Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (32)

32.

Столът, на който Роко седеше, бе тапициран. Преди два, не, може би три сюрреалистични часа той седеше на същия този стол и вечеряше, когато румсървисът почука на вратата, за да внесе бутилка шампанско от управата на хотела. Роко, който бе по селски хитър и хронично параноичен, не заподозря нищо. Той беше важна персона и винаги когато посещаваше Шчечин, отсядаше в хотел „Радисън“. Това бе единственият приличен хотел в града и управата редовно му правеше подаръци, включително хубав коняк и кубински пури, тъй като той си плащаше сметките в долари, вместо в обезценените злоти.

Беше свикнал да се чувства сигурен в този хотел и това беше причината натрапникът с пистолет „Колт“ да влезе толкова лесно в луксозната хотелска стая на Роко. Случи се толкова бързо, че нямаше време да реагира на високия келнер без униформа, който си проправи път с количката с празна бутилка шампанско, която явно бе отмъкнал от стаята на някой друг.

Роко бутна чинията колкото може по-далеч от себе си. Притесняваше се, че всеки момент може да повърне. Беше се оплескал целият. Стаята вонеше толкова силно, че не можеше да разбере как оня изобщо търпи, но младият мускулест мъж седеше върху леглото и все едно нищо не забелязваше. Бе впил поглед в Роко — пълния с адреналин поглед на човек, готов да убива. Не позволи на Роко да се измие, нито дори да се надигне от стола. Остави мобилния си телефон върху леглото и пристъпи към подноса с празната бутилка шампанско. Роко видя как внимателно избърсва шишето със салфетка. Опита се да го прецени. Май го бе виждал преди или просто имаше характерния вид на федерален агент.

— Виж какво — Роко се опита да надвика шума от телевизора, — просто кажи кой и защо. Кажеш ли ми кой и защо, можем да измислим нещо, което да ти хареса повече. Ти си агент, нали? Което не означава, че не можем да се споразумеем.

Казваше го поне за шести път, откакто агентът се вмъкна в стаята му с подноса с празното шампанско, затръшна вратата с ритник и извади пистолета си. Вече на няколко пъти мъжът отваряше и после затръшваше отново вратата. Което още повече изнервяше Роко. Макар и да не знаеше каква е целта, мина му през ум, че и преди вратите се затръшваха шумно като пистолетни изстрели.

— Говори по-тихо — нареди агентът и постави бутилката шампанско върху масата на Роко. — Вдигни я.

Роко преглътна тежко.

— Вдигни я, Роко!

— Питам те отново. Откъде знаеш името ми? — настоя адвокатът. — Хайде, познаваш ме, нали? Можем да се договорим…

— Вдигни бутилката!

Роко го направи. Агентът искаше отпечатъците му върху шишето. Това не бе никак хубаво. Искаше да изглежда, сякаш Роко е поръчал или по някакъв начин е получил шампанското и го е изпил. Страховете му се усилиха, когато агентът се върна на леглото, вдигна сакото си и извади от него плоско кожено шише. Отвинти капачката, върна се при Роко и наля голямо количество водка в остатъка на един от Роковите коктейли.

— Изпий го.

Роко изпи водката на няколко глътки, благодарен за изгарящата топлина, която се разля по вътрешностите му. Обърканите му мисли се изпълниха с надежда, че агентът се отнася с него прилично, опитвайки се да го предразположи. Може би премисля нещата и иска да се споразумеят.

Роко правеше различни догадки, но бе факт, че някой е изпратил мъжа — някой, който познаваше делата му и знаеше, че веднъж месечно пътува до Шчечин, за да урежда работите на Шандон на пристанището. Най-важната му задача бе да се оправя с полицията и други служебни лица. Бизнес. Можеше да го върши и пиян, тъй като не беше нищо повече от обикновено финализиране на сделката, плащане на обичайните такси и в краен случай — подсещане в какъв опасен свят живеем.

Само вътрешен човек можеше да знае графика на Роко и къде отсяда. Хотелският персонал не знаеше с какво се занимава, а само че е от Ню Йорк или поне така твърди. Никой не се интересуваше от работата му. Той бе богат. Вместо да пробутва обичайните злоти, плащаше щедри бакшиши в долари, които трудно се намираха и вършеха добра работа на черния пазар. Всеки го харесваше. Барманите му сипваха допълнително водка „Шопен“ в коктейлите в бара на горния етаж, където седеше на тъмно и пушеше пури.

Похитителят му изглеждаше около тридесетгодишен. Късата му коса стърчеше от гела. Роко забеляза квадратната му челюст, правия нос, тъмносините очи, леко наболата брада и изпъкналите вени върху бицепсите му. Не му беше нужно оръжие, за да убие някого. Жените харесваха такива мъже. Сигурно го зяпаха с възхищение. Роко не беше привлекателен. Още от тийнейджър страдаше от характерно оплешивяване, а не можеше да се въздържа от пица и бира и това му личеше. Завистта го гризеше. Жените лягаха с него само заради властта и парите му. В сърцето му лумна омраза към похитителя.

— Не знаеш в какво се забъркваш — заяви той.

Агентът не си направи труда да отговори. Очите му шареха из стаята. Роко избърса лице в мазната салфетка и насочи внимание към ножа за пържола върху чинията.

— Опитай — покани го агентът. — Хайде, улесни ми живота!

— Нямам намерение да правя нищо. Остави ме да си вървя и ще забравим, че изобщо се е случвало.

— Не мога. Истината е, че въобще не ми е забавно. Тъй че не ме нервирай. Искаш ли да си помогнеш? Е, знаеш какво означава да си изпееш всичко.

— Не, по дяволите, не знам!

— Кажи къде е Джей Тали.

— Не знам — изстена Роко. — Кълна се в Бога, не знам! И аз се боя от него. Той е откачен. Не участва в играта и всички гледаме да стоим далеч от него. Играе си по собствената свирка. Мога ли поне да си сменя панталоните, а? Наблюдавай ме. Нищо няма да направя.

Руди стана от леглото и отвори вратата на гардероба, колта в ръката му намекваше на все по-смазания и ужасен Роко, че този мъж не се шегува. Вътре висяха поне половин дузина лъскави костюми. Той издърпа един панталон и го метна на Роко.

— Хайде! — Агентът отвори вратата на банята и отново седна на леглото.

Роко влезе разтреперан в банята и свали панталоните и слиповете. Хвърли ги във ваната, намокри една хавлия и се изтри.

— Джей Тали — повтори агентът. — Истинско име: Жан-Пол Шандон.

— Питай ме нещо друго — каза Роко и седна на друг стол.

— Добре. После ще се върнем на Джей Тали. Да не би да си погнал баща си? — Измерваше го със студен поглед. — Не е тайна, че го мразиш.

— Той не ми трябва.

— Няма значение, Роко. Избягал си от къщи. Сменил си фамилията си от Марино на Каджиано. Какъв е планът и кой участва?

Този път Роко се поколеба по-дълго. Агентът се изправи, дишаше през устата, за да избегне вонята, и притисна дулото на колта в дясното слепоочие на Роко.

— Кой, какво, кога и къде? — процеди той, като при всяка дума потупваше главата на Роко с дулото.

— Канех се да го направя. Преди няколко месеца, когато беше отишъл на риболов. Винаги ходи на риболов в Бъгс Лейк през първата седмица на август. Щях да го застрелям в ранчото му и да инсценирам зле развил се обир.

— Значи щеше да убиеш баща си, когато отива на риболов? Знаеш ли какво си ти, Роко? Най-скапаното лайно, което някога съм срещал.