Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (9)

Осма глава

Небето отново угасва

Откъснах се от книжата. Очите ми пареха като че пълни с пясък, цялото ми тяло бе отпаднало, сякаш някой ме бе пребил.

Когато вдигнах щорите, навън вече се развиделяваше. Значи, бях работил цяла нощ. Неслучайно толкова ме болеше главата. Толкова ме болеше, че не бих си спомнил дори таблицата за умножение по пет.

Мразя лекарствата, употребявал съм ги, ако не се броят сериозните ми заболявания, само пет пъти през живота си (това е също един от глупавите ми комплекси), но този път не се стърпях. Глътнах таблетка против главоболие, полежах петнайсет минути и когато болката малко се притъпи, изхвърлих двата пепелника с угарки, разтворих всички прозорци, наплисках се със студена вода, разрязах нов пакет цигари, запалих и се замислих какво да правя тайната, която ми бе попаднала в ръцете.

В този миг дочух чукане по стената: негова милост Хилински сигурно копнееше да пие чай с мен. И той с неговите комплекси. Дали пък не се прибира сега? Чудесно, ще има с кого да се посъветвам. Ех, Маряне, няма с кого да се съветвам вече. Няма, братле.

Щом нахраних кучетата, отидох при съседа.

Жилището му бе идеално подредено за такова ранно утро.

— Не сте ли легнали още?

— Хм, че защо да си лягам?

— Работа ли сте имали?

— Както обикновено. Е, приятелю, да обърнем по чашка и да наредим шаха, а?

— Коняк? Толкова рано?

— А ти какво, да не искаш от два през нощта да започна? Да речем, със спирт и бира?

— Но още от девет часа… някак… Ето, дори американците смятат, че не върви да се пие преди пет.

— Преди пет сутринта ли? — запита Хилински.

— Е, прекаляваш — възмутих се аз.

— Човече — изведнъж сериозно каза Хилински, — изобщо имаш ли представа къде си и кое време е сега?

— Днес е шестнайсети април. Господин Хилински ми предлага коняк в девет сутринта и съжалява, че не ми го е предложил в пет сутринта, че не ме е събудил. Колко време сме изгубили! Сега вече да се бяхме натряскали.

— Сега е девет вечерта на шестнайсети април.

— Дяволска работа — продумах аз. — Нима съм работил… цяло денонощие?… Затова така ме цепеше главата.

— Шахът се отменя — тихо продума Хилински, като пълнеше чашите. — Но какво се е случило? Казвай, ако имаш желание, как така не си забелязал, че е минал денят?

Разказах му.

— Ех, че си фантазьор — неуверено продума той.

— Защо пък фантазьор?

— Някак… хм… прекалено криминално звучи. И противоречиво… Макар че е интересно… Хем си го намерил, хем си го разшифровал, всичко е изскочило като от вълшебна кутийка… Каква бе тази твоя глава, че си свършил всичко само за едно денонощие! Сбъркал си специалността си.

— Увлякох се.

— Браво на теб, дявол да те вземе! Що не станеш шифровчик в щаба! Че там понякога цели месеци се блъскат с шифровките. Какво мислиш да правиш сега?

— Ще търся мястото.

— Къде ще го търсиш? Няма да разкопаеш цялата страна я.

— Ще ида в Олшани. Книгата е намерена там. Принадлежала на Олшански, за което може да се съди по инициалите и по съвпадението между историческите събития и шифъра…

— Добре, работи, работи.

Чувствувах се малко засегнат от безразличието му.

— А на вас не ви ли е интересно?

— Какво да ти кажа, момче… Не е по моята специалност. Нито на Шчука.

— Как така? Ами ако наистина Пташински не се е удавил, а е убит, ако някой се е страхувал, че той пречи на откриването на нещо си там?

— Сигурен ли си, че е бил убит?

— Да — след пауза казах аз.

— Но нали и експертизата, и следствието, и всичко отхвърля тази версия.

— Сигурен съм — заявих аз. — Въпреки експертизата, въпреки следствието, въпреки всичко. Има нещо злокобно във всичко това. Предчувствувам го. Подсъзнателно.

— Предчувствията са ваша лична работа — каза Хилински. — Вие сте частно лице и можете да си позволите подобен разкош. А когато „подсъзнателно предчувствува“ правосъдието, властта… тогава…

Той нервно гаврътна коняка.

