Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (13)

Дванадесета глава

Започвам търсенето

Снощи реших да прескоча за ден-два до в къщи, а преди това да пообиколя замъка и да си набележа план за действие. Утрото бе пак хладно, ала слънчево. В такова утро човек няма желание да се вре в подземия. Но се налагаше да отида в замъка. Трябваше сериозно да се хващам за работа. Освен другото толкова тревожно бе просветвал необяснимият нощен огън в кулата на замъка. Във втората кула надясно от северната. А може би и в първата. Само приблизително бях определил в коя.

Подът се бе запазил във всички жилищни помещения на първия и втория етаж, но в прозорците бойници на долния и в прозорците на втория етаж нямаше стъкла, вятърът се разхождаше на воля и вдигаше прахоляка от купчините боклук. Филарите (колоните, подпиращи сводовете) и самите сводове бяха възмутително и отблъскващо очукани. Нишите, в които очевидно някога е имало шкафове за съдини, вази и статуи, бяха пълни с изровена мазилка. Не намерих нищо интересно из залите и само съжалих, че толкова здрава сграда пустее занемарена.

… В четирите изследвани от мен кули имаше под от огромни квадратни плочи. Оставаха четирите кули откъм северната страна. В едната надолу водеха каменни силно протрити стъпала, но завършваха приблизително три метра надолу с железни решетки, дебели колкото ръка. На решетките висеше огромен, много стар цилиндричен катинар от онези, в които ключът се завинтва като свредел. И катинарът, и решетките бяха кървавочервени от ръжда. Реших, че ще намина насам по-късно.

Под следващата кула също имаше нещо като вход в сутеренно помещение, но затрупан с каменни късове, трошляк, мазилка и боклук. Необходими ми бяха кирка и лопата. Значи, и този вход бе затворен.

— Антон Глебавич! — дочу се вик отгоре.

Целият потънал в прах, излязох на дневна светлина и съзрях приведената фигура на Мултан Гнилака, до него две фигурки на момченца по на седем-осем години.

— Ето го моя Стасик — гордо произнесе дядо Мултан.

Стах приличаше на дръзко рошаво врабче, ако, разбира се, има русокоси врабчета. Още бе пролет, а той бе успял вече да изрусее. Затова очите му изглеждаха съвсем тъмносини.

— Е, здрасти, Стах — казах аз.

— Живо-здраво — невъзмутимо отвърна селският гаврош.

— А това е приятелят му — обади се дядото, — Василко Шубайла.

Василко гледаше изпод вежди. Очите му надничаха под валмо, също така избелели на слънцето коси.

— Хей, Василко, защо си толкова срамлив и плах?

— Ами-и — беззвучно проточи Василко и от притеснение почеса единия си бос крак с другия.

Дядото си тръгна, а ние седнахме на един камък, за да обмислим военната си акция.

— Кой от вас познава подземията?

— Малко ги знам — отвърна Стасик, — щото докрай и дяволът не ги познава.

— А ти, Василко?

— Ами-и — отвърна той.

— Ето какво ще направим най-напред: вчера през нощта видях да гори огън на ей онази кула. Какво може да значи това?

— Т-трябва да се разбере — разсъдливо произнесе Стасик. Да вървим, да не губим златно време.

— Ами-и… — обади се Василко. — Хайде.

Един голям щурак и две малки щурачета се промъкнаха в кулата през дупката в порутената стена. Центъра чак до първия етаж заемаше подпората на витата стълба, но долните стъпала липсваха. В подпората личаха само вдлъбнатините от тях.

— Чичко Антос — каза Стасик, — аз ще се покатеря пръв, а вие след мен. Ако падна, ще ме хванете. А ако вие пръв се закатерите и паднете — трудно ще ви удържа.

Стах се закатери като коза нагоре. След него тежко поех аз, като промушвах бомбетата на обувките си във вдлъбнатините.

Изкачвахме се по спирала. Твърде похвално занимание за голям мъж, без малко доктор на науките.

От горния етаж през бойниците се виждаше селото, течението на река Олшанка, нивята, тревясалата Белая Гара с човешките фигурки по нея. Ей там като че ли различавам Сташка. И Генка. А може и да греша, понеже всички са с дънки.

Но това не ни интересуваше… Етажът, от който се отиваше през дупка в стената към горните жилищни помещения, носеше следи от човешко присъствие. При това съвсем скорошно. На пода имаше няколко наръча прясна мека овесена слама. Върху една тухлена издатина на стената личаха капки парафин.

