Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (11)

Десета глава

Идилия с контрасти

На заранта, когато излязох навън след закуската, чак ахнах — толкова хубаво бе наоколо. Малкото селце с шейсет-седемдесет къщи, „предградието“, се бе пръснало нашироко по склоновете на заоблените меки хълмове и тънеше в градини, из които вече дремливо зеленееха храстите цариградско грозде. Тясна речица разделяше на две веригите от хълмове и селцето. Тя лъкатушеше, бързо се губеше от очите вляво и вдясно, затова човек не можеше да разбере отведнъж къде се дочува плисък на вода върху воденично колело. Вдясно, далеч оттук, май бяха складовете за зърнени храни.

Зеленееха се от мъх покривите, по клоните на дърветата личеше лек зелен оттенък, петлите лениво, гърлено кукуригаха, пръстта из градините, черна, лъскава, вдигаше пара под наскоро варосаните дънери на ябълките. Встрани се подаваха двете кули на костьола.

Над всичко това цареше синьо синьото дълбоко небе, което сякаш изпълваше и гърдите.

Най-напред тръгнах към костьола, защото пръв ми попадна пред очите. Пък и кой друг познава историята на това или онова място по-добре от учителя по история и от свещеника!

Костьолът бе огромен, с две много високи кули. Бе построен в стила на онова патетично и същевременно просто белоруско бароко, каквото то бе в началото на XVII век. А може би в края на XI век. На едната от кулите имаше „дзигар“ — календар часовник, който за мое учудване вървеше.

Въпреки делника вратата на костьола бе отворена. Встрани, под клонестите стари дървета, бе оставен мотоциклет.

На вратата се появи среден на ръст мъж с цивилно облекло, късо подстриган. Кестенявите му коси бяха вече доста прошарени. Усмивката му бе детински хитра, лицето някак лисиче, но приятно. Сигурно такова лице е имал Ойленшпигел. Държаха ме нащрек само очите: ту се смееха, ту в тях се мяркаше нещо пронизващо внимателно, сякаш пронизват човека до дъно. Ту ставаха искристо сиви, ту сиво ледени.

— Тук ли е господин ксьондзът?

И тогава зазвуча най-чист — в театър „Янка Купала“ биха му завидели — белоруски език:

— Да. С какво мога да бъда полезен на другаряя…

— Антон Космич.

— Леанард Жихович. Какво ви води в този красив, но забравен край на родината?

С две думи, без да му разкривам целта си, му обясних, че съм дошъл да изследвам замъка и си показах документите.

— Хм. Добре че поне имате документи — за мое учудване той ги взе и внимателно ги огледа. — Че напоследък нещо мнозина се заинтересуваха от този злощастен замък… който може би скоро напълно ще изчезне.

— Защо?

— Ще го досъсипят хората, щом времето не успя да го премахне.

— Какво става?

— Канят се да пробиват зида. Щели да правят двор за добитъка.

— Хм. Дори да стане двор за добитъка — Жихович неодобрително ме погледна, но видя, че се усмихвам, — няма ли си врата?

— Има, но тясна. А в случай на пожар правилата на противопожарната охрана предвиждали два изхода. Искате ли да разгледате костьола?

— Затова съм дошъл.

Влязохме. Ксьондзът прегъна колене. Аз, разбира се, не.

Нашите предци не са коленичили. Просто влизали, размишлявали, колкото им било необходимо, и отново се връщали сред живота.

Огромната пещера на костьола бе това, което се нарича „мрак, напоен със светлина“. В ъглите бе полумрак. Под сводовете, по олтара и колоните — радостна, възвишена светлина. По стенописите, по резбата, по многобройните скулптурни фигури.

Тук нямам възможност да опиша цялото богатство на старинните икони. Някои бяха от XIV век. Не мога да опиша и стенописите, които излъчваха тъмни и светли багри, жълто и наситеносиньо. Невъзможно е да се опише и чудесната, стара диспропорция на фигурите пред олтара. Не мога.

Когато влязохме при органа, блеснал матово в черно и златисто, в леко ръждиво и угаснало зелено, ксьондзът внезапно ми рече:

— Това не е нищо! Ако погледнете отгоре — свят ще ви се завие от красотата.

Широк корниз обхващаше целия храм, на височина осемнадесет метра, леко бе наклонен надолу и бе широк към седемдесет сантиметра.

— Елате — Леанард Жихович леко прекрачи през парапета на балкона и тръгна като по път по този кошмар.

— Не трепери! — казах си аз. Погледнах надолу, съзрях фигурки на хора колкото кутре. Ксьондзът вървеше пред мен и ми даваше разумни, поучителни и ясни обяснения. Сякаш изобщо не помисляше, че по този мост към пъкъла може да се върви по друг начин, освен като по път:

— Вижте влъхвите! Какъв колорит!… А Богородица е направо чудо! Каква хубост. Свят да ти се завие!

Наистина ми се виеше свят от „т-такава хубост“! Само се мъчех да не се хващам трескаво за стената, пък и нямаше как, защото тя плавно преминаваше в полукръглия свод.

Когато най-сетне отново застанах на балкона и погледнах дребните хора долу като в обърнат бинокъл, усетих, че след още минута щях целият да плувна в пот.

— Е, как ви се струва? — победоносно запита Жихович.

— Прекрасно! — казах аз. — Честичко ли се „забавлявате“ така?

— Какво толкова? — невинно запита той. — Понякога влезе гълъб, блъска се — не бива да се претрепе божието създание. Отивам да отворя прозореца.

— Не бива да се претрепе божието създание, вярно е — казах аз, като погледнах надолу.

Когато слязохме долу, сякаш нещо още ме люлееше.

— Какво друго ви интересува? — запита ксьондзът.