— Тогава — имало е такива случаи — започва лов на вещици, маккартизъм, татко Дювалие и какво ли не. След това дълго, десетилетия трябва да плащаме, да си уреждаме сметките. Плащат дори невинните. Много скъпо удоволствие, вярвай. Тежко, мъчително. Затова, трябва да се избягва.

Хилински си допи чашата.

— Слушай, момче, не ми се сърди, но съм прав. Потресен си от смъртта на приятеля си, не вярваш, че е възможно току-така да се спомине. Търсиш възмездие, за да ти олекне. Да, някой е ровил в жилището му. Някой е приспал кучетата. Но това са могли да бъдат обикновени крадци, които са проследили заминаването на твоя приятел и са се възползували от това.

— Те са търсили книгата.

— Възможно е. Но дори да е така, това няма отношение към смъртта на Пташински. Това е случайност, съвпадение. Повярвай, експертизата бе твърде прецизна. Затова Шчука ще продължи следствието по разбиването на жилището, но твоето днешно откритие няма нищо общо с това.

Той запали цигара.

— Как да ти обясня? Ето, има слухове, че в Кладно някъде са заровили архивите на айнзацщаба. Знаеш ли какво значи това?

— Зная. Това е учреждението на Розенберг. Ограбване на ценности.

— Точно така. Заровил ги е някой си Франц Керн и други. Това, виж, е работа за хората, които добре познавам. А събития от почти преди четиристотин години — това не е работа за нас. Остава да поискаш разследва по убийството на Наполеон.

— Защо не. Нали са изследвали косата му за съдържание на стрихнин. В съвременна изследователска лаборатория. Оказало се, че е бил отровен.

— Е, и аз бих ти направил подобна услуга. Каква искаш?

— Да се изследва съставът на мастилото. Да се прегледа книгата с инфрачервени лъчи. И други работи. Да се извърши пълен оглед.

— Може, разбира се. Като на приятел. Защо да не ти помогна? Изобщо това е интересно. Но другото — ти си го открил, ти си го разследвай. Нали си спомняш как възстанови и разплете делото на Достоевска-Карлович? Разказа ми го просто като нещо интересно. И това е същото. Е, разбира се, ако искаш, ще обмисляме проблемите заедно. Освен това Шчука може да ти даде правен съвет, и толкова. Ти си осведомен повече за правото през онези времена, а то ужасно се е променило. Разплитай си тайната сам. Сам. Не търси помощ. Дай боже, Шчука да реши своите проблеми и тайни.

— А какво става с онези вдлъбнатини? Е, 9с, 20в… Нима дори изчислителна машина не би ги разчела?

— Че как да ги разчете? Ето един прост пример: „Вова, хей, глупако“. 1х, 1е и т.н. Машината опитала разни варианти и се спряла на този: „Вова пак е глух, ой“. Откъде ще мога да пресметна всички варианти. Общо взето, човекът по-успешно може да избере варианта, но по-бавно.

— Слаба утеха — каза Хилински.

— Машината ще даде всички варианти, които съдържат поне някакъв смисъл, но не може да направи избор. Нейната логика е формална. Затова човек предварително се отказва от подобни задачи.

— Ясно — обади се Хилински. — Значи, съзнателно признаваме умствената си безпомощност. Невъзможността да решим задачата.

— Глупости — казах аз. — Предварителното отказване не означава, че човешката логика е безсилна. Човек може да стигне до правилен извод въз основа на съвсем непълна информация. И може предварително да предвиди, че никаква информация не ще му помогне да стигне до резултата. Този предварителен отказ от поставената задача не говори за безсилие, а за всемогъществото на човешката логика.

— Добре, дръжте се за всемогъществото. Да си призная, малко ви завиждам.

— А сега аз отивам да спя.

Навън тъмнееше отвратителна априлска киша.

… Отворих вратата и веднага усетих, че в апартамента има някой. Събух си обувките и влязох в кабинета. Наистина оттам проникваше сладникава миризма на цигара.

На дивана, подвила хубавите си крака, седеше някаква жена.

— Зоя?

— Е, не ме ли очакваше?

— Отдавна ли си тук?

— Нали виждаш, току-що влизам. Краката ми вкочанясаха.

Донесох халата си от килера и го метнах върху краката й.

— Благодаря. Толкова обикалях из тая киша, толкова!

Тя изглеждаше странно, сякаш бе капнала в очите си беладона. Зениците й бяха огромни, неподвижни. Устните й побелели. В началото дори се изплаших.

— Какво ти е?

