Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (105)

105.

Напрежението на Скарпета растеше, докато двамата с Албърт наблюдаваха как багажът се движи по лентата в главния терминал на Батън Руж.

Часът бе почти седем вечерта и тя започна сериозно да се тревожи, че никой не идва да го посрещне. Той си прибра куфара и застана плътно до нея, докато тя си вземаше сака.

— Май си намерихте нов приятел. — Уелдън Уин неочаквано изникна зад нея.

— Ела! — каза тя на Албърт. Преминаха през автоматичната стъклена врата. — Сигурна съм, че леля ти ще пристигне с колата всеки момент. Сигурно й се е наложило да заобиколи, защото тук не е разрешено да се паркира.

Въоръжени войници в камуфлажни униформи патрулираха в багажното отделение и навън по тротоара. Албърт изглежда не забеляза нито засиленото военно присъствие, нито пръстите на войниците върху спусъка на оръжието. Лицето му бе силно зачервено.

— Ние с вас ще си поговорим, доктор Скарпета — федералният прокурор Уин най-сетне произнесе името й и си позволи да я прегърне през раменете.

— Препоръчвам ви да махнете ръцете си от мен — предупреди го тихо тя.

Той отмести ръката си.

— А аз ви препоръчвам да се научите как стават нещата при нас. — Той огледа спиращите до тротоара коли. — С вас така или иначе ще се срещнем. Важна е всяка информация за разследвания, които текат в момента. И ако някой крие нещо…

— Нищо не крия — прекъсна тя възмутителния му намек, че ако не му сътрудничи изцяло, ще я призове в съда да даде показания под клетва. — Кой ви каза, че пристигам в Батън Руж?

Албърт се разплака.

— Нека ви открия една малка тайна, хубава госпожо. Тук не се случва почти нищо, за което да не знам.

— Г-н Уин, ако законът наложи да разговаряте с мен в определен момент, ще го направя с удоволствие. Но на предвидените за целта места. Тротоарът пред летището определено не е сред тях.

— Ще чакам с нетърпение тази среща. — Той вдигна ръка и щракна с пръсти на шофьора си.

Тя провеси сака си през рамо и хвана Албърт за ръката.

— Не се тревожи. Всичко е наред. Сигурна съм, че леля ти пътува насам. Но ако нещо я е забавило по някаква причина, аз няма да те оставя сам, разбрано?

— Но аз не те познавам. Не трябва да ходя никъде с непознати — изхленчи той.

— Нали седяхме заедно в самолета? — отговори тя, когато дългата бяла лимузина на Уелдън Уин спря до тротоара. — Значи ме познаваш поне малко. И ти обещавам, че ще бъдеш в безопасност, в пълна безопасност.

Уин седна на задната седалка и затвори вратата, изчезвайки зад тъмното огледално стъкло. Коли и таксита спираха, за да качат пътниците, отваряха се багажници, хората се прегръщаха с близките си. Широко отворените, насълзени очи на Албърт шареха плахо наоколо. Скарпета усети, че Уин я наблюдава, докато лимузината се отдалечаваше, и мислите й се пръснаха като строшен мраморен къс. Затрудняваше се да подреди задачите по спешност, но започна, като набра номера на телефонни услуги от мобилния си телефон. Откри, че нито името Уелдън Уин, нито някой с фамилно име Уин, фигурира в указателя на Ню Орлиънс, нищо че той твърдеше, че имали къща във френския квартал. Телефонният му номер в Батън Руж също не бе вписан в указателя.

— Интересно защо ли не съм изненадана — промърмори тя.

Единственото обяснение, което й идваше наум, бе, че някой е съобщил на федералния прокурор за нейното пристигане и той е отлетял до Хюстън, уредил е да пътува с нейния полет и да седне до нея.

На всичкото отгоре носеше отговорност за дете, което не познаваше и чието семейство изглежда го бе изоставило.

— Нали имаш телефонния номер на леля си? — попита го тя. — Хайде да й се обадим. И между другото, не си ми казал фамилното си име.

— Дард. Аз имам мобилен телефон, но батерията ми свърши.

— Моля? Как е фамилното ти име?

— Дард. — Той повдигна рамо и изтри лицето си с него.