Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (70)

70.

На един от компютрите в кабинета на Луси започна да мига светлинна. Новината бе достигнала телеграфните агенции. Роко Каджиано, адвокат на небезизвестния скандален процес, изглежда се бе самоубил в хотел в Полша. Тялото му било открито от един техник по поддръжката, който усетил тежка миризма, идваща от съседна хотелска стая.

— Как така, по дяволите…? — Луси удари един клавиш, за да деактивира мигащата светлинка и премести мишката на „принт“.

Интернет търсачките предоставиха всякаква информация, свързана с Роко Каджиано. А такава имаше предостатъчно. Роко обичаше да чете за себе си и често бе спряган по новините, тъй че всеки път, когато Луси попадаше на статия за него или негов клиент, изпитваше смущение, каквото не бе изпитвала никога досега. Не успя да се овладее достатъчно и да спре да си представя как Руди помага на Роко да се застреля в главата.

Насочено нагоре.

Дулото да е насочено нагоре.

Луси бе научила тази тънкост от леля си Кей. Каква ли щеше да е реакцията й, ако научеше какво е извършила скъпоценната й племенничка заедно с Руди.

— По-малко от четиридесет и осем часа? — Руди се бе надвесил над рамото й и тя усети във врата си канеления дъх на дъвката, която дъвчеше.

— Май лошият ни късмет от Шчечин продължава. Заради един техник по поддръжката и някакъв запушен канал. — Луси четеше съобщението на „Асошиейтед Прес“.

Руди бе седнал до нея, подпрял брадичка върху ръката си. Приличаше й на момче, току-що загубило първия си мач в детската лига по бейзбол.

— След цялото планиране. Мамка му! Успя ли да измъкнеш доклада от медицинската експертиза? Боже, само не ми казвай, че е на полски език!

— Успокой топката! Чакай да изляза от това… — тя кликна мишката — и да вляза в нещо друго… Обичам Интерпол…

Последния участък се смяташе за част от масивната международна мрежа на Интерпол. За да извоюва тази привилегия, Луси естествено, трябваше да издържи проверката за сигурност, както и да плаща годишна абонаментна вноска колкото за една малка държава. Тя извърши търсенето и само за секунди върху екрана се появиха протоколите за смъртта на Роко Каджиано, преведени от полски на френски език.

— О, не — простена тя и се завъртя със стола, поглеждайки към Руди. — Как си с френския?

— Знаеш как съм. Владея го само с езика.

— Колко си вулгарен. Компютър само с една програма. Ех, момчета! Само това ви е в ума.

— Невинаги мисля само за едно нещо.

— Да бе, извинявай! Ти мислиш само за едното нещо, но по два, три или милион пъти на ден.

— А вие, мам’зел Фаринели?

— О, господи, много ти е зле френският.

Тя погледна часовника си с вграден радиолокатор за спешни случаи.

— Мислех, че носиш това нещо само когато летиш. — Руди почука по него.

— Не го пипай, че ще го разстроиш — заяде се тя.

Той продължи да държи ръката й и да разглежда часовника, чумерейки се над яркосиния циферблат и клатейки глава насам-натам като глупак. Луси се разсмя.

— Някой ден ще развия това голямо копче ей тук — той отново почука часовника, без да пуска ръката й — и ще измъкна тази антена докрай. Тогава да те видим как ще си плюеш на петите…

Мобилният телефон на Луси иззвъня и тя го измъкна от калъфа на колана си.

— Ще се спукам от смях, когато бреговата охрана добръмчи на онези ми ти „Ф-15“…

— Да — произнесе тя безцеремонно по телефона.

— Колко си любезна с хората само — прошепна Руди в ухото й. — Ако умра, ще се ожениш ли за мен?

По линията имаше смущение.

— Кой се обажда? — попита Луси високо. — Не ви чувам. — Смущението се усили. Луси сви рамене и прекъсна връзката. — Не познавам номера, а ти?

Тя вдигна телефона към Руди и му показва номера, който някой току-що бе използвал, за да й се обади.

— Не. Девет-три-шест…? На коя област е този код?

— Ей сега ще разберем.

Не бяха нужни специални търсачки или Интерпол, за да напечата телефонния номер и да разбере чий е. На компютърния екран се появи Тексаски затвор, сектор „Полунски“. Имаше и географска карта.

— Не отговори на въпроса ми — каза Руди, който продължи да флиртува, въпреки че бе наясно колко важно бе обаждането.

— Защо да се омъжвам за теб, щом ще си умрял? — промърмори тя, без да го слуша.

— Защото не можеш да живееш без мен.

— Не мога да повярвам. — Тя се взря в екрана. — Какво, по дяволите, става тук? Накарай Зак да се обади на леля ми и да се увери, че е в безопасност. Нека й каже, че е възможно Шандон да е на свобода. Мамка му! Той се подиграва с нас!

— Защо не й се обадиш сама? — недоумяваше Руди.

— Това лайно се подиграва с нас! — Очите й горяха.

— Защо ти не се обадиш на Скарпета? — настоя Руди.

Луси моментално изтрезня.

— Не мога да говоря с нея в момента. Просто не съм в състояние. — Тя го погледна. — Ти как си?

— Ужасно.