— Нищо. Сигурно искаш да попиташ защо съм тук? Нали виждаш, допълзях като пребито куче. Само исках да ти върна ключа. Ето го, на масата е.

— Съвсем съм забравил за него — искрено казах аз. — Ще хапнеш ли нещо? Ще пийнеш ли?

— Нищо не ми трябва.

Тя млъкна.

— Слушай — казах аз, — колко пъти съм ти повтарял, хайде да приключваме. Оставаш при мен — и толкова. Само че искрено ще му разкажем всичко.

— О, не — беззвучно възрази тя. — Нямаме право. Нямам право. Тази лъжа. Нямам вече право на нищо. На нищо.

— Престани да се измъчваш — обадих се аз. — Хайде, случило се така, какво да сторим. Отведнъж ще решим всичко.

— Не си прав — каза тя. — Дойдох, за да се разделим завинаги. Вече няма да ме видиш. Само да те погледам и… Нищо, бързо ще забравиш случилото се. И не ме кори.

— Хайде да пийнем малко „немеш кадар“.

— Хайде — усмихна ми се тя с влажни очи. — Само че да останем тук. Не искам никъде да ходим.

Разчистих следите от нощния си труд върху масата и извадих, каквото ми се намираше.

— Какво ще правиш през следващите дни?

— Засега нищо нямам пред вид. След три дена заминавам.

— Къде?

— Имам работа в Олшани. Село край Кладно.

— Задълго ли?

— За три седмици, може би за месец.

— Приятно прекарване, значи. Може да се срещнем. Случайно. Кой знае какво може да се случи.

— Слушай, Зоя. Още веднъж ти казвам…

— Не говоря глупости. Не повтаряй едно и също. Нали знаеш, женска слабост. Но на мен не ми минават. Решила съм вече.

— Няма. Макар че ми е тежко. Може пък да те убеди.

— Ще видим. Ще видим…

Странни, странни очи.

— А какво прави през тези дни?

— Решавах една старинна главоблъсканица.

— Реши ли я?

— Май не. Не докрай.

— Е, боже помози. Желая ти сполука. Пази се, вземи си вълнени чорапи. Няколко чифта. На село е студено. Два бележника. Цигари. Нес кафе. И поне две писалки. Вземи и ленти за фотоапарата. Нож. Самобръсначката.

Нещо неестествено и несигурно имаше в нейните грижи. Вероятно по същия начин една жена изпраща на път мъжа си, когато му е изневерила или е сигурна, че непременно ще му изневери, защото безмилостната съдба неминуемо ще я принуди да стори това.

— Всичко ще взема.

— Не бива да оставаш ерген. Чуваш ли, моля те. Лошо свършват такива хора.

— Вярно — неуместно се пошегувах аз. — Женените живеят кучешки живот, но умират човешки, а самотниците умират като кучета, но живеят човешки.

— При сегашните роднински отношения и смъртта на женените невинаги е човешка — подхвана тя.

— Какво ти е все пак?

— Плача — каза тя. — И за теб. И за всички. — Тя внезапно напипа ключа на лампата и я угаси.

— Ела при мен — гласът й беше прегракнал и отчаян. — Последният ни… час… Прости ми.

В тона й имаше нещо такова, че не биваше, не можех да кажа „не“.

След един час я изпращах. Колко я убеждавах да остане, колко я придумвах, колко й казвах, че утре ще отида да говоря с мъжа й — тя, пребледняла, само отрицателно клатеше глава.

— Не ме изпращай. Ето, не исках да я има тази вечер, да възникват нови спомени. Отивам си. Ужасно, ужасно съм уморена. Прости ми… Не ме помни с лошо, моля те. Хайде, сбогом.

Откъсна се от мен и изскочи вън под дъжда, който бясно заливаше огромния град…

… Хилински все още се занимаваше с ключалката си и аз се спрях до него да запаля цигара.

— Измъчена беше — внезапно се обади той. — Жестоко измъчена.

— Чудно ли ви е? — сухо отвърнах аз.

— Малко — каза той. — Не ми е работа, Антоне, но мисля, че познавам хората. И… тя май не е от чувствителните хора. Сла-або се ориентира кое какво е. Дори когато за пръв път дава целувка. Но все пак това е по-достойно от някоя лицемерка, дето прогонва петела от кокошките „да не ги закача“… Но е тъжна. Сигурно се е случило нещо сериозно.

— Тя е бившата ми приятелка — измърморих аз.

— Одобрявам.

— Че е бивша ли?

