Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (3)

3.

Проницателният ум на Скарпета напомняше на Ник за мълния. Тя нито раздираше, нито трепереше, нито се появяваше като обикновена светкавица, а беше тих мигновен проблясък, за който майка й някога казваше, че така Господ правел снимки.

„Той снима всичко, което вършиш, Ник, тъй че се дръж прилично, защото в деня на Страшния съд тези снимки ще бъдат показани на всички.“

Когато влезе в гимназията, Ник вече бе престанала да вярва на тези глупости, но мълчаливият й партньор, така си представяше съвестта си, по всяка вероятност никога нямаше да спре да я предупреждава, че греховете й ще бъдат разкрити. А Ник вярваше, че има много грехове.

— Следовател Робилард? — долови тя гласа на Скарпета.

Ник се стресна, когато чу собственото си име. Мислите й се върнаха към уютното тъмно сепаре и ченгетата в него.

— Кажи ни какво ще направиш, ако телефонът иззвъни в два сутринта, ти си на няколко чашки, а те викат на тежко, ама наистина тежко местопрестъпление — представи случая Скарпета. — Нека преди това да вметна, че никой не желае да бъде зарязан сам на тежко местопрестъпление. Може би не ни се ще да го признаем, но е вярно.

— Аз и без това не съм по пиенето. — Ник моментално съжали за забележката си, която се посрещна със стенание от съвипускниците й.

— Боже, ти къде си расла бе, приятелко, в неделното училище ли?

— Исках да кажа, че наистина не пия, защото имам петгодишен син… — Гласът на Ник затихна и й идеше да заплаче. За пръв път се отделяше от него за толкова дълго.

Масата притихна. Настроението спадна от срам и неудобство.

— Хей, Ник — обади се Попай, — носиш ли негова снимка? Казва се Бъди — обясни той на Скарпета. — Само да му видиш снимката! Истински малък омбре, яхнал пони…

Ник обаче нямаше никакво желание да показва на цялата маса снимката с размера на портмоне, която вече бе омекнала, а надписът на гърба се бе изтрил от постоянно вадене и любуване. Искаше й се Попай да смени темата или да млъкне.

— Колко от вас имат деца? — обърна се Скарпета към масата.

Вдигнаха се около дузина ръце.

— Една от болезнените страни на тази работа, защо да не я нарека мисия — изтъкна тя, — е какво причинява тя на хората, които обичаме, независимо колко силно се стремим да ги защитим.

Каква ти мълния! Просто копринена, черна тъмнина, хладна и прекрасна на пипане, помисли си Ник, докато наблюдаваше Скарпета. Тя бе добра. Зад тази стена от огнено безстрашие и интелект се криеше благост и доброта.

— В нашата работа връзките могат да се окажат фатални. Често пъти става така — продължи Скарпета, която предпочиташе да преподава, тъй като й бе по-лесно да споделя мислите си, отколкото да засяга чувствата, които майсторски добре умееше да прикрива.

— А ти, докторе, имаш ли деца? — Реба, криминалистка от Сан Франциско, беше наченала поредното уиски със сода. Вече заваляше думите и бе загубила всякакъв такт.

Скарпета се поколеба.

— Имам племенница.

— О, да! Вече си спомням. Луси. Доста я спрягат в новините. Или поне я спрягаха, тоест…

Тъпа, пияна идиотка, протестираше наум Ник в изблик на гняв.

— Да, Луси е моя племенница — потвърди Скарпета.

— ФБР. Компютърен гений — продължаваше Реба. — К’во беше? Ча’й да си спомня. Нещо свързано с каране на хеликоптери и АОЦ.

АЦО, тъпа пияницо. Отдел за борба с алкохола, цигарите и огнестрелните оръжия. Дълбоко в ума на Ник изтрещя светкавица.

— Нямаше ли някакъв голям пожар или нещо подобно, където май загина някой? И какво прави тя сега? — Реба пресуши уискито и се огледа за келнерката.

— Това беше много отдавна. — Скарпета не отговори на въпросите й и Ник долови умора и тъга, неизменна и осакатена като коренищата и отрязаните стволове на кипарисите из блатистите лимани на родната й Южна Луизиана.

— Ами че да, съвсем бях забравила, че ви е племенница. Е, сега вече е голяма клечка. Или поне беше — грубо повтори Реба и отметна къс черен кичур от кървясалите си очи. — Май се беше забъркала в нещо, нали?

Скапана лесбийка. Няма ли да млъкнеш!

Светкавица раздра черната завеса на нощта и за миг Ник сякаш видя бялата дневна светлина от другата й страна. Баща й винаги го обясняваше точно по този начин: — Нали виждаш, Ник — казваше той, докато се взираха през прозореца по време на бушуващата буря и внезапно, без никакво предупреждение, светкавица прорязваше в небето зигзази като ярко острие — значи има утре, нали виждаш? Само че трябва да гледаш много бързо, Ник. Има утре от другата страна на онази ярка бяла светлина. Виж колко бързо лекува. Само Господ лекува толкова бързо.

— Реба, прибирай се в хотела — каза Ник със същия твърд и сдържан глас, който използваше, когато Бъди проявяваше твърдоглавие. — Изпи достатъчно за една нощ.

— Ах, любимката на госпожица учителката, ’звинявай. — Реба почти бе загубила съзнание и говореше, сякаш имаше в устата си гума.

Ник усети погледа на Скарпета и й се прииска да й изпрати сигнал, с който да я окуражи и да й се извини за безобразното държане на Реба.

Луси се бе промъкнала в стаята като холограмен образ и сдържаната, но дълбоко емоционална реакция на Скарпета изпълни Ник с ревност и завист, каквито не бе подозирала, че изпитва. Струваше й се, че светът и огромните таланти на суперченгето — племенницата на нейния идол, са много по-големи в сравнение с нейните. Сърцето й изтръпна от болка като при наместването на счупен крайник. Някога майка й нежно наместваше счупената й ръка всеки път, когато шината се изхлузеше, с думите:

— Болката е хубаво нещо, миличка. Ако не чувстваше нищо, тази твоя ръчичка щеше да е мъртва и да изсъхне. А ти не искаш, нали?

— Не, мамо. Съжалявам, че направих това.

— Ники, що за глупости! Та ти не си искала да се нараниш нарочно!

— Да, ама не послушах татко, избягах право в гората и се спънах…

— Всички правим грешки, когато сме изплашени, миличка. Може би е добре, че си паднала — била си ниско до земята, когато наоколо са трещели светкавици.