Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (35)

35.

— Ако ти потрябвам, потърси ме на мобилния телефон — каза Ник, застанала на прага на бялата тухлена къща на баща си в Олд Гардън. Повечето къщи там бяха обширни, а разперените клони на магнолии и дъбове пазеха сянка над голяма част от старите сгради.

Дори в най-слънчевите дни Ник намираше дома на своето детство за усоен и мрачен.

— Нали знаеш, че не говоря с това твое ново малко телефонче? — отвърна баща й и намигна. — Даже и да не проведеш разговора, пак трябва да платиш, нали така?

— Какво? — Ник се намръщи и сетне се разсмя. — Както и да е. Новият ми номер е залепен на хладилника, пък ти ако искаш се обаждай. Ако не ти позвъня веднага след твоето обаждане, значи съм заета. А ти да слушаш, Бъди. Ти си моето пораснало мъжле, нали?

Петгодишният й син надничаше иззад дядо си и се цупеше.

— Хванах го! — Ник се направи, че хваща нослето му и пробва стария номер с палеца между двата пръста. — Искаш ли си носа обратно или не?

Бъди прилича на русолявите хлапета от филмите, които пеят в църковния хор. Панталоните му с презрамки бяха с няколко сантиметра по-къси, отколкото трябваше. Той пипна носа си и й се изплези.

— Ако продължаваш да се плезиш така, езикът ти ще порасне и няма да се събира в устата ти — предупреди го дядо му.

— Не говори такива неща, татко, че ще вземе да ти повярва.

Тя надникна зад него и сграбчи сина си.

— Пипнах те! — Вдигна го и покри лицето му с целувки. — Май е време да идеш на пазар, голямото ми мъжле. Дрехите пак са ти окъсели. Как ги правиш тези работи?

— Не знам. — Той я прегърна здраво през врата.

— Мислиш ли, че вече можеш да смениш панталонките с презрамки? — прошепна тя в ухото му.

Той енергично поклати глава.

Ник го свали внимателно на земята.

— Защо да не мога да дойда с теб? — намуси се Бъди.

— Мама трябва да работи. Като се събудиш, ще съм се върнала. Върви да си легнеш, а аз ще ти донеса изненада.

— Каква изненада?

— Ако ти кажа, няма да е изненада, нали? — Ник го целуна по главата, а той раздразнено си разчорли косата, сякаш пропъждаше досадни буболечки. — О-хо! — обърна се тя към баща си. — Някой май е станал много кисел.

Бъди й хвърли поглед, изпълнен с яд и обида, който винаги караше Ник да се чувства, сякаш го е предала или изоставила. Откакто бившият й съпруг Рики, по професия търговски пътник, получи повишението, за което винаги бе мечтал, с него стана невъзможно да се живее — пътуваше непрекъснато, оплакваше се и беше груб. Е, него вече го нямаше и Ник бе доволна и изпитваше облекчение, но дълбоко в себе си се чувстваше наранена по начин, който не можеше да определи. Житейските трудности винаги са за добро, ако живееш според Божията воля, такава беше доктрината на баща й, който я обичаше, но не взе нейната страна за проваления й брак.

— Трябва да знаеш, че не може хем да си ченге, хем да имаш мъж, ако изобщо се омъжиш — беше й казал той, когато я приеха в полицейската академия преди осем години. Дотогава бе работила като счетоводителка в офиса на „Форд“ в Закари, където се запозна с Рики. Ходиха три месеца и след това се събраха да живеят заедно. Поредният грях. Най-сетне се бе отървала от обитаваната от призраци родна къща.

— Майка имаше свой собствен бизнес — напомняше Ник на баща си при всеки коментар в този дух.

— Скъпа, не беше същото. Тя не е носила оръжие.

— Може би ако носеше…

— Няма ли да си затвориш устата!

Само веднъж си позволи да довърши изречението. Когато подаде заявлението за развод и баща й я гълча цял следобед, крачейки напред-назад из хола, с лице потъмняло като буреносен облак от недоумение, страх и гняв. Висок като върлина, той сякаш се мяташе от едната на другата стена, като буташе от време на време античната кристална лампа върху масичката до канапето, докато накрая не я събори и тя се счупи.

