Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (80)

80.

Течност бяла и искряща като светлина. Страница четиридесет и седем. Кой е там!

— За бога! — На прозорчето с решетки святкат очи, този път други.

Жан-Батист усеща топлината им. Те са най-обикновени мъждукащи въгленчета.

— Шандон, млъквай, по дяволите! Престани с тези тъпи страници. Писна ми от шибаните ти страници. Да не криеш някоя книга там? — Очите зашарват из килията като искри, пръснати от вятъра. — И извади гнусната си ръка от гащите, миничеп!

Познатият омразен смях.

Миничеп, миничеп, миничеп! Гласът на Звяра е глас от ада.

Жан-Батист бе само на шест метра разстояние от Звяра. Толкова бе разстоянието между вратата с решетка на килията му и закритата спортна площадка, един етаж по-долу.

Нямаше какво да се прави през този един час, който се разрешаваше на затворниците от смъртното отделение, ползващи привилегии. Четириъгълната площадка с дървен под бе обезопасена с гъста метална мрежа като клетка в зоопарк. Популярно бе стрелянето в кош или просто извървяването на една миля, което по изчисления на Жан-Батист изискваше приблизително седемдесет обиколки. Само той имаше желание да го прави. Докато Жан-Батист пробягваше обиколките (правеше го винаги през единствения час от седмицата, който му се полагаше за раздвижване), нямаше нищо против, че другите затворници от неговата част на отделението му се присмиват, с очички като нагорещени точици от слънце, минало през увеличително стъкло. Ръсеха обичайните обидни подмятания. Часът за раздвижване бе единствената възможност на затворниците да се виждат и говорят помежду си от разстояние. Много от тези разговори бяха приятелски, дори весели. Жан-Батист не се тревожеше, че никой не се сприятелява с него и че шегите бяха за негова сметка.

Той знаеше всички подробности за Звяра, който не се водеше образцов затворник, но за разлика от Жан-Батист ползваше привилегии, включващи ежедневно раздвижване и, разбира се, радиото. За първи път Жан-Батист усети присъствието на Звяра, докато двама надзиратели го придружаваха до закритата спортна площадка и той насочи болната си енергия към килията на Жан-Батист.

Косматото лице на Жан-Батист се показа зад решетката на вратата. Време бе да го разгледа. Един ден можеше да се окаже полезен.

— Я вижте! Човекът без орехчета! — изкрещя Звяра към него, като свали ризата си и сви изпъкналите мускули на яките си бицепси, които бяха почернели от татуировки. Той се хвърли на циментовия под и започна да прави лицеви опори на една ръка.

Лицето на Жан-Батист изчезна от прозорчето с решетка, но не и преди да изучи внимателно Звяра. Той имаше гладка кожа със светлокестеняво окосмяване, което се спускаше от мускулестите гърди към корема и се губеше в слабините. Красив бе по брутален начин, по-скоро като надут самохвалко със силна челюст, големи бели зъби, прав нос и изключително студени очи с лешников цвят.

Косата му бе подстригана късо и макар да имаше вид на мъж, способен на груб секс, който бие жена си, човек едва ли би си помислил, че предпочита да отвлича млади момичета, да ги мъчи до смърт и да се гаври с телата им. Понякога дори се връщал до плитките гробове, в които ги закопавал, и ги изравял, за да продължи с перверзиите си, докато не се разложели дотолкова, че и той да не може да ги понася вече.

Звяра бе получил прякора си не защото приличаше на звяр, а защото изравяше мършата като звяр и дори се носеха слухове, че изяждал някои от жертвите си. Некрофилията, канибализма и педофилията са простъпки, които отвращаваха типичните насилници, осъдени на смърт в отделението. Те можеше и да са изнасилвали, удушвали, колили, разчленявали или завързвали жертвите си с вериги в мазета (което бе само малка част от примерите), но гаврата с деца или мъртви тела, както и изяждането на хора бяха достатъчно сериозни извращения за голям брой от съкилийниците на Звяра и те жадуваха да го пречукат.

Жан-Батист не си губеше времето да мисли как да му строши костите или да му пререже гръкляна. Това бяха празните фантазии на онези, които не можеха да се приближат на повече от пет метра до Звяра. Необходимостта от държането на затворниците на разстояние един от друг бе очевидна. Когато хората са осъдени да умрат, те нямаха какво да губят, ако убиеха отново, макар че според Жан-Батист той никога не бе имал какво да губи и след като не бе имал какво да загуби, значи не бе имал и какво да спечели, тъй че животът не съществуваше. Примерите с прокълнатите по рождение бяха ярки и жестоки, и в случая с Жан-Батист водеха назад към най-ранните му спомени. Да видим.

Той напрегна ума си, седнал върху магнетизиращата тоалетна чиния. Беше на три години. Помнеше как майка му го блъскаше грубо към банята, от чийто прозорец можеше да види Сена и още от най-ранна възраст неизбежно свързваше реката с къпането. Помнеше как майка му насапунисваше крехкото му тяло с парфюмиран сапун и му заповядваше да стои мирно, докато бръснеше бебешката козина от лицето, ръцете, врата, гърба, краката и прочие със скъпия бръснач със сребърна дръжка на баща му.

Понякога се разкрещяваше на Жан-Батист, ако случайно го порежеше, сякаш той беше виновен за несръчността й. Кокалчетата бяха най-трудната част. Треморът и пиянските изблици на ярост на мадам Шандон сложиха край на избръсването на грозния й син, когато веднъж едва не му отряза лявото зърно. Наложи се баща му да повика семейния лекар мосю Рейно. Той настоя Жан-Батист да се държи „като голямо момче“, а не да пищи при всяко промушване на иглата през окървавената му плът, докато пришиваше бледото зърно, което висеше само на тънка кожица от мъхестата му гръд.

Пияната му майка плачеше, кършеше ръце и обвиняваше „малкото чудовище“, задето не стояло мирно. Една слугиня попи кръвта, накапала от „малкото чудовище“, докато бащата на „малкото чудовище“ пушеше френски цигари и се оплакваше от бремето да има син, който се е родил с маймунски костюм.

Мосю Шандон можеше да разговаря, да се шегува и се оплаква на воля пред мосю Рейно — единственият лекар, допускан до Жан-Батист, когато „малкото чудовище“, родено с маймунски костюм, живееше във фамилната къща, а спалнята му се помещаваше в мазето. Не съществуваха никакви медицински картони, нито акт за раждане. Мосю Рейно се бе погрижил за това и лекуваше Жан-Батист само при спешни случаи, които не включваха обикновените болести и наранявания като остра болка в ухото, силна треска, изгаряния, навехнат глезен или китка, смазан нокът и други беди, които изпращаха повечето деца при домашния лекар. Сега мосю Рейно е старец. Той нямаше да посмее да проговори за Жан-Батист, дори и пресата да му платеше големи суми за тайните около прословутия му бивш пациент.