В камината имаше пепел.

Василко Шубайла, който пръв се спусна натам, изведнъж разрови трошляка с крак.

— Какво търсиш? — запитах го аз.

— Ами-и… Не се вдига прах.

Той изрови консервна кутия от попчета в доматен сос. Бе празна отскоро, тъй като течността вътре не бе изсъхнала.

— От някой бандит е — каза Стах.

— Защо?…

— Как защо — погледна ме неодобрително. — Всеки ще го разбере. Ако бе от някой скитник — защо ще я заравя?… Щеше да я захвърли, и толкова.

По-късно внимателно огледахме подземието под едната кула. Страхувах се, че може да стане срутване, и не пусках децата вътре. Но тези луди глави не признаваха забрани. Промъкнаха се и зашетаха из ъглите. Нищо не намериха.

Тогава освободих гвардията си за няколко дена. Помолих момчетата да не шарят сами из замъка. Току-виж се случи нещо, сетне как ще погледна в очите дядо Мултан и родителите на Шубайла!

… Когато минавах, прашен и мръсен, край сградата на колхозното управление, председателят Олшански ме повика през прозореца.

Обикновен кабинет на колхозен председател. Дълга маса, столове, портрети. Из ъглите — снопи зърнени храни, очевидно донесли някому награда лани, сега вече доста прашни. А на столовете до масата седяха Олшански и Висоцки.

— Добър ден, Ничипар Сяргеевич… Добър ден…

— Игнас Яковлевич — сведе глава Висоцки.

— Сядайте, Антон Глебавич — някак особено, като че молеше за извинение, произнесе Олшански.

Замълчахме. В същност нямаше за какво да говорим. Сетне председателят изпъшка:

— Вижте какво, Космич. Забравете онази история. И оногова — той кимна неопределено и разбрах, че има пред вид Ганчаронак.

— Защо?

— Празна работа е, безсмислена… Защо да правим от мухата слон?

— Боите се да не си изпатите? — направо запитах аз.

— Да се боя ли? Не. Но ми е неприятно. И сте прав, може да си изпатя. Защо не съм отказал, защо съм изпълнявал глупави заповеди… По-точно защо съм слушал глупави съвети… А Ганчаронак сега също ще се пази от замъка като от огън. Намерихме паметната плоча. Из бурените. Пък ние си помислихме, че я свалил някой от района или от областта, че тази съборетина не представлява никаква ценност.

— Има ли такива случаи да свалят паметни плочи без знанието на местните власти?

— Не е хубаво — обади се внезапно Висоцки. — Ето, председателят ходи за обмяна на опит край Давид Гарадок. Там също някакви обесници свалили паметната плоча. И всички помислили същото като вас.

— Тъкмо се наканили да събарят черквата. Но тогава учителят по история позвънил в Минск и такава врява се вдигнала, че от района едвам се измъкнали — казали, че уж старата плоча ръждясала и я свалили, за да поставят нова — мрачно каза Олшански.

— Никому ли не мина през ума — намесих се аз, — че не е бивало да остава нито за миг без охранна плоча, че старата е трябвало да стои, докато бъде готова новата?

От мълчанието разбрах, че никому.

— Е, а Ганчаронак какво? — запитах аз.

— Ех — махна Олшански с ръка, — иска цял живот да живее с героичния си „гестаповски“ период. Той ме поощри, когато се поколебах дали да пробиваме онзи грамаден зид. Рече „заповед“… Но — каквото било, било. И такава беля стана! Но нашите доктори са способни хора…

— Така да бъде.

— Накъде? — запита той.

— Ще се изкъпя и отивам на автогарата. Искам да прескоча за ден-два до Минск.

— Идете най-добре до гара Езна. На двайсет километра е, а след това сте право в Минск.

— Ама че удобство!

— Днес тъкмо за там ще пътува наш камион, ще докара машини. Ганчаронак ще замине с него, Висоцки, Шаблика. Шаблика отива за училищни пособия. Готви се за следващата учебна година. Ние не обичаме да чакаме до последния момент. Тъкмо ще стигнете за вечерния влак. Пък и за в бъдеще дръжте връзка с Висоцки, нашия „кочияш“. Всеки ден пътува до Олшани, до другите селища из околността, всеки два-три дена — до гарата. Имаме и джипка, и „Москвич“, а понякога се налага да се возим и с по една конска сила.

