Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (49)

49.

Марино изучи кухата метална врата на апартамент 56. На около дванадесет инча над топката се намираше секретна брава с масивно резе. Той запали цигара и огледа противника с примижали от дима очи: евтина месингова топка, която се отваря с натискане и превъртане и по-проблематична секретна брава с цилиндрично резе. Нито една от вратите на площадката нямаше секретна брава, което потвърждаваше подозренията на Марино, че Бентън сам бе сложил секрета. Като го познаваше, предположи, че става дума за двойно подсигурен секрет, който не може да бъде пробит нито от крадец, нито от убиец, нито от побеснелия Марино, без пластинката, задвижена от пружина да прищрака като прозорец на банка и да парира пробиващото устройство. Но Бентън не можеше да направи кой знае какво с тънката метална врата и дървената каса.

Фасулска работа, каза си Марино, като откачи универсалния набор с инструменти от колана си и го извади от изтъркания кожен калъф.

Пантите бяха съвсем обикновени и Марино измъкна клещите и извади шилото от пантата като тапа от бутилка. Скоро и трите шила бяха на пода и вратата се освободи от лявата страна. С два мощни ритника Марино откачи заключалките от металната подпора. Вече в апартамента, той подпря вратата, за да си осигури известно уединение и включи осветлението.

Бентън се бе изнесъл, без да остави нищо след себе си, освен храна в шкафовете, хладилник, пълен с „Будвайзер“ и половин торба с боклук в кухнята. Тъй и тъй съм тук, защо да не изпия една бира, помисли си Марино. Отварачката бе върху плота, където я бе видял за последен път, сякаш го приветстваше щедро и любвеобилно, като коледен чорап. Всичко друго си бе на мястото. Дори съдомиялната беше празна. Странно.

Бентън бе внимавал да не оставя отпечатъци по стъклата на прозорците, плотовете на масите, чашите, чиниите, кухненските съдове и приборите за хранене. Марино продължи да вдига разни предмети и да ги разглежда на слабата светлина. По килима личаха следи от чистене с прахосмукачка. Бентън бе изтрил целия апартамент и когато Марино прерови торбата с боклук, откри само собствените си празни бирени шишета и счупените стъкла от бутилката „Дос Еквис“, която бе строшил на мивката. Всяко парче стъкло бе чисто, а етикетите бяха мокри и сапунисани.

— Какво по дяволите става тук? — Марино зададе въпроса към дневната.

— Не знам — отговори му мъжки глас иззад подпряната врата. — Всичко наред ли е вътре?

Марино разпозна съседа от отсрещния апартамент.

— Върви да спиш — каза той рязко. — И ако искаш двамата да се спогаждаме, гледай си твоята работа… как ти беше името?

— Дейв.

— Колко интересно. И аз съм Дейв.

— Дейв значи.

— Точно така. — Марино гледаше страховито към цепката между вратата и рамката.

Дейв обаче се оказа по-любопитен, отколкото уплашен, и занаднича вътре, като се опитваше да разгледа стаята. Внушителният ръст на Марино блокира видимостта на нахалния съсед.

— Не мога да повярвам, че копелето си е тръгнало по този начин — заяви Марино. — Как ти се струва да влезеш с взлом в собствения си апартамент?

— Не бих го направил.

— Не стига това, ами кенефът е пълна кочина и е задигнал приборите за хранене, чиниите и тиганите и не е оставил пукнат сапун и тоалетна хартия.

— Приборите за хранене и съдовете за готвене са на апартамента — поясни възмутено Дейв, — но оттук апартаментът ми изглежда доста чист.

— Така ти се струва.

— Винаги съм го смятал за особняк. Чудя се защо ще задига тоалетната хартия.

— Познавам го само от два месеца. Отговорих на обявата му за даване под наем на вече наетия апартамент — обясни Марино.

Той се изправи и отстъпи от вратата, за да огледа наново вътрешността на апартамента, когато Дейв мушна главата си вътре. Очите му бяха със зачервени клепачи, погледът изцъклен, а бузите — отпуснати и зачервени от спукани кръвоносни съдове, вероятно от годините, прекарани с бутилката уиски.

— Брей — каза той, — онзи никога не разговаряше. Ама никога, даже когато ме подминаваше на стълбите или случайно отваряхме вратите едновременно. Гледахме се един-друг и най-много да се усмихне едва-едва и да ми кимне с брадичка.

Марино не вярваше особено в съвпаденията и подозираше, че Дейв бе подслушвал кога Бентън влиза или излиза, та да отвори вратата си уж случайно.

— Къде беше следобед? — Марино се почуди дали Дейв е чул шумната препирня, идваща от апартамента на Бентън.

— И аз не знам. След обяд спя.

Пиян, разсъждаваше Марино.

— Той е от онези, дето нямат приятели — продължи Дейв.

Марино продължи да се озърта, застанал до вратата, докато Дейв надничаше през процепа.

— Досега не съм видял нито един посетител да му идва на гости, а живея тук вече от пет години. Мразеше да се заседява. Понякога май пътуваше. Откакто се пенсионирах като главен готвач на „Лобстър Хаус“, си пазя стотинките.

Марино нямаше представа какво общо има пазенето на стотинките с някакъв загадъчен съсед.

— Значи си бил главен готвач там? Всеки път, когато идвам в Бостън, се храня в „Лобстър Хаус“.

Нито това, нито че Марино е чест посетител на Бостън, отговаряше на истината.

— Вие и целият останал свят. Е, не бях главен готвач, макар че, по дяволите, трябваше да бъда! Ще ви сготвя нещо тия дни.

— Колко време живя тук откачалника?

— Ох — въздъхна Дейв, а очите му блестяха, докато наблюдаваше Марино, — май вече две години. Горе-долу. Кое беше любимото ви ястие в „Лобстър Хаус“?

— Значи цели две години. Интересно. А ми каза, че току-що се бил нанесъл и го преместили другаде или нещо подобно и затова давал апартамента под наем.

— Сигурно е омар — отбеляза Дейв. — Всички туристи си поръчват омар и го напояват с толкова много краве масло, че се чудя усещат ли изобщо друг вкус, освен него. Тъй че питах колегите в кухнята какъв смисъл има да се поднася хубав пресен омар, ако никой не усеща вкуса му?

— Мразя морски дарове — заяви Марино.

— Е, има и отлични пържоли. Замразено стопроцентово първокачествено телешко, направо от Шотландия.

— Замразеното винаги ме притеснява. В магазина „замразено“ значи развалено. Нали знаеш, гадория, от която искат да се отърват.

— Вижте, той не беше тук през цялото време. — Дейв смени темата. — Ту идваше, ту пак заминаваше, понякога за седмици. Но няма начин да се е нанесъл току-що. Както казах, виждам го да влиза и излиза вече две години.

— Имаш ли да ми кажеш нещо друго за този хомо, дето ме заключи и ме подреди само с половината покъщнина в този кенеф? — попита Марино. — Като го открия, ще го изритам оттук.

Дейв поклати разочаровано глава.

— Искам да ви помогна, но както казах, не познавам този човек и се радвам, че си е заминал, а ми се струва, че с вас ще станем добри съседи.

— Като дупе и гащи. А сега си лягай. Аз ще посвърша едно-друго и също ще лягам.

— Радвам се, че се запознахме. Ще ви викам Дейв, ако не възразявате.

— Хайде, лека нощ!