Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (103)

103.

Късно следобед Скарпета седеше на петнайсети ред в самолета със схванати крака. Вляво от нея едно малко момче — русо, симпатично хлапе с шини на зъбите — издърпваше унило карти от едно тесте върху табличката пред него. Вдясно до прозореца един много пълен мъж, вероятно над петдесетте, пиеше водка с портокалов сок. Непрекъснато повдигаше огромните си очила с метални рамки, които й напомняха за Елвис. Дебелият мъж разгръщаше шумно страниците на „Уолстрийт Джърнъл“, като периодично поглеждаше към Скарпета, явно с надеждата да я заговори. Тя не му обърна внимание.

Момчето издърпа друга карта и я сложи с лицето нагоре върху подноса.

— Кой печели? — попита го усмихнато Скарпета.

— Няма с кого да играя — отвърна хлапето, без да вдига поглед.

Вероятно бе десетгодишно. Беше облечено с джинси, избеляла фланелка със Спайдърмен и маратонки.

— Трябва да имаш поне четиридесет карти, за да играеш — добави то.

— Значи в такъв случай аз не ставам.

То извади една пъстра карта с изрисувана на нея страшна брадва.

— Виж, ей тази ми е любимата. „Брадвата на отчаянието“. Хубаво оръжие за чудовище, носи хиляда точки. — Момчето хвана друга карта, наречена „Нападателя с брадва“. — Много силно чудовище с брадва.

Тя разгледа картите и поклати глава.

— Съжалявам! Много е сложно за мен.

— Искаш ли да те науча?

— Сигурно няма да мога. Как се казваш?

— Албърт. — Момчето продължаваше да тегли карти от купа. — Не Ал — поясни то. — Всички си мислят, че могат да ме наричат Ал. Но името ми е Албърт.

— Радвам се да се запознаем, Албърт. — Тя не каза своето.

Съседът на Скарпета се извърна към нея и притисна с рамо ръката й.

— Не ми звучите като да сте от Луизиана — обади се той.

— Не съм — отговори Скарпета и се отдръпна от него, полузадушена от одеколона, с който сигурно се бе наплескал, когато я вдигна от мястото й, за да иде до тоалетната.

— Излишно беше да ми го казвате. Достатъчни са ми една-две думи и вече знам. — Той отпи от водката с портокалов сок. — Нека позная. И Тексас не е. Не приличате много на мексиканка. — Той се ухили на шегата си.

Тя продължи да чете статията за структурна биология в списание „Сайънс“ и се почуди кога този човек ще схване не особено тънкия й намек и ще я остави на мира.

Скарпета рядко разговаряше с непознати. Когато го правеше, обикновено на втората минута вече я питаха накъде пътува и защо, и изразяваха учудване от тясната й специализация. Обяснението й, че е лекар, не пресичаше въпросите им, ако кажеше, че е юрист — също, а ако споменеше и двете, последствията бяха направо тежки. Но ако продължеше с обяснението, че е съдебен патолог, това означаваше да съсипе пътуването си.

Веднага се подхващаше темата за Джон Бенет Рамзи, О. Джей Симпсън и други мистериозни случаи и съдебни грешки, и Скарпета се набутваше сама в капана, заклещена на мястото си на девет хиляди метра височина. Имаше и друг вид непознати, които не се интересуваха какво работи, а искаха да я видят отново на вечеря или за предпочитане на питие в хотелския бар, което можеше да я отведе в хотелската им стая. Подобно на пийналия льохман, седнал от дясната й страна, те зяпаха тялото й, вместо да слушат биографията й.

— Струва ми се, че четете някаква адски сложна статия — изтърси той. — Предполагам, че сте учителка по нещо.

Тя не отвърна.

— Виждате ли, бива ме да отгатвам. — Той примижа с очи и щракна с пръсти, сочейки към лицето й. — Учителка по биология. Днес децата не ги бива за нищо. — Вдигна питието си и разклати кубчетата лед в пластмасовата чаша. — Чудя се как издържате с тях, честно казано — продължи той, явно решил, че е учителка. — Освен това дори не се замислят, ако решат да донесат оръжие в училище.

Тя усещаше подпухналите му очи върху себе си, докато продължаваше да чете.

— Имате ли деца? Аз имам три. Всичките са тийнейджъри. Трябва да съм се оженил на дванадесет години. — Той се разсмя и във въздуха се разхвърчаха слюнки. — Ще ми дадете ли визитната си картичка, в случай че ми потрябват уроци, докато и двамата сме в Батън Руж? Самолет ли сменяте или отивате дотам? Аз живея в центъра, казвам се Уелдън Уин. Добро име за политик, а? Представяте ли си как ще звучат лозунгите на кампанията ми, ако се кандидатирам?

— Кога кацаме? — попита я Албърт.

Тя погледна часовника си и се усмихна насила, шокирана да чуе името Уелдън Уин.

— Остава още малко — отвърна на момчето.