Той въздъхна:

— Излъга ни железницата. Стигна по едно време до Езна, а сетне току извън на северозапад и хайде — та чак до Кладно. А оттам дотук с автобус — нали знаете какво е. Ако минаваше оттук железопътната линия, сигурно щяхме да сме вече доста голям град.

— Ако може, ще се възползувам от предложението ви.

… След час Шаблика, Висоцки, Ганчаронак и аз вече се друсахме в каросерията на камиона. Никой не пожела да седне в кабината при шофьора, защото майската привечер беше учудващо топла.

Спомних си думи от онази поетична легенда:

„Край Слуцката порта тъмна нощ им покрила следите:

Сред облаци месецът тъне, на талази напират мъглите.“

— Чуйте, Шаблика, в замъка има ли Слуцка порта? Защо се нарича така? Пък и нали входът е само един.

— Има. По-точно — имало е. Слуцки или Несвижка. Оттам някога на десет версти е минавал пътят за Несвиж — Слуцк. Сетне е била зазидана с тухли. Както и другата. Останала само една, третата. Главната порта. Слуцката кула е втората след онази, от насрещната страна на Главната.

Сега почти бях сигурен, че май в нейната кула гореше нощният огън, който се виждаше само от едно място на пътя. И в съседната има вход към подземие.

— С онази страна, струва ми се, е свързана и една военна история — каза Шаблика. — Видяхте ли обелиска на два километра от селото?

— Видях го.

Наистина това бе малък обелиск от сив цимент, в него бе зазидана мраморна плоча:

На това място са погребани

четиристотин съветски граждани,

зверски убити на 15 юли

1944 година от германофашистките

завоеватели.

Вие стояхте докрай

като истински герои.

Спете спокойно.

Родината не ще ви забрави.

— През последните дни на окупацията германците изкарали всички хора от селото. Те помислили, че ще ги разстрелват. Обаче не. Само ги накарали да останат три дни сред нивята под охрана. Някои се изплъзнали от хайката, скитали из гората, но се страхували да влязат в Олшанка. Тъкмо те видели как към замъка отиват камиони с многобройна охрана. Четирийсет-петдесет камиона. А преди те да пристигнат, отнякъде се появила голяма колона хора. По-късно се чули изстрели. В края на третия ден. И вече никой не се върнал. Можете да си представите какво е било.

— Зная, айнзацкомандите са крили имуществото и архивите си.

— Защо? Нали са можели да ги откарат? Макар че не. Тогава Кладно е било почти в обръч — разсъждаваше на глас Шаблика.

Камионът запали фаровете, здрачът неуловимо се сгъстяваше.

— Има още нещо — казах аз. — Дали тая история не е свързана с оная, старата? Олшански сътрудничеше ли на германците?

— Да.

— Може да е присъствувал при укриването на имуществото и при разстрелите. Сега разгадавам една главоблъсканица отпреди триста години. Дори малко страшна. И на мнозина е струвала животът.

— Разгадахте ли я? — неочаквано запита Висоцки. (Ние мислихме, че останалите дремят.)

— Почти.

— Май разгадката не е по силите на всекиго — каза той.

— Защо? Ако човек е настойчив, ще се справи. Е, разбира се, трябва да има и някои познания.

— Не е работа за нас. Може би само за Шаблика.

Езна беше от онези гарички (малко такива останаха из Белорусия след войната), на които и досега биеше камбанка, в градинките зад гарата стърчаха дебели тополи, а в малката чакалня бе полутъмно и задушно, мяучеше нечие коте.

… Когато слязохме от камиона, в микроскопичното селище около гарата запримигваха първите светлинки. Висоцки и Ганчаронак хукнаха да си уреждат работите (имаха уговорка за късните часове), а Шаблика остана с мен на перона и запали цигара, загледан в далечината, към светлинката на светофара.

— Защо ли беше така, Антос, защо на младини ходехме на гарата като на бал?… Край нас прелиташе нечий друг живот… Не нашият… Може би по-красив, а може би такъв, какъвто не бихме пожелали и на куче. А сега не ме влече. Бих си седял, седял в къщи.

— Ставаме тежкоподвижни, Ригор. Остаряваме.

— Така ще да е… — Та какво казваше ти за някаква главоблъсканица?

Разказах му в най-общи черти всичко, без да споменавам, разбира се, за съдбата на Марян, за книгата, за откритието си в нея, за цялата бъркотия, която изведнъж възникна около легендата отпреди триста години.

Шаблика се умисли.

— Има нещо в това — най-сетне се обади той. — Но нищо няма да постигнеш. Не знаеш каква е дължината и дебелината на пръчката.

