Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (112)

112.

Марино направи завой на паркинга на „Луизиана Еър“ и спря по полицейски маниер, прозорец на шофьора до прозорец на шофьора, до джипа на Луси.

— Браво на теб! Отървал си се от камиона — каза Луси вместо поздрав. — Нямаме нужда тук от камион с чудовищни размери, при това с регистрация от Вирджиния.

— Ей, да не съм тъпак! Въпреки че тази кола е едно лайно.

Бе наел шестцилиндрова „Тойота“, даже нямаше калници.

— Откъде изрови това?

— От паркинга за продължителен престой на летището. Дано никой не ми разбие пикапа. Цялата ми покъщнина е вътре. Не че е кой знае колко.

— Да тръгваме.

Паркираха колите, но не близо една до друга.

— Къде е твоят приятел? — попита Марино, докато крачеха към наземната база.

— Търси плячка. Обикаля да види дали ще намери къщата на Роко в стария испански квартал.

Тя спря за кратко пред бюрото.

— Бел четири-нула-седем — каза, без да дава номера върху опашката.

Не беше необходимо. Нейният хеликоптер бе единственият на стоянката. Жената на бюрото натисна копче, което отключи вратата. Един „Гълфстрийм“ току-що бе включил двигателите, които издаваха болезнено силен рев. Луси и Марино си запушиха ушите, като внимаваха да не се опушат с газовете, от които не само щяха да миришат на реактивно гориво, но и да ги заболи глава в тясната затворена кабина. Забързаха към хеликоптерната площадка, която се намираше в края на пистата, далеч от самолетите, тъй като хората, които не разбираха от хеликоптери, смятаха, че витлата им ще довеят камъни и пясък и ще надраскат боята на летателните апарати с неподвижни крила.

Марино нямаше понятие от хеликоптери и не ги харесваше. Едва успя да набута масивното си тяло на мястото отляво. Седалката бе неподвижна и той не можа да я избута назад.

— Мамка ти проклета! — каза накрая и разхлаби колана до край.

Луси, която вече бе извършила обичайния преглед преди полета, провери спирачките, лостовете и горивото за последен път и включи двигателя. Изчака автоматичните контролни уреди да се задействат. В случая не им вършеха работа нито GPS, нито някакви други навигационни инструменти, тъй че Луси разтвори една карта на Батън Руж в скута си и прокара пръст на югоизток по шосе 408.

— Няма го на картата — каза тя в микрофона. — Езеро Морепас. Ще продължим да се движим в тази посока към Ню Орлиънс и да се надяваме, че няма да паднем над езерото Пончартрейн.

— Лети бързо — каза Марино. — Мразя хеликоптерите, в това число и твоя.

— Потегляме — обяви тя, стабилизира хеликоптера в неподвижно положение във въздуха и пое с вятъра.