Метаданни
Данни
- Серия
- Кей Скарпета (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blow Fly, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерия Панайотова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Патриша Корнуел. Стръв за алигатори
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2004
Редактор: Анна Христова
ISBN: 954-585-521-5
История
- — Добавяне
103.
Късно следобед Скарпета седеше на петнайсети ред в самолета със схванати крака. Вляво от нея едно малко момче — русо, симпатично хлапе с шини на зъбите — издърпваше унило карти от едно тесте върху табличката пред него. Вдясно до прозореца един много пълен мъж, вероятно над петдесетте, пиеше водка с портокалов сок. Непрекъснато повдигаше огромните си очила с метални рамки, които й напомняха за Елвис. Дебелият мъж разгръщаше шумно страниците на „Уолстрийт Джърнъл“, като периодично поглеждаше към Скарпета, явно с надеждата да я заговори. Тя не му обърна внимание.
Момчето издърпа друга карта и я сложи с лицето нагоре върху подноса.
— Кой печели? — попита го усмихнато Скарпета.
— Няма с кого да играя — отвърна хлапето, без да вдига поглед.
Вероятно бе десетгодишно. Беше облечено с джинси, избеляла фланелка със Спайдърмен и маратонки.
— Трябва да имаш поне четиридесет карти, за да играеш — добави то.
— Значи в такъв случай аз не ставам.
То извади една пъстра карта с изрисувана на нея страшна брадва.
— Виж, ей тази ми е любимата. „Брадвата на отчаянието“. Хубаво оръжие за чудовище, носи хиляда точки. — Момчето хвана друга карта, наречена „Нападателя с брадва“. — Много силно чудовище с брадва.
Тя разгледа картите и поклати глава.
— Съжалявам! Много е сложно за мен.
— Искаш ли да те науча?
— Сигурно няма да мога. Как се казваш?
— Албърт. — Момчето продължаваше да тегли карти от купа. — Не Ал — поясни то. — Всички си мислят, че могат да ме наричат Ал. Но името ми е Албърт.
— Радвам се да се запознаем, Албърт. — Тя не каза своето.
Съседът на Скарпета се извърна към нея и притисна с рамо ръката й.
— Не ми звучите като да сте от Луизиана — обади се той.
— Не съм — отговори Скарпета и се отдръпна от него, полузадушена от одеколона, с който сигурно се бе наплескал, когато я вдигна от мястото й, за да иде до тоалетната.
— Излишно беше да ми го казвате. Достатъчни са ми една-две думи и вече знам. — Той отпи от водката с портокалов сок. — Нека позная. И Тексас не е. Не приличате много на мексиканка. — Той се ухили на шегата си.
Тя продължи да чете статията за структурна биология в списание „Сайънс“ и се почуди кога този човек ще схване не особено тънкия й намек и ще я остави на мира.
Скарпета рядко разговаряше с непознати. Когато го правеше, обикновено на втората минута вече я питаха накъде пътува и защо, и изразяваха учудване от тясната й специализация. Обяснението й, че е лекар, не пресичаше въпросите им, ако кажеше, че е юрист — също, а ако споменеше и двете, последствията бяха направо тежки. Но ако продължеше с обяснението, че е съдебен патолог, това означаваше да съсипе пътуването си.
Веднага се подхващаше темата за Джон Бенет Рамзи, О. Джей Симпсън и други мистериозни случаи и съдебни грешки, и Скарпета се набутваше сама в капана, заклещена на мястото си на девет хиляди метра височина. Имаше и друг вид непознати, които не се интересуваха какво работи, а искаха да я видят отново на вечеря или за предпочитане на питие в хотелския бар, което можеше да я отведе в хотелската им стая. Подобно на пийналия льохман, седнал от дясната й страна, те зяпаха тялото й, вместо да слушат биографията й.
— Струва ми се, че четете някаква адски сложна статия — изтърси той. — Предполагам, че сте учителка по нещо.
Тя не отвърна.
— Виждате ли, бива ме да отгатвам. — Той примижа с очи и щракна с пръсти, сочейки към лицето й. — Учителка по биология. Днес децата не ги бива за нищо. — Вдигна питието си и разклати кубчетата лед в пластмасовата чаша. — Чудя се как издържате с тях, честно казано — продължи той, явно решил, че е учителка. — Освен това дори не се замислят, ако решат да донесат оръжие в училище.
Тя усещаше подпухналите му очи върху себе си, докато продължаваше да чете.
— Имате ли деца? Аз имам три. Всичките са тийнейджъри. Трябва да съм се оженил на дванадесет години. — Той се разсмя и във въздуха се разхвърчаха слюнки. — Ще ми дадете ли визитната си картичка, в случай че ми потрябват уроци, докато и двамата сме в Батън Руж? Самолет ли сменяте или отивате дотам? Аз живея в центъра, казвам се Уелдън Уин. Добро име за политик, а? Представяте ли си как ще звучат лозунгите на кампанията ми, ако се кандидатирам?
— Кога кацаме? — попита я Албърт.
Тя погледна часовника си и се усмихна насила, шокирана да чуе името Уелдън Уин.
