Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (10)

10.

Климатикът на прашния прозорец бръмчеше, тъй като следобедът бе доста по-горещ от обичайното за април, а Джей Тали кълцаше месо на дребни парчета и ги пускаше в окървавена пластмасова кофа под нащърбената дървена маса, на която бе седнал.

Масата, както и цялата покъщнина в рибарската му колиба, беше стара и грозна — вехтории, които хората обикновено изхвърляха на тротоара, за да бъдат прибрани от боклукчиите или отнесени от скитници. Работното му място бе много специално за него и той търпеливо наместваше масата, като постоянно подлагаше под краката й парцалчета. Не обичаше да кълца на повърхност, която се клати, но равновесието бе практически невъзможно в неговия тесен, скрит от хората свят. Посивелият дървен под бе толкова наклонен, че можеше да изтърколиш яйце от кухничката до самия док, чиито дъски се бяха разсъхнали и стърчаха с подвити нагоре краища като мъртва, загубила блясъка си коса.

Размазвайки няколко морски комара, той довърши бирата си, смачка кутията и я запрати през отворената врата, доволен, че прелетя над лодката му и цопна във водата на шест метра от нея. Скуката правеше забавни и най-досадните задължения, включително и това да проверява кошовете за омари, потопени под шамандурите в мътната сладка вода. Нищо, че в сладката вода няма омари. Затова пък има речни раци, сега им беше сезонът и ако не ометяха кошовете със стръв до шушка, можеше да се хване и нещо по-едро.

Миналия месец един плаващ пън се оказа алигаторова риба, която тежеше най-малко четиридесет и пет кила. Тя се стрелна като торпедо, оставяйки диря над водата, като отнесе заедно със себе си импровизираната плувка от празна пластмасова бутилка.

Джей продължи да си седи невъзмутимо в лодката и размаха бейзболната си шапка към месоядното създание. По принцип не се хранеше с онова, което улавяше в кошовете, но тук, в затънтения ад, който вече считаше за свой дом, това бе единствената прясна храна. Можеше да избира между северноамериканската речна риба, костура, костенурките и жабите, които ловеше през нощта. Иначе провизиите му пристигаха в торби и консервени кутии, купени от различни бакалии на сушата.

Той донесе сатър за мускулите и костите. В кофата попаднаха още късове развалено месо. Малко му трябваше, за да се вмирише в тази жега.

— Познай за кого си мисля в момента — подхвърли той на Бев Кифин, жената, с която живееше.

— Я млъквай! Казваш го само да ме дразниш.

— Не, казвам го, защото помня как я чуках в Париж.

Ревността моментално кипна. Бев не можеше да се контролира. Станеше ли дума за Кей Скарпета, която бе едновременно красива и умна — прекалено красива и умна за Джей. На Бев рядко й минаваше през ума, че няма причини да ревнува от тази жена, която Джей мечтаеше да накълца и да нахрани с нея алигаторите и раците само на метри от вратата им. Ако можеше да пререже гърлото й, би го сторила, без да й мигне окото. Мечтаеше си един ден да й се отдаде такъв случай. Тогава Джей нямаше повече да споменава тази кучка. Нямаше повече да се взира в лимана до среднощ и да мисли само за нея.

— И защо трябва да говориш все за нея?

Бев се премести по-близо до него и наблюдаваше струйките пот, които се стичаха по перфектно изваяните му гладки гърди и мокреха колана на тесните, отрязани джинси. Тя се любуваше на мускулестите бедра, покрити с фини и блестящи като злато руси косъмчета. Яростта й пламна като подпалена искра.

— Виж се как си го надървил. Кълцаш като луд, за да го надървиш! Разкарай тази брадва оттук!

— Това е сатър, слънчице. Защо, по дяволите, си толкова глупава? — Красивото лице и светлата му коса бяха влажни от пот, а студените сини очи блестяха на фона на загара му.

Тя се наведе и обхвана с месестата си ръка издутината между бедрата му, а той спокойно разкрачи крака и се облегна на стола, давайки й възможност да разкопчае ципа му. Тя не носеше сутиен и евтината й блуза на цветя бе разкопчана до средата, излагайки на показ тежки, увиснали гърди, които не предизвикаха у него нищо друго, освен желание да я манипулира и контролира. Разкъса блузата й с един замах, при което копчетата се разпръснаха по дървения под и започна да я мачка по начина, за който тя копнееше.

— Ох… — стенеше тя, — не спирай! — молеше му се и бавно приближаваше главата си към него.

— Искаш още, така ли, бейби?

— Ох!

Започна да я смуче, но отвратен от нейния солено-кисел вкус, я изрита с босите си стъпала.

Ударът на тялото й в пода и шокираният вик бяха познати звуци в рибарската колиба.