— Не, че ви е приятелка.

— Хората биха нарекли моите отношения с нея достойни за укор — горчиво продумах аз.

Не взех да му обяснявам, но той очевидно разбра.

— Ти прощаваш ли си ги? Можеш ли да си ги простиш? Защо тогава кориш хората? И кой има право да те кори?

Разговорът ставаше страшно неприятен. И двамата се чувствувахме неудобно. Той, защото излизаше, че се е набъркал в нещо, което не го засяга. Аз, защото дирейки човешки глас и капка съчувствие, прекалено се разприказвах. В този миг божи дар бе появата на друг човек, при това с такъв предмет в ръцете, че всеки би се ококорил.

По стълбището се изкачваше Ксаверий Инезиля Калаур Лигановски с медното лице. Безмилостните му очи надничаха над кръгъл щит, той бе въоръжен с копие с огромен бронзов накрайник.

— Готово — тихо продумах аз. — Надмина си пациентите. Е, поне не се мисли за Наполеон. Оригинална мания.

— И той видя на стената зловещото черно привидение на дядо Мраз — рече Лигановски, малко засрамено усмихнат, и добави: — Ето, нося ги на художника. Масайско копие и щит. Аксесоари за рисунка. Ще ги нарисува и сетне обеща да ми ги реставрира.

— А аз мислех, че най-сетне се е появила нова мания, че навлизате в ролята на Чомбе — обадих се аз.

— Каква говорите! Още не съм закъсал дотам. Не съм толкова откачил още.

— Откъде са ви тези неща? — запита Хилински.

— Елате ми някога на гости.

— Още съм не закъсал дотам — иронично повтори думите ми Хилински.

— И аз така мисля, щом още сте тук, а не в моето заведение. Елате просто да видите какво имам — каза психиатърът.

— Интересно — намесих се аз. — Това е направено за музей.

— У нас има… почти музей. Всичко това един ден ще отиде в музея.

Бронзът на накрайника бе покрит с такива орнаменти, че им се възхитих.

— Наистина откъде имате това чудо?

— Аз, драги мой, съм завършил медицина в Прага.

Той запали цигара с нас.

— Чехите тогава даваха стипендии… на потиснатите народи. На украинците, на лужишките сърби, на нас. Но там не се намираше работа… Затова се пръснахме по света. Къде ли не съм работил! В Индия по време на холерна епидемия, в Нигерия се занимавах със сънната болест и дявол знае още къде. Налагаше се да върша всичко. Къде да се дявам? Когато човек умира, знае сама думата „доктор“ и хич не го интересува, че си физиолог или психиатър. Пък освен това при много болести възникват интересни отклонения в психиката. Ние ги познаваме твърде слабо, малко сме се занимавали с тях.

— Та колко години сте се занимавали с екзотика? — запитах аз.

— Доста. Десетина години. Върнах се през трийсет и осма.

Той си угаси цигарата.

— Елате и вие някой път. Не като пациент, а да погледате. Не ви трябва да ми ставате пациент.

— Най-уместните думи, които съм чувал някога — каза Хилински.

Ние се посмяхме и се прибрахме по домовете си.

… През следващите дни настроението ми беше отвратително. Уреждах проблемите си с пътуването, но дори те не можеха да ме разсеят.

Извадих разрешение за изследване на замъка в Олшани, взех писмо от института кой съм и че районният комитет моли всички ведомства и граждани да ми съдействуват при проучването на старите костьоли, църкви и постройки.

Стягах полека-лека багажа си. И все не можех и не можех да забравя онази последна вечер…

Трябваше да откарам кучетата при баща си и да купя нещата, които рядко се намират на село. Предварително се бях уговорил с една продавачка, която ме снабдяваше „по втория начин“ за кафето, уговорих се с Пахолчик за десет кашончета „БТ“ и камъчета за запалката, купих по съвета на Зоя няколко бележника, вълнени чорапи и това-онова за аптечката.

Вече всичко бе готово, дори шишенцето с мастило в найлоново пликче и книгата от 1903 година „Олшани“ (Княжеството, кметството и районът на Олшани в историческото им битие). Купих още петнайсет черно-бели и три цветни ленти за фотоапарат, взех от един познат фотограф десет широки „орвоколор“, а от познат продавач — десет тесни „орвоколор“. Намерих хубав чай, стегнах своя „Харков“. Наточих си ножа, купих лейкопласт, за да залепвам кутиите с касетите и…

Общо взето, имах доста работа, но най-напред трябваше да отида в жилището на Марян (отложиха предаването на нещата му в музея до завръщането ми от Олшани). Не ми се отиваше там без свидетели, пък освен това ми бе твърде тежко да ходя самичък. Затова са отбих у Хилински и „Абел от Бобкин стрийт“ се съгласи да ми прави компания.