— Остава още малко — отвърна на момчето.
— Да, мадам, представям си плакатите из цяла Луизиана: „С Уин печелите“. — Намига й той.
— Мисля, че нямате шанс, ако на изборите се състезавате с жена — отвърна Скарпета, без да вдига поглед от списанието, давайки си вид, че не знае, че Уелдън Уин е федералният прокурор, от когото Ник Робилард й се беше оплакала.
— Ами! Никоя жена не може да ми се опре.
— Разбирам. И какъв политик сте? — не издържа Скарпета.
— В момента съм политик само духом, красива госпожо. Аз съм федералният прокурор на Батън Руж.
Той млъкна, като остави тежестта на поста му да бъде асимилирана, допи водката с портокалов сок и проточи врат, оглеждайки се за стюардесата. Щом я съзря, вдигна ръка и щракна с пръсти.
Не можеше да е чиста случайност, че Уелдън Уин бе седнал точно до нея в самолета, докато тя случайно пътуваше, за да помогне в разплитането на съмнителна смърт, която по думите на д-р Лание случайно е попаднала в обсега на вниманието на Уелдън Уин, и то тъкмо след като случайно току-що е напуснала Жан-Батист Шандон.
Тя се опитваше да си обясни как Уин е имал време да се засече с нея в Хюстън. Може вече да е бил там. Нямаше абсолютно никакви съмнения, че той знае коя е и защо пътува с този полет.
— Имам си едно убежище в Ню Орлиънс, много уютно местенце във Френския квартал. Можете да ми дойдете на гости, докато сте наоколо. Ще прекарам там няколко нощи, имам работа с губернатора и някои от момчетата. Ще се радвам да ви разведа лично из столицата, да ви покажа дупката от куршума в колоната, до която е бил застрелян Хюи Лонг.
Скарпета бе запозната с всичко около сензационното покушение на Хюи Лонг. Когато случаят бе отворен наново в началото на деветдесетте, резултатите от подновеното разследване бяха дискутирани на различни академични форуми по криминалистика. До гуша й дойде от надутия Уелдън Уин.
— За ваше сведение — натърти тя, — така наречената дупка в мраморната колона не е била причинена от куршум, предназначен за Хюи Лонг, а е по-скоро дефект в камъка или издълбано копие на дупка от куршум за привличане на туристи. Между другото — продължи тя, а очите на Уин угаснаха и усмивката му замръзна, — парламентът е реставриран след покушението и мраморните панели именно на тази колона са били махнати и никога повече не са връщани на оригиналното им място. Учудвам се, че прекарвате доста време в столицата на щата, а не знаете всичко това.
— Леля ми трябва да ме посрещне на летището и ако самолетът закъснее и нея я няма, какво ще стане? — обърна се Албърт към Скарпета, сякаш двамата пътуваха заедно.
Загубил бе интерес към картите за игра, които бяха струпани на спретната купчинка до син мобилен телефон.
— Знаете ли колко е часът? — попита той.
— Почти шест. Ако ти се спи, поспи малко, а аз ще ти кажа, когато наближи да се приземяваме.
— Не ми се спи.
Тя си спомни, че го беше забелязала да играе с картите до изхода на летището в Хюстън. Тъй като седеше до други възрастни хора, реши, че момчето е с придружители и че семейството му седи на друго място в самолета. И през ум не й бе минало, че някой родител би оставил малко дете да пътува само, особено в днешно време.
— Браво на вас! Малко хора са експерти по дупките от куршуми — бе коментарът на федералния прокурор, когато стюардесата му сервира второ питие.
— Да, и аз мисля, че не са много. — Вниманието на Скарпета бе насочено към изгубеното малко момче до нея. — Не си сам, нали? И защо не си на училище?
— Сега е пролетна ваканция. Чичо Уолт ме изпрати до летището и една жена там ме посрещна. Не съм изморен. Понякога си лягам много късно и гледам филми. Имаме хиляда канала. — Той млъкна и сетне сви рамене. — Е, може и да не са чак толкова, но са много. Имате ли домашно животно? Аз имах куче, което се казваше Нестле, защото се роди кафяво като шоколадова вафла.
— Чакай да помисля — отвърна Скарпета. — Нямам куче, кафяво като шоколад, но имам английски булдог, бял с кафяви петна и с много големи долни зъби. Казва се Били. Знаеш ли какво е английски булдог?
— Като питбул?
— Изобщо не прилича на питбул.
Уелдън Уин се намеси в разговора.
— Мога ли да попитам къде ще отседнете, докато сте в града?
— На Нестле му беше мъчно за мен, когато не си бях вкъщи — каза умислено Албърт.
— Сигурна съм, че му е било мъчно. Мисля, че и на Били му е мъчно за мен. Но моята секретарка се грижи добре за него.
— Нестле беше женско куче.
— Какво стана с нея?
— Не знам.
— Брей, брей, каква загадъчна млада дама! — каза федералният прокурор, докато я зяпаше.
Скарпета се обърна и улови студения блясък в очите му.
Тя се наведе към него и прошепна в ухото му:
— Писна ми от вашите простотии.