Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (30)

30.

Такситата напомняха на Бентън за буболечки.

По време на изгнанието си се бе привързал към някои буболечки. Някои удивително приличаха на пръчици. Бентън често зяпаше в храстите из парковете и по тротоарите, и търпеливо търсеше калинки, които се срещаха изключително рядко и бяха добър знак, макар и да не бе забелязал някаква положителна промяна в съдбата си, след като откриеше калинка. Не се знаеше. Всичко се случваше. Женските буболечки носеха късмет. Това бе всеизвестно. Ако някоя калинка се изпречеше на пътя му вкъщи, той нежно я поставяше върху пръста си, изнасяше я навън, независимо колко стъпала трябваше да слезе, и я поставяше върху някой храст.

Веднъж това му се случи десет пъти само за една седмица и мисълта, че това е една и съща буболечка, която флиртува с него, го зарадва. Той вярваше, че всяка добрина ще бъде възнаградена. Вярваше също, че злото ще получи своето страшно възмездие. Но преди той често спореше по този въпрос със Скарпета, тъй като тогава не вярваше в това, за разлика от нея.

— Ние често не знаем причината за някои неща, Бентън. Но вярвам, че винаги има причина — чуваше гласа на Скарпета в отдалечено кътче на ума си, седнал на тъмната задна седалка на такси, пътуващо в южна посока.

— Как можеш да кажеш това? — чу собствения си глас да й отговаря. — Каква причина може да има сестра, дъщеря, брат, син, родител или друг важен за теб човек да бъде изнасилен, измъчван или убит?

Мълчание. Шофьорът на таксито слушаше хип-хоп по радиото.

— Изключете това нещо, ако обичате — произнесе спокойно Бентън, този път на глас. После продължи наум:

— Ами какво ще кажеш за старицата, ударена от мълния, понеже спиците на чадъра й били метални?

Скарпета не му отговори.

— Добре, тогава нека дам пример с цялото семейство, дето измряло от въглероден двуокис, защото никой не им казал да не готвят с дървени въглища вкъщи, особено при затворени прозорци. Каква е причината, Кей?

Усещането за нея оставаше като уханието от любимия й парфюм.

— Значи има причина да бъда убит и да изчезна от живота ти завинаги?

Разговорът се превърна в безкраен монолог. Каква ли е причината за онова, което тя вярваше, че се е случило с него, питаше се, убеден, че със сигурност вече е измислила причината.

— Търсиш рационално обяснение, Кей. Забравила си разговорите ни за отрицанието.

Бързият ум на Бентън скочи върху друг довод, докато се движеше към Манхатън в таксито, натъпкано с неговите вещи. Шофьорът не скри отвращението си, след като разбра, че парите, които ще вземе, вървят заедно с цялата камара багаж. Но Бентън се беше изхитрил. Спря таксито от улицата и шофьорът не успя да види саковете, скрити в тъмните сенки на тротоара, докато не трябваше да избира между това да отпраши набързо или приеме съблазнителната сума до Ню Йорк.

Името на шофьора бе Робърт Лиъри, бял, с кестенява коса и кафяви очи, приблизително метър и осемдесет, около осемдесет кила. Тези, както и други подробности като номера на личната му карта със снимка, закачена на козирката, бяха записани в кожения бележник с размер на портфейл, който Бентън носеше навсякъде със себе си. Веднага щом влезеше в хотелската си стая, щеше да прехвърли бележките в лаптопа си, както правеше обикновено. Откакто влезе в Програмата за защита на свидетелите, Бентън записваше всяко свое действие, местонахождение, всяко лице, с което се срещаше — особено ако е повече от един път — дори какво е било времето, къде е ходил и какво е ял.

Робърт Лиъри вече няколко пъти правеше опит да поведе разговор, но Бентън гледаше през прозореца, без да каже нищо, и шофьорът естествено нямаше понятие, че мъжът с обгоряло, изваяно лице с брада и бръсната глава си прави мислени бележки, отчита тактическите изисквания, възможности и вероятности от всеки ъгъл, който човек може да си представи. Нямаше съмнение, че таксиджията се ядосваше на кофтия късмет, който бе извадил с този откачалник. Ако се съдеше по дрипавия му багаж, явно бе изкарал бая тежки моменти.

— Сигурен ли си, че можеш да ми платиш? — попита той или по-скоро настоя вече за трети път. — Няма да ти излезе евтино, да знаеш, зависи от маршрута, който избирам, от трафика и кои улици в града са затворени и кои не. В последно време не знаеш кои ще затворят ченгетата. Това е то, сигурност. Все пак е нещо. Макар че аз лично не си падам по автоматите и камуфлажните униформи.

— Мога да ти платя — отвърна Бентън.