— Виждаш ли какво направи! — извика той. — Счупи лампата на майка си!

— Ти я счупи.

— Не е работа за момичета да гонят престъпници и да стрелят с пистолети. Ето защо загуби Рики. Той се ожени за красива жена, а не за Ани Оукли. И що за майка…

Точно тогава Ник го каза.

— Ако майка имаше пистолет, може би нямаше да бъде накълцана от някакъв шибан изрод, и то тук в нашата къща!

— Да не си посмяла да говориш така — процеди той, подчертавайки всяка дума с яростно размахване на пръста си във въздуха.

Никога повече не зачекнаха темата. Тя тегнеше помежду им като надвиснала буря. Независимо колко често се виждат, Ник не успяваше да почувства топлината му или да се сближи с него. Ник се бе родила след две недоносени бебета, които не бяха оживели и бе единствено дете на баща си. След пенсионирането си като гимназиален учител по социология той се почувства отегчен от живота и до голяма степен се оттегли от него. Когато не гледаше внука си, прекарваше предобедите в решаване на кръстословици или в изключително продължителни енергични разходки.

Тя знаеше, че той изпитва вина. Майка й беше убита преди осем години, докато двамата бяха на работа. Може би Ник също изпитваше вина, но не толкова заради смъртта на майка си, а защото ако не беше излязла с приятели след работа, баща й нямаше да открие пръв трупа на съпругата си и кръвта й по цялата къща, докато тя се беше опитвала да се спаси от своя убиец, тичайки от стая в стая. Когато Ник се прибра, леко замаяна от бирата, къщата вече беше пълна с полиция и тялото на майка й бе изнесено. Ник никога не го видя. Погребаха я в закрит ковчег. Така и не намери сили да изиска копие от полицейския доклад, а поради това, че случаят остана неразрешен, следствената служба отказа да й даде копие от протокола от аутопсията. Всичко, което знаеше бе, че майка й е била намушкана с нож и е издъхнала от раните си. Това й стигаше. Но по някаква причина вече не бе достатъчно.

Тъкмо тази вечер бе решила да разговаря с баща си, но нямаше как да го направи, ако Бъди не си намереше занимавка.

— Искаш ли да погледаш малко телевизия, преди да си легнеш? — Това наистина бе специална привилегия.

— Да — отвърна сина й, все още нацупен. Втурна се вкъщи и телевизорът се включи.

Тя кимна към баща си и той я придружи навън.

— Хайде — прошепна му тя и двамата подхванаха обичайния маршрут между стария дъб и края на двора.

— Дано да е за добро. — Тази фраза никога не му омръзваше.

Тя зърна проблясването на зъбите му и разбра, че му е драго, задето го е издърпала навън посред нощ да водят таен разговор, който не е предназначен за ушите на Бъди.

— Зная, че не ти се говори за това — подхвана Ник, — но става дума за майка. — Усети как той трепна и се сви в себе си, сякаш духът му побягна от тялото. — Искам да науча повече, татко. Това, че не знам, ме съсипва. Причината може да е заради ужасните неща, които се случват наоколо — изчезването на тези жени. Имам някакво предчувствие. Не знам как точно да го нарека. — Гласът й трепна. — И то ме плаши, татко. Това, което чувствам, страшно ме плаши.

Мълчанието му бе тежко като сянката на дъба, под който стояха.

— Помниш ли, когато взех онази стълба и я подпрях точно на това дърво? — Тя погледна към небето, но погледът й бе препречен от гъстите тъмни клони и листа. — Спомням си само, че стоях запъната горе и не смеех нито да се покатеря по-нависоко, нито да сляза надолу. Ти трябваше да ме свалиш.

— Помня. — Гласът му отекна глухо.

— Така се чувствам и в момента — продължи тя, опитвайки се да стигне до онази част от него, която се бе затворила след убийството на жена му. — Не мога нито да се изкача нагоре, нито да сляза долу. Имам нужда от твоята помощ, татко.

— Нищо не мога да направя.