По улиците момичетата още често се обръщаха след него: той бе висок, но не дангалак като мен, бе строен, плещест, но почти без бедра и аз съжалявах, че такъв великолепен човешки екземпляр си живее сам, до дън душа го съжалявах и го разбирах. Но той не заслужаваше съжаление. По-скоро учудване и уважение.

Сърцето ми отново се сви болезнено пред вратите, когато си помислих, че не ще чуя кучешки лай и не ще ми отвори моят приятел. В жилището ме лъхна застоял въздух. Отворих прозорчето, взех си няколко от неговите любими книги и един малък модел на кораб, свалих от стената една хубава гравюра, но не от определените за музея, и я подадох на Адам:

— Това е всичко.

И тогава забелязах на масичката до фотьойла някаква книга. Знаех — тук оставяше книгите, които четеше, и реших да видя какво бе чел напоследък.

Това бе „Книга за джунглите“. Взех я и от нея изпадна някакво листче. Сигурно си е отбелязвал страниците с него, пък и нали огледът беше доста повърхностен.

„Маряне! Стягай се, вземи за маскировка въдиците и веднага ела на Роман. Ако се забавя — полови риба час-два. Крайно необходимо е.“

Подадох бележката на Хилински.

— Какво е това?

— Нищо. Моят почерк. И хартията е от моята.

— Какво излиза тогава?

— Излиза, че аз съм го убил.

Сякаш целият се вцепених. Адам ме изгледа внимателно.

— Виж какво, момче. Дай ми тази драсканица, ще я отнеса на Шчука… Стига и това, че остави отпечатъци от пръстите си по нея.

Той хвана хартийката с чист лист.

— И онази книга предай утре на Шчука. Наистина тук нещо не е в ред. Направи си копие от твоята лента.

— Направих вече.

— И скрий лентата. Това е. Вземи и гравюрата и право в къщи. А аз — ще отскоча до Шчука. Заминавай, че я виж, не приличаш на себе си.

 

 

… Кой знае защо, стълбищното осветление не работеше. Бях вече на два етажа от апартамента си, когато дочух някакъв странен звук. Нещо ме накара да се спра и да застана нащрек. Скърцането се повтори. Бях вече на един етаж от къщи, когато отново дочух тихо, остро изскърцване и забелязах някакъв неясен силует в тъмнината. Някой искаше да отключи вратата ми. Тогава тръгнах на пръсти. Скърцането продължаваше. Бях вече съвсем близо, когато онзи май дочу нещо. Рязко измъкна ключа, профуча покрай мен, блъсна ме с рамо — аз изпуснах книгите — и се втурна надолу по стълбите. Няколко мига стоях слисан, после хукнах след него, което никак не бе лесно в тъмнината.

Още отгоре забелязах, че външната врата бе затворена. И се насочих към вратата за двора. Вън на пейката седяха портиерът Кухарчик и младши лейтенантът Ростик Грибок и пушеха въпреки хладното време.

— Никой ли не е излизал оттук?

— Никой, Антон Глебавич — отвърна Грибок.

— Другарю Космич — подхвана портиерът. — Какво мислите например за…

Махнах с ръка и хукнах към вратата за мазите. Тя беше открехната, пламъчето на запалката ми се залюля. Да, тя винаги беше открехната: там никой нищо не държеше. По нея се развяваше още ланшна паяжина. А на прага имаше прахоляк. „Тюх! Изпари ли се тоя тип!“

Като си светех със запалката, забелязах, че бушоните са леко отвъртени и ги завих. Сетне излязох на двора и запитах пушачите:

— Отдавна ли сте тук?

— От няколко минути — отвърна Кухарчик.

Хрумна ми мисълта, че може да се е скрил в апартамента на момичетата и макар да си помислих, че от виковете им щеше да потрепери блокът, позвъних и влязох.

Обикновена стая, обзаведена по студентски, по момински, само че с два-три афиша, на които тези хубавици бяха отбелязани с най-ситния шрифт.

На столовете (леглата бяха снежнобели) седяха три хубавички момичета, а до тях… стоеше… нашият младеж, този път без кофата за боклук. Доста пийнал и дори се олюляваше. А девойките се кискаха, като че нищо му няма.

— Момичета, слънца на моя живот! От колко време ви досажда тоя тук?

— От половин час — изкиска се хубава брюнетка с хитра усмивка. — Скъсахме се от смях.

— Дайте му пътя — махнах аз с ръка.

И поех към своя етаж; чак пред вратата сякаш нещо ме осени. Хукнах обратно.

В този миг трясна входната врата. Втурнах се натам, отворих я, но вън се връщаха хора от кино и къде можех да забележа нещо.

Погледнах вратата към мазетата: паяжината я нямаше.

Дръвник с дедуктивно мислене! Паяжината му изтрябвала! Нали под нея човек може да се промъкне, без да стъпи върху прахта на прага. Как не помислих, че е преценил пътя си за отстъпление! „Идиот! Изкуфял дъртак! Ясно е само, че ако бях се натикал в мазите, щяха да ме халосат по тиквата. Много хубаво. Такава тиква е само за халосване.“

Но с това вечерта не приключи. Едва светнах в къщи и се тръшнах на дивана, телефонът зазвъня. Винаги когато новината ще бъде неприятна, в мен се поражда лошо предчувствие. Не исках да вдигна слушалката, но телефонът чак заподскача. Нямаше накъде, вдигнах слушалката и дочух отдалеко отчаяния вик на Костик Красовски:

— Антоне! Антоне-е!

— Аз съм. Какво има?

— Антоне! Боже, боже!

— Какво става с теб?

— Зо… Зо… Зо…

Тогава разбрах: бе се случило не само нещо лошо. Бе се случило нещо непоправимо.

— Костя, успокой се.

— М… м…

— Хайде, какво? Какво?

— Зоя… умря.

— Как? — глупаво запитах аз, като все още нищо не разбирах.

— Цианкалий. Има бележка: „Предадох своя ис-тин-ски — той натърти на тази дума — мъж. Не обвинявайте никого, освен мен.“

— Идвам! Идвам!

— Не… не… Аз отивам… там — риданията му бяха такива, каквито рядко бях чувал.

И той прекъсна разговора. Тогава сякаш светът се стовари върху мен. Най-важното — не разбирах защо! Какво се бе случило при двете й последни посещения? Нищо. Беше си все същото, дори ръкописите върху писалището, всичко си бе на постоянно място: чистата хартия — отдясно, изписаната — отляво, пепелникът — тук, цигарите — там. Светът рухна, но само за мен. Вън бе все същата навъсена априлска нощ и отново май дъждът плющеше по стъклата. Вярно, разделяхме се. Но нали бяхме решили това отдавна — откъде се взеха тези нейни отчаяни сълзи?

„Тя се бе подготвяла, ясно, сега го разбрах. Защо? Нали съжаляваше за мен само като за изгубена играчка. Аз се отнасях по-сериозно към това, но нали също… Защо толкова ме боли сърцето? Задето съм излъгал Красовски? Не знаех, че е неин мъж, а тя не отдаваше никакво значение на това. Какво се бе променило тъй внезапно?“

Седях и тъпо гледах мрака навън. Сетне станах, извадих един том от енциклопедията. „Цианкалий. Силно отровен. Признаци на отравяне с цианкалий: прижълтяване на челото, синкави слепоочия и шия, слепени устни, кожата леденостудена и суха.“

Не, не можех да си представя Зоя с жълтеникаво чело и леденостудена кожа.

„О, боже немилостиви! Какво се бе случило все пак?“

Всичко между нас бе свършено. Всичко изобщо бе свършено. Защо изпитвам такова остро чувство за вина? Нали я придумвах, почти я молех. И ето такъв край.

Главата ми се цепеше… Лентата… Стъпките под прозореца… Смъртта на Марян… Още една смърт…

Небето отново угасна.

И тогава… се случи лошото с мен.

Вън плющеше дъжд. Личаха мокрите петна на уличните лампи. Точеше се невидим сладникав тютюнев дим. Внезапно пред очите ми лумнаха дребни разноцветни точки като по картините на пуантилистите, последва взрив, покриха ме черни криле.

… На сутринта позвъних на Хилински и му разказах всичко.

— Не излизай никъде — обезпокои се той. — Не мисли за нищо. Нито за експертизата, нито за каквото и да било. И изобщо си събирай партакешите и заминавай за Олшани. Ако потрябваш, не се безпокой, ще те намерим.