Фаровете на профучаващите коли разрязваха прозореца, осветявайки за кратко сериозното му лице. В едно бе сигурен: единственият смисъл на опита на Жан-Батист Шандон да убие Скарпета бе забележителният факт, че тя бе използвала ума си и бе оцеляла. Слава богу, слава богу! Останалите опити да бъде съсипана нямаха друг смисъл, освен чудото, че се бяха провалили. Бентън бе запознат с детайлите, може би не с всичките, но онова, което бе проследил по новините, му бе достатъчно.

Всеки човек, включен в неговия план, дори и да не бе пряко свързан, то поне имаше допирни точки с нечистата мрежа на фамилията Шандон. Бентън знаеше кое дава сила на фамилията и кое им я изтръгва. Той познаваше рецепторите, без които главните канали между търтеите и по-висшия клас насекоми не можеха да функционират. Излизането от сложната ситуация е трудна задача, но през последните шест години Бентън не бе вършил нищо друго, освен да мисли как точно да го направи.

Откри, че отговорът е прост: оголване и прерязване на жиците на веригата и след това свързване на веригата по такъв начин, че престъпниците да направят късо съединение и империята Шандон да гръмне. През това време Бентън — мъртвият Бентън — щеше да следи своя замисъл и неговото изпълнение, сякаш бе видеоигра, при която нито един играч няма понятие какво всъщност става, освен че нещо става, и то е провокирано от вътрешни предатели. Основните играчи трябваше да умрат. Другите играчи, много от които Бентън не познаваше, щяха да бъдат обвинени в предателство. И също щяха да умрат.

По този начин Бентън щеше да манипулира враговете си и да ги елиминира един по един. Според неговите изчисления коалицията, съставена от него самия и останалите, които дори не знаеха, че са призовани в частната му армия, щеше да изпълни мисията му за няколко месеца или дори седмици. Според неговите изчисления Роко Каджиано — вече бе мъртъв или скоро щеше да бъде убит хладнокръвно. Луси и Руди може и да знаеха какво правят или са направили, но не знаеха за видеоиграта, нито че участват в нея.

Онова, което Бентън не можа да изчисли и нямаше как да предвиди, бе, че Кей Скарпета ще има връзка с Батън Руж — най-стратегическата позиция върху мисловната карта на Бентън. По някаква причина именно тази част от почти съвършения му план се бе провалила. Не знаеше защо. Не знаеше какво се е случило. Премисли всеки детайл отново и отново, но накрая се оказа изправен срещу тъмен екран, на който хипнотично мига някакъв безсмислен курсор. Само че Бентън трябваше да побърза. А бързането не беше в природата му. Не бе предвидено Скарпета да има какъвто и да било контакт с нещо или някого в Батън Руж. За разлика от „Последния участък“.

Когато научи, че синът му е умрял, Марино неминуемо щеше да тръгне по стъпките на Роко, а това щеше да отведе Марино и неговите сънародници до Батън Руж, където Роко държеше апартамент от години. Пристанището в Батън Руж бе огромно. А Мексиканският залив бе чисто злато. По река Мисисипи ежедневно пътуваха всякакви видове ценни и опасни товари. Батън Руж бе още една крепост на фамилията Шандон и Роко се радваше на много успехи и привилегии там, в това число и на пълен имунитет срещу полицията. Не му липсваха и интриги като защитата на Джей Тали и Жан-Батист Шандон, които бяха взели своя дял от удоволствията в Батън Руж.

Жан-Батист и Джей бяха само на шестнайсет години, когато за пръв път посетиха Батън Руж. Жан-Батист се усъвършенстваше като убиец, като виждаше сметката на проститутките, обслужвали Джей преди това. Между тези случаи никога не бе правена връзка, тъй като бившият шеф на следствието преотстъпи разследването на други агенции, а полицията не даваше пет пари за проститутките.

Стъпка по стъпка Марино щеше да открие Джей Тали и Бев Кифин в Батън Руж и да ги елиминира. Това беше планът. Не бе предвидено Скарпета да участва в него. Пулсът му заби учестено в слепоочията.

Той приближи ръчния часовник до лицето си, можеше да види часа върху евтиния черен пластмасов часовник без флуоресциращ циферблат. Умишлено избра такъв модел. Бентън не желаеше нищо, което свети в тъмнината.

— Кога ще пристигнем? — попита той със същия приглушен глас.

— Не знам точно. Зависи дали трафикът ще остане все така ненатоварен. Може би още два — два и половина часа.

Една кола ги приближи и силните, заслепяващи дълги светлини се отразиха в огледалото за обратно виждане на таксито. Таксиджията изруга, когато едно черно „Порше 911“ ги изпревари, изгубващите се в мрака червени стопове напомниха на Бентън за ада.