Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (74)

74.

Стъпките на надзирателя заглъхнаха по металната пътека.

Жан-Батист отново седна на леглото с купчина чиста, бяла хартия в скута си. Той почука с химикалката и сътвори друга поетична фраза, която измъкна от уникалния си ум и размаха като яркочервено знаме, плющящо в ритъм с химикалката. Душата му преливаше от поезия. Изливаше думите в образи и дълбокомислията се търкаляха едно след друго в съвършен ритъм, без никакво усилие.

Навиваха се в съвършен ритъм. Той опипваше изящната калиграфия отново и отново, когато натискаше силно с химикалката по листа.

Изливаха се в съвършен ритъм.

Така е по-добре, реши той и почука отново с химикалката върху хартията.

Чук-чук, чук-чук, чук-чук.

Можеше да забави или да ускори ритъма, да го намали или усили в зависимост от музиката на кръвта, която бе запомнил след всяко убийство.

Чук-чук с химикалката.

„Драги Роко — реши да напише Жан-Батист. — Ти не би посмял да споменеш Полша пред някой, който би ти сторил зло, сигурен съм в това. Прекалено голям страхливец си.“

Чук-чук-чук.

„Но тогава кой? Може би Жан-Пол“ — пишеше той до мъртвия си адвокат.

Чук-чук-чук-чук-чук-чук-чук…

— Хей, Косматко! Настроил съм си радиото — изкрещя Звяра. — Ооох, колко жалко, че не можеш да го чуеш. Познай какво? Пак говорят за твоя адвокат. Още една прясна новина. Оставил е писмо, разбра ли? В него пише, че го е убило това, че си негов клиент. Схвана ли?

— Млъквай, Звяр.

— Живот ли искаш, Звяр?

— Шегите ти смърдят, копеле.

— Искам да пуша! Защо не ми дават да пуша, мамка им!

— Вредно е за здравето, копеле.

— Пушенето те убива, скапано лайно. Така пише на кутията.