикси, докато се суетеше с една бирена бутилка „Корона“ с дълга шия, която бе задръстила с прекалено голямо резенче лимон. — Ела първо да се наспиш и тръгни след това. Не е ли сто пъти по-разумно, отколкото да отпрашиш полупиян и разтревожен посред нощ?

Марино не бе изтрезнявал, откакто се завърна от Бостън. Беше се инсталирал пред телевизора и отказваше да вдига телефона и да разговаря с когото и да било, дори с Луси и Скарпета. Преди около час едно съобщение от службата на Луси го изправи на нокти. От него изтрезня достатъчно, за да се надигне от креслото.

Трикси държеше бутилката изправена и се опитваше с език да набута лимоновия резен навътре. Накрая успя и бирата изригна и се разля по брадичката й. До неотдавна Марино щеше да сметне това за смешно. Но сега нищо не бе в състояние да предизвика усмивка на лицето му. Той отвори със замах вратата на камерата, издърпа формите за лед и изтърси съдържанието им в сака. Трикси, чието истинско име бе Тереза, бе тридесетгодишна и преди по-малко от година се бе преместила да живее при Марино.

Той запали цигара и хвърли поглед към нея, погледна подпухналото й от пиене лице. Тушът за мигли бе хронично размазан под очите й като татуировка. Платиненорусата й коса бе толкова изгорена от безбройните боядисвания, че Марино мразеше да я докосва и дори веднъж, когато беше пиян, й каза, че на пипане е като стъклена вата. Чувствата й бяха наранени завинаги и когато Марино забележеше, че избликват от очите или устата й, напускаше стаята или духом, или тялом.

— Моля те не заминавай. — Трикси дръпна силно от цигарата и издуха дима през ъгълчето на устата си, почти без да го вдиша. — Знам какво вършиш. Няма да се върнеш. Видях, че си товариш багажа в пикапа. Пушки, топката за боулинг, дори трофеите и пръчките за риболов. Взе си и дрехите, остави само костюмите, дето висят по закачалките в гардероба от времето, когато Исус е написал Десетте божи заповеди.

Тя застана пред него и задърпа ръката му, докато той пренареждаше леда в чантата и примигваше от дима на цигарата.

— Ще ти се обадя. Налага се да замина за Луизиана, знаеш го. Скарпета е отишла там или поне ще иде. Познавам я. Знам дяволски добре какво се кани да направи. Няма нужда да ми казва. Нали не искаш да умре, Трикси?

— Така ми е писнало от „Скарпета това“ и „Скарпета онова“! — Лицето й се свъси и тя блъсна ръката на Марино, сякаш той я бе хванал, а не тя. — Откакто те познавам, само това слушам. Тя е единствената жена за теб, ако трябва да бъдеш честен. Аз съм резервният играч в баскетболния мач на живота ти.

Марино се намръщи. Не можеше да понася цветистите изрази на Трикси, които не улучваха целта и му напомняха разстроено пиано.

— Аз съм просто момичето, което седи и не танцува на дансинга на твоя живот — продължи тя с драмата.

Точно това беше. Безвкусна сапунена опера.

Караниците им в по-голямата си част бяха наизустени и въпреки че Марино изпитваше особена неприязън към психологията, дори и той нямаше как да не стигне до извода, че с Трикси се караха за всичко, защото нямаше за какво да се карат.

Дебелите й боси крака с нащърбени червени нокти шляпаха напред-назад из кухнята и тя размахваше бясно пълните си ръце, като ръсеше цигарена пепел по покрития с линолеум мръсен под.

— Добре, замини в Луизиана при твоята Скарпета, но като се върнеш, ако изобщо някога се върнеш, може да намериш някой друг в твоя коптор. Мен няма да ме има. Няма да ме има.

Преди половин час Марино я бе помолил да пусне обява за продажба на къщата. Можеше да остане в нея, докато се продадеше.

Найлоновият пеньоар на цветя се развяваше около дебелите й боси крака, а гърдите й се люлееха над широкия платнен колан, с който продължаваше да стяга пълната си талия. Марино чувстваше яд и угризения. Когато Трикси го заяждаше за Скарпета, излизаше извън себе си — като подплашена птица от хралупата, без да знае накъде да литне, как да се защити, как да отвърне на удара.

Нараненото му его не можеше да бъде удовлетворено с намеци за интимности със Скарпета, каквито за нещастие никога не бе имал. Тъй че стрелите на ревнивите Триксита в живота му се забождаха в целта и пускаха кръв. Марино не се тревожеше, че бе губил всяка жена, която бе имал. Тревожеше се само за онази, която никога не беше имал, докато избухването на Трикси се приближаваше опасно до необходимото кресчендо, което щеше да доведе до задължителния финал.

— Така си хлътнал по нея, че ми се повдига — крещеше Трикси. — За нея си само един дебел дървеняк. И толкова. Един дебел, глупав дървеняк! Хич не ме интересува дали ще умре накрая. И без това разбира само от мъртъвци!

Марино вдигна сака сякаш бе перце, прекоси мизерната разхвърляна дневна и се спря на прага. Огледа тридесет и шест инчовия цветен телевизор, който не бе нов, но все пак беше „Сони“ и си го биваше. Погледна тъжно креслото, в което бе прекарал голяма част от живота си, и усети толкова дълбока болка, че стомахът му се сви на топка. Припомни си колко часове бе прекарал полупиян пред телевизора, прахосвайки времето и усилията си за такива като Трикси.

Тя не беше лоша жена. В нея нямаше лошотия, както и в никоя от другите. Бяха просто жалки, а той бе още по-жалък и от тях, защото никога не беше настоявал да получи нещо повече, а можеше.

— Всъщност няма да ти се обаждам — каза й Марино. — Пукната пара не давам какво ще стане с къщата. Продай я, дай я под наем, живей в нея.

— Не говориш сериозно, бебчо. — Трикси се разплака. — Аз те обичам.

— Не ме познаваш — каза Марино, чувстваше се прекалено уморен да тръгне и прекалено потиснат, за да остане.

— Разбира се, че те познавам, бебчо. — Тя загаси цигарата в мивката и зарови из хладилника за още бира. — И ще ти липсвам. — Лицето й се изкриви в плачлива усмивка. — Ще видиш, че пак ще си довлечеш задника тук. Бях просто побесняла, когато ти казах, че няма да се върнеш. Ще видиш. — Тя отвори капачката на бирата. — И знаеш ли защо? — Тя посочи срамежливо с пръст към него. — Сещаш ли се какво е забелязала детектив Трикси? Заминаваш без твоите коледни украшения. Без десетките ти пластмасови Дядо Коледи, еленчета, снежни човеци, бенгалски огньове и другите дрънкулки, които събираш цял век. Да отпрашиш с колата и да ги оставиш току-така в мазето? Няма начин!

Тя се самонавиваше, докато накрая започна да си вярва. Марино нямаше да замине завинаги, без да опакова любимите си коледни играчки.

— Роко е мъртъв — каза той.

— Кой? — По лицето на Трикси се четеше недоумение.

— Ето, разбра ли какво имах предвид? Не ме познаваш. Няма значение. Не си виновна ти.

Той затвори вратата към нея и към Ричмънд завинаги.