— Е, „наченките“, както би казал един познат, са ни известни — казах аз. — Разбираме малко от математика.

— Близо ли си до разгадката?

— Доста близо.

— Мълчи тогава, момче, никому нито дума. Звук да не си издал. Работата е някак… мръсна… Изглежда някак нечовешка.

— Вижте какво, Антон Глебавич — заяви приближилият се Висоцки, — защо да не дойда с вас до другата гара?

— Че за какво? — учуди се Шаблика.

— Мътните да го вземат този склададжия… Уж се бяхме уговорили — а той се замъкнал някъде из съседните села. На сватба ли, на погребение ли?

— А вие? — запитах аз.

— Ганчаронак остава тук, пък аз не ща да ходя при неговите роднини. Ще замина за Полна. Там имам приятел, ще пренощувам у него и заран рано — обратно с първия влак.

Пристигна влакът като огнен змей от другата земя. Мярнаха се във вагон-ресторанта някак твърде одухотворените лица на мъже и много красивите фигури на жени. Някои бяха с чаши в ръка. Всички гледаха осветеното късче земя, преди което дълго се бе точила тъмнина с редки светлинки сред полята — и след което, както знаеха, отново задълго щяха да потънат сред мрака.

— Хей, туземци! — изрева някакъв по пижама от вратата. — Има ли бира в бюфета? Че във влака се свърши!

Тогава ме учуди изразът на жестока, безмилостна омраза върху лицето на Висоцки. Върху толкова добродушното иначе лице.

— За такива като тебе няма, мърльо — изсъска. — Махай се от очите ми — високо кресна той, — люра^[1] за тебе. Или л…

Жизнерадостният „мърльо“ набързо се свря във вагона като охлюв в черупката си. Може би щеше да се препира, но видя, че сме трима. Макар че аз и Шаблика нямахме нищо общо…

… Когато се качихме в почти празния вагон и в съвсем празното купе, запитах Висоцки:

— Защо го свързахте така?

— Ех — още задъхан от яд, продума той, — трепеш се тук като грешен дявол, търчиш на разсъмване обратно, а той — „туземци“ ще ни вика. Колцина тук са замръзнали, колцина са затънали в блатата, колцина са избити, разстреляни…

— Прав сте — казах. — И аз веднъж пътувах така. Беше ноември. Кишавица. Здрач. Пейзажът от двете страни на железницата след германците знаете какъв беше. Стоим ние, пушим на площадката. Един тип, загледан в мъглата и ръмежа, току се обади: „Правилно германците наричаха тази страна «шайзеланд»“. Не се стърпях тогава: „Ако жена ти е слагала рога с мен или с някой друг, не разправяй навред за срама си. Ако си нищожество, няма защо да хулиш родната си земя.“ Сетне съвсем побеснях: „Ако сега, както казват твоите любими германци, не направиш «халт маул»^[2], ще отворя вратата — и ще те изхвърля в движение…“ Той си глътна езика. Прибра се в купето.

Физиономията ми при спомена сигурно е изглеждала доста необикновено, защото Висоцки се бе втренчил стреснат в мен. А аз внезапно се засрамих от този спомен и от някогашното си вълнение.

… Влакът громолеше из тъмнината. Висоцки отмести поглед, също развълнуван.

— А защо се занимавате с превозите на колхоза? Май имате някакво образование, ако се съди по говора и по държанието ви.

— Е, цяло Олшани клюкарствува за мен и все някой ще ви разкаже, та нека по-добре да бъда аз.

— Вярно. Клюките в такива градчета са нещо неминуемо.

— Образованието ми не е кой знае какво — четири класа в полска гимназия. Изхвърлиха ме за участие в политически кръжок. Сетне започна войната.

— Защо не завършите някакви счетоводителски или агрономически курсове?

— Не. Все пак и счетоводителят, и агрономът са някакви фигури на село. А на мен до гуша ми дойде от усложнения. Поляците обесиха мой братовчед точно преди войната.

— За какво?

— Можеш ли разбра. Почти не го познавах. Разправят, че убил някакъв провокатор, а представиха работата така, че убийството било уж криминално… Друг мой братовчед беше разстрелян от германците направо на улицата заради участие в нелегалната борба. Едни разправят, че в Кладно, други, че го били откарали в Белосток. Та виждате, хич не ми е широко около врата. По-добре да си трая тук. Както казват руснаците, от рогозка не се пада. Кротувам си — пък да върви всичко по дяволите.