Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (121)

121.

Бентън открехна тихо вратата на винарската изба с изваден и готов за стрелба „Зиг Зауер“ и застана встрани от тесния процеп.

Разговорът вътре замлъкна и един мъжки глас каза:

— Не си я затворил докрай.

Чуха се стъпки, които изкачваха стъпалата, не повече от пет стъпала, и една ръка, вероятно на Уелдън Уин, натисна вратата, за да я затвори, но Бентън я блъсна с всичка сила отвън и тя се отвори широко и събори Уин по стълбите. Той се просна на каменния под, шокиран и стенещ. Човекът, с когото Уин разговаряше, имаше няколко секунди, за да се спусне една стълбищна площадка надолу. Бентън го чу как препуска по стълбите и се отдалечава, но той — вероятно Жан-Батист — нямаше къде да избяга. Избата имаше вход, но не и изход.

— Изправи се! — нареди Бентън на Уин. — Бавно.

— Ударих се. — Той гледаше нагоре към Бентън, който застана на най-горното стъпало и затвори вратата зад себе си с насочен към гърдите му пистолет.

— Все ми е тая дали си се ударил. Ставай!

Бентън свали бейзболната си шапка и я метна върху Уин. Лицето на Уин побеля и устата му се отвори, докато лежеше сгърчен на пода, заплетен в собствения си шлифер и втрещен от ужас.

— Не може да си ти — прошепна той, разтреперан от страх. — Не е възможно!

През това време Бентън се ослушваше за стъпките на човека, който избяга. Не чуваше нищо.

Тясното помещение без прозорци се осветяваше от гола крушка, покрита с паяжини, която висеше от тавана. Вътре имаше стара маса от кипарисово дърво, покрита с тъмни кръгове, оставени от безчетните бутилки вино, дегустирани върху нея. Стените бяха от влажен камък и вляво от Бентън бяха закачени четири метални халки. Бяха много стари, но ръждата по тях бе почти изтрита. На пода лежеше навит на куп жълт кабел и електрическа букса.

— Ставай — повтори Бентън. — Кой друг е тук долу? С кого говореше преди малко?

Контузеният Уелдън Уин се размърда с изненадваща пъргавина, като неочаквано се претърколи и измъкна пистолет изпод шлифера си.

Бентън стреля два пъти в него, първо в гърдите и после в главата, още преди Уин да сложи пръста си на спусъка. Изстрелите бяха заглушени от камъка.