— Да, мадам, представям си плакатите из цяла Луизиана: „С Уин печелите“. — Намига й той.

— Мисля, че нямате шанс, ако на изборите се състезавате с жена — отвърна Скарпета, без да вдига поглед от списанието, давайки си вид, че не знае, че Уелдън Уин е федералният прокурор, от когото Ник Робилард й се беше оплакала.

— Ами! Никоя жена не може да ми се опре.

— Разбирам. И какъв политик сте? — не издържа Скарпета.

— В момента съм политик само духом, красива госпожо. Аз съм федералният прокурор на Батън Руж.

Той млъкна, като остави тежестта на поста му да бъде асимилирана, допи водката с портокалов сок и проточи врат, оглеждайки се за стюардесата. Щом я съзря, вдигна ръка и щракна с пръсти.

Не можеше да е чиста случайност, че Уелдън Уин бе седнал точно до нея в самолета, докато тя случайно пътуваше, за да помогне в разплитането на съмнителна смърт, която по думите на д-р Лание случайно е попаднала в обсега на вниманието на Уелдън Уин, и то тъкмо след като случайно току-що е напуснала Жан-Батист Шандон.

Тя се опитваше да си обясни как Уин е имал време да се засече с нея в Хюстън. Може вече да е бил там. Нямаше абсолютно никакви съмнения, че той знае коя е и защо пътува с този полет.

— Имам си едно убежище в Ню Орлиънс, много уютно местенце във Френския квартал. Можете да ми дойдете на гости, докато сте наоколо. Ще прекарам там няколко нощи, имам работа с губернатора и някои от момчетата. Ще се радвам да ви разведа лично из столицата, да ви покажа дупката от куршума в колоната, до която е бил застрелян Хюи Лонг.

Скарпета бе запозната с всичко около сензационното покушение на Хюи Лонг. Когато случаят бе отворен наново в началото на деветдесетте, резултатите от подновеното разследване бяха дискутирани на различни академични форуми по криминалистика. До гуша й дойде от надутия Уелдън Уин.

— За ваше сведение — натърти тя, — така наречената дупка в мраморната колона не е била причинена от куршум, предназначен за Хюи Лонг, а е по-скоро дефект в камъка или издълбано копие на дупка от куршум за привличане на туристи. Между другото — продължи тя, а очите на Уин угаснаха и усмивката му замръзна, — парламентът е реставриран след покушението и мраморните панели именно на тази колона са били махнати и никога повече не са връщани на оригиналното им място. Учудвам се, че прекарвате доста време в столицата на щата, а не знаете всичко това.

— Леля ми трябва да ме посрещне на летището и ако самолетът закъснее и нея я няма, какво ще стане? — обърна се Албърт към Скарпета, сякаш двамата пътуваха заедно.

Загубил бе интерес към картите за игра, които бяха струпани на спретната купчинка до син мобилен телефон.

— Знаете ли колко е часът? — попита той.

— Почти шест. Ако ти се спи, поспи малко, а аз ще ти кажа, когато наближи да се приземяваме.

— Не ми се спи.

Тя си спомни, че го беше забелязала да играе с картите до изхода на летището в Хюстън. Тъй като седеше до други възрастни хора, реши, че момчето е с придружители и че семейството му седи на друго място в самолета. И през ум не й бе минало, че някой родител би оставил малко дете да пътува само, особено в днешно време.

— Браво на вас! Малко хора са експерти по дупките от куршуми — бе коментарът на федералния прокурор, когато стюардесата му сервира второ питие.

— Да, и аз мисля, че не са много. — Вниманието на Скарпета бе насочено към изгубеното малко момче до нея. — Не си сам, нали? И защо не си на училище?

— Сега е пролетна ваканция. Чичо Уолт ме изпрати до летището и една жена там ме посрещна. Не съм изморен. Понякога си лягам много късно и гледам филми. Имаме хиляда канала. — Той млъкна и сетне сви рамене. — Е, може и да не са чак толкова, но са много. Имате ли домашно животно? Аз имах куче, което се казваше Нестле, защото се роди кафяво като шоколадова вафла.

— Чакай да помисля — отвърна Скарпета. — Нямам куче, кафяво като шоколад, но имам английски булдог, бял с кафяви петна и с много големи долни зъби. Казва се Били. Знаеш ли какво е английски булдог?

— Като питбул?

— Изобщо не прилича на питбул.

Уелдън Уин се намеси в разговора.

— Мога ли да попитам къде ще отседнете, докато сте в града?

— На Нестле му беше мъчно за мен, когато не си бях вкъщи — каза умислено Албърт.

— Сигурна съм, че му е било мъчно. Мисля, че и на Били му е мъчно за мен. Но моята секретарка се грижи добре за него.

— Нестле беше женско куче.

— Какво стана с нея?

— Не знам.

— Брей, брей, каква загадъчна млада дама! — каза федералният прокурор, докато я зяпаше.

Скарпета се обърна и улови студения блясък в очите му.

Тя се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Писна ми от вашите простотии.