— Витаут Фьодарович Олшански.

— Онзи ли?

— Онзи. Какъв човек е бил?

— Стълб на вярата. Много нещо е сторил за нея. Например е построил този костьол.

— С една дума…

— С една дума, почти свят човек.

— А каква е тази легенда за жена му?

— А, чували ли сте я. Заговорът на Валюжинич и бягството?

— Легендата е широко известна.

— Какво да ви кажа, неблагодарна жена. Както повечето жени. Неслучайно епископ Иероним от Кладно я укорил. Избягали и отнесли съкровището. Съдията Станкевич (нали знаете, че някога съдиите били и следователи), средновековният белоруски Холмс, човек хуманен като за онези времена, използувал само на два пъти през живота си мъчения, се заел с това дело и тогава самият Олшански се покаял, че бил обзет от гняв.

— Но се говорело…

— И той, и други хора се клели пред евангелието, че бегълците са живи… Жалко, че изчезна този род. Последният от тях не се държа никак добре. Вдовец, децата му измряха — трябваше да мисли за бога. А той…

— Какво той…

— Забърка се с германците — кратко отвърна ксьондзът.

— Как?

— С онези от гестапо. Негови приятели бяха комендантът на Олшани, граф Адалберт фон Вартенбург и Франц Керн от айнзацщаба. Това е по-лошо от гестапо.

— Да, в известен смисъл е по-лошо.

— Защо се съгласихте с моето мнение?

— Това е учреждението на Розенберг, ограбващо ценностите. Творбите на човешкия гений през вековете.

— Да. Какво ли не отмъкнаха от Кладненски окръг! Само Олшанският замък бе недокоснат. Чак докато през май четирийсет и четвърта по заповед на Химлер се развихри „команда 1005“, която заличаваше следите от престъпленията, извършваше „санитарни акции“.

— И какво тогава?

— Тогава замъкът на Олшански горя заедно с всичките си съкровища. А самият той духна с германците. Както се чува, скоро след това умрял… Той е единствен такъв от рода… А гробницата на онзи Олшански е ей там.

Върху високата около два метра гробница от много рядко срещащ се зелен мрамор лежеше фигура на спящ човек в ризница. Барелефът представляваше могъща фигура, с изключително широки гърди, с дълги стройни крака. Лицето бе мъжествено, веждите сбрани, устата стисната твърдо, но с някаква такава гънка на устните, че не бих искал да срещна този човек приживе и добре че не ме заплашваше такова нещо.

Тази статуя ми приличаше на някого. На някого, когото бях срещал в живота си. На Крищофович, който ме бе спасил някога край Албертин? Не, лицето му бе по-меко. На някой артист? На Габен? Не, лицето на този не е така обикновено, макар да е също тъй строго. На Жан Маре? Има нещо общо. Или на някого от историческите личности? На Медичите? На Калеоне? Е, то всички надгробни барелефи доста си приличат, както и повечето средновековни статуи, въпреки някои индивидуални черти. Защото близките или потомците са искали да виждат в такова произведение, в такъв портрет нещо от чертите на епохата.

Излязохме, погледнах нагоре, точно в това време заби меко часовникът.

— По време на войната не вървеше. Но когато дойдох тук на работа, реших да го възстановя. Поправи го нашият органист. Златни ръце има. Дори календарът работи. Е, не можа да се ориентира в някои механизми, нали са различни от сегашните. Месечният календар върви погрешно.

— И аз също. Профан съм. Какъв ви е органистът?

— Изключителен човек. Голяма рядкост е да се сдобиеш с добър органист. Само че…

— Какво?

— Капризничи понякога. Веднъж посред месата току удари една „Лявониха“^[1]… Да, ами къде да намеря друг?

— Ма-да, весел ви е костьолът.

Приближихме се до червената „Ява“. Ксьондзът чевръсто отметна стъпенката.

— Ваша ли е?

— Да — той забеляза учудването ми. — Един човек… хм… се учуди и ми посъчувствува. „Защо си подронвате авторитета? Нали сте ксьондз. Защо сте си купили мотоциклет?“ А аз му отвърнах: „Защото не ми стигат парите за кола.“

— Къде е замъкът?

— Отсреща, през рова. Не мога да дойда с вас. Яд ме е понякога да го гледам.

Тревата се бе раззеленила. Меко очертаните, вече живи, благодарни на пролетта дървета, се готвеха за ежегодната си работа: да разпукнат пъпките, да дадат зеленина на света и на хората, красота и кислород, милостиво да съберат от въздуха онова, което са натрупали хората със своите заводи, а сетне да пожълтеят и без да искат нещо в замяна, покорно, тихо и кротко да изронят листата си. Макар да бяха още далеч от това, колко радостни в предчувствието на този свой труд бяха дърветата на старинния, запуснат, проредял откъм дърветата и отрупан със съчки парк, който отдавна бе заприличал на широколистна гора с липи, тополи, със страховито извисени патриарси дъбове и храсти от леска, смрадлика, глог, увити от лианите на хмела и от бодлив капинак.

Беше дивно хубаво.

… Пред мен блесна чиста, още не зеленясала вода (ще зеленяса по-късно, когато се затопли): да бе река — не, по-скоро ръкав от реката, превърнат някога в ров. Над водата бе прехвърлено разкривено мостче.

Отсреща стърчеше висок зид и кула (другото се скриваше зад дърветата) с леко жълтеникав тъмно оловен, почти черен цвят.

Замъкът. Но колко зловещ, колко отвратителен замък!

Не на възвишение, не в далечината, та човек някак да се подготви за възприемането му, а лице в лице като неочакван пас с топка.

Ясно, че паркът е бил засаден по-късно, когато