Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (111)

111.

На следващата сутрин Скарпета погледна към мътните бавнотечащи води на реката, яхтата казино и бойния кораб „Кид“, и отново насочи вниманието си към д-р Сам Лание.

През няколкото минути, прекарани с него снощи, когато най-сетне пристигна пред вратата му и той я придружи набързо до къщата за гости отзад, без да я кани в голямата къща, тъй като не искаше да буди жена си, тя установи, че го харесва. Притеснена бе, не би трябвало да има каквито и да е емоции.

— В случая Шарлот Дард — поде тя, — доколко вие и службата ви бяхте ангажирани със семейството, в смисъл на срещи и разпити?

— Не толкова, колкото бих искал. Опитах. — Очите му помръкнаха и устните му се стегнаха. — Наистина разговарях със сестрата, г-жа Гидон. Кратко. Особнячка е. Както и да е, време е да ви разведа. Нека ви покажа къде се намирате.

Възприе рязката смяна на темата като проява на параноя, сякаш се притесняваше, че някой може да ги подслушва. Той се завъртя на стола и посочи на запад през прозореца.

— Непрекъснато се хвърлят хора от Стария мост. Не мога да ви опиша колко пъти съм измъквал тела от реката, защото някоя нещастна душа е решила да скача, при това, без да бърза, докато полицията се опитва да я разубеди, а шофьорите крещят „Хайде скачай най-после!“, защото той или тя задръстват движението. Можете ли да повярвате? А ей там, точно отпред, някакъв тип, увит в завеса от душ и въоръжен с автомат „Калашников“ се опита да превземе кораба „Кид“ и да избие всички руснаци. Успяха да го озаптят — добави той развеселен. — Смъртта и липсата на душевно здраве вървят ръка за ръка. Ние само ги задържаме. Имаме по три хиляди случая на година.

— И как точно го правите? — попита Скарпета. — Член от семейството моли да бъде издадена заповед за задържане като предпазна мярка?

— Почти винаги. Но и полицията може да го поиска. И ако шефът на следствената служба — в случая аз — счете, че лицето има сериозно заболяване и е силно опасно за себе си и околните и не желае или не може да потърси лекарска помощ, при него се изпраща полиция.

— Шефът на следствието е изборна длъжност. И не е зле да бъде в добри отношения с кмета, полицията, шерифа, Държавния университет на Луизиана, Южния университет, окръжния прокурор, съдиите, федералния прокурор, да не споменавам влиятелните обществени фигури. — Тя направи пауза. — Силните на деня определено могат да влияят върху гласоподавателите. Значи полицията дава препоръка някой да бъде преместен в психиатрична клиника и местният шеф на следствието се съгласява. В моя свят това се нарича конфликт на интереси.

— По-лошо е от това. Шефът на следствието определя дали е годен да бъде съден.

— Значи вие надзиравате аутопсията на жертва на убийство, определяте причината и начина на смъртта и след това, ако предполагаемият убиец е заловен, вие решавате дали може да бъде съден.

— Първо му вземат проба за ДНК анализ. После сяда точно тук, в моя кабинет, с по едно ченге от двете си страни, в присъствието на прокурора. И аз го разпитвам.

— Д-р Лание, вие имате най-шантавата следствена система, за която съм чувала, и ми се струва, че няма как да се защитите, ако хората на власт ви вземат мерника.

— Добре дошли в Луизиана! Ако хората на власт ми кажат как да си върша работата, им казвам да ми целунат задника.

— А процентът на престъпността? Знам, че е висок.

— Повече от висок. Ужасен — отвърна той. — Батън Руж има най-високият процент неразкрити убийства в страната.

— Защо?

— Батън Руж определено е град с много насилие. Не съм сигурен защо.

— А полицията?

— Вижте, уважавам много уличните полицаи. Повечето от тях се стараят много. Но има отговорни лица, които мачкат добрите и насърчават задниците. Политика. — Столът му изскърца, когато се облегна назад. — Имаме сериен убиец, който вилнее по тези места вече десетилетия. — Сви рамене в израз на загриженост и неодобрение. — Политика. Колко пъти трябва да повтарям тази дума?

— Организирана престъпност?

— Петото по големина пристанище в страната, втората по обем нефтохимична промишленост. Луизиана произвежда около шестнайсет процента от националния петрол. Хайде — той се надигна от бюрото си, — време е за обяд. Всеки трябва да се храни, а ми се струва, че напоследък не го правите често. Изглеждате ми доста изтощена и костюмът ви виси като на закачалка.

На Скарпета не й се говореше колко е намразила черния си костюм.

Три служителки вдигнаха поглед, когато Скарпета и д-р Лание излязоха от кабинета му.

— Ще се връщате ли? — Въпросът бе зададен от възпълна жена с прошарена коса и в тона й се долавяше хладна стоманена нотка.

Скарпета бе убедена, че това е служителката, от която д-р Лание се оплакваше.

— Кой знае? — отвърна той с тон на вещо лице, даващо показания в съда.

Долови, че и той не я обича. Помежду им витаеха стари грозни призраци. Изглеждаше облекчен, когато външната врата на офиса се отвори и влезе висок мъж с приятна външност, тъмносин униформен панталон и яке. Присъствието му излъчваше енергия, която се движеше няколко крачки пред него, и очите на пълната служителка го пронизаха като тъмни сърдити оси.

Ерик Мърфи, главен следовател на смъртни случаи, приветства Скарпета с добре дошла в Луизиана.

— Къде ще обядваме? — попита той.

— Трябва да хапнете — каза д-р Лание, вече в асансьора. — Както ви казах, от нея няма отърване. — Той разсеяно натисна копчето за подземния паркинг. — По дяволите, работи в тази служба повече години от мен. Предава се като наследствен кенеф на всеки следващ шеф на следствието.

Асансьорът се отвори към широк подземен гараж. Вратите на колите се затръшваха една подир друга, тъй като служителите отиваха на обяд. Д-р Лание насочи ключа си към черен „Шевролет Каприз“ със синя лампа отпред на бронята, радио, полицейски скенер и специален осемцилиндров турбо двигател, „необходим за високоскоростни преследвания“, обясни с гордост Лание, докато Скарпета отваряше сама вратата на задната седалка и се настаняваше в колата.

— Не може да седите отзад — заяви Ерик, като задържа отворена вратата отпред. — Вие сте наш гост, мадам.

— О, моля ви, не ме наричайте мадам. Аз съм Кей. И краката ми са по-къси, което означава, че ще седна отзад.

— От тук нататък съм Сам. Да не съм чул повече тази глупост „доктор“.

— И мен недейте да наричате „доктор“ поради простата причина, че не съм — обади се Ерик.

Той седна в колата, след като се отказа да настоява Скарпета да мине отпред.

— По дяволите, бил си доктор на десет-дванайсет години и си закачал всички малки мацки в махалата. Боже господи, мразя да паркирам между проклетите бетонни колони.

— Защото имат навика да тръгват към теб, нали така, Сам? — Ерик се извъртя и намигна на Скарпета. — Най-редовно му налитат. Я погледни тук. — Той посочи бетонна колона, издълбана и изцапана с черна боя. — Ако работеше на това местопрестъпление, какво щеше да заключиш? — Той махна целофана на пакетче дъвки „Дентин“. — Ще ти подскажа. Това беше мястото за паркиране на шефа, но наскоро шефът — познай кой, ама само един — се оплака, че било много тясно и да пукнел, ако отново паркирал там.

— Недей да издаваш тайните ми. — Д-р Лание се измъкна бавно от мястото си. — Освен това не аз, а жена ми причини тази дребна повреда. Тя е по-лош шофьор и от мен. Да се запише.

— Тя също разследва смъртни случаи. — Ерик отново се извърна към нея. — Работи за стотинки, както горе-долу правим всички.

— Мамка му! — Д-р Лание засили „устройството за високоскоростни преследвания“ повече от необходимото в пределите на гаража. — Получаваш много повече, отколкото заслужаваш.

— Вече можем ли да говорим? — попита Скарпета.

— Абсолютно. Може в кабинета ми да влизат разни хора, знам ли, по дяволите! Но никой не пипа колата ми, нито моя „Харли“ — отвърна д-р Лание.

Скарпета обяви с твърд и равен глас:

— Случайно летях в самолета дотук с малкия син на Дард, седнал от едната ми страна, и федералния прокурор Уелдън Уин — от другата. Всъщност даже се наложи да закарам Албърт Дард у тях. Бихте ли ми казали какво означава това?

— Плаши ме до смърт.

— Момчето е било в Маями и неочаквано вчера сутринта го замъкват на летището, като трябва да сменя самолет в Хюстън и се оказва в моя полет до Батън Руж. Точно както и Уин. А впрочем, не ми правиш впечатление на човек, който лесно се плаши.

— Две неща. Първо не ме познаваш. Второ не знаеш какво е тук.

— Къде е бил Албърт преди осем години, когато майка му е умряла в онази хотелска стая? — попита Скарпета. — Къде е бил и баща му и защо този мистериозен баща, цитирам — „винаги отсъства“, както се изрази момчето.

— Това не знам. Но мога да ти кажа, че познавам Албърт. Миналата година трябваше да прегледам хлапето в спешния кабинет и се наложи да си отварям очите на четири, защото семейството е богаташко, а и предвид мистериозната смърт на майка му. Настаниха го в частна психиатрична клиника в Ню Орлиънс.

— За какво, за бога? — попита Скарпета и добави: — Има психично заболяване и семейството му го оставя да пътува сам?!

— Не е бил сам, нали чичо му го е поверил на стюардесите, които са се погрижили да го заведат до правилния изход в Хюстън. А после ти си се погрижила за него. Не е психичноболен. Историята е следната: Преди три години леля му позвънила на телефона на бърза помощ и казала, че племенникът й кърви лошо, като твърдял, че бил нападнат, докато карал колелото си. Истината е, че бил истеричен и наплашен донемайкъде. Всъщност никой не бе нападал това нещастно хлапе, Кей. Нали каза, че мога да те наричам така? Нямаше абсолютно никакви доказателства за подобно нещо. Той обича да реже, да се самонаранява. Очевидно бе започнал да го прави пак, преди да го прегледам в спешния кабинет. Беше адски неприятно изживяване.

Скарпета си припомни отсъствието на ножове в кухнята на Дард.

— Абсолютно сигурен ли си, че се е самонаранил?

— Опитвам се да не съм сигурен в нищо. Не знам много неща, които да са абсолютно сигурни, освен смъртта — подчерта д-р Лание. — Но открих доста на брой леки порязвания. В действителност одрасквания. Това е показателно за личност, която навлиза в подобен трагичен модел на саморазрушително поведение. Порязванията бяха дребни, всичките на места, които може да достигне сам, но така, че да не се забелязват лесно от другите. Стомах. Бедра. Задни части.

— Това обяснява защо не съм видяла белези, докато седях до него в самолета — отбеляза Скарпета. — Щях да забележа.

— Онова, което ме плаши, е, че очевидно някой иска да си тук, в Батън Руж. Защо?

— Ти ми кажи. Ти ми кажи откъде е изтекла информация за пътуването ми. Засега ти си най-вероятният заподозрян. Кой друг в службата ти е знаел, че пристигам?

— Разбирам те. Няма две мнения по въпроса. Знаех достатъчно, за да организирам дяволския сценарий, при положение че съм в приятелски отношения с Уелдън Уин. Но аз не съм, направо не понасям кучия син. По-мръсен е от помийна яма и е тъпкан с пари. Обяснението му е, че се бил родил богат. Само че познай какво? Оказа се от Мъртъл Бийч, Северна Каролина. Баща му водел курс по голф, а майка му се скъсвала от работа като помощник-медицинска сестра. Кучият му син няма богат произход.

— Откъде знаеш всичко това?

— Питай Ерик.

Ерик се извърна с усмивка.

— Първо започнах с ФБР. От време на време мога да се оправям с бумагите и да се докопвам до някои неща.

— Работата е там, че Уелдън Уин е замесен, и то дълбоко замесен, в незаконна дейност — продължи д-р Лание. — Доколко някой някога ще докаже това и дори доколко на някого му пука, е друг въпрос. Факт е обаче, че голям брой хора, арестувани през последните години, успяха да отърват пандиза, без дори да получат петте години за притежаване на оръжие при извършване на престъплението. Нашият федерален прокурор някак си подмина тези случаи, както впрочем и комитетът, който се предполагаше, че ги наблюдава.

— Една от причините да имам такива главоболия в този прекрасен град е, че не играя по свирката на политиците. Следващата година има избори и разполагам с цял Ноев ковчег, пълен със задници, които дават мило и драго да не бъда шеф на следствието. Не съм по вкуса на нито един от лошите и не си общувам с тях. Смятам това за комплимент.

Скарпета отбеляза:

— Двамата разговаряхме по телефона. Службата ти е уредила колата ми под наем.

— Грешка. Адски тъпо от моя страна. Трябваше да свърша това сам, извън офиса. Секретарката ми е надеждна. Но онази служителка, която току-що видя, може да е дочула или подслушвала, не знам.

Караха през една доста невзрачна част на Батън Руж в периферията на университета. „Суомп Мамас“, заведение на 3-та улица, бе популярно място сред студентите. Д-р Лание паркира в позволената зона и метна върху таблото червената метална значка с надпис „Служител на следствената служба“, сякаш обядът неочаквано се бе оказал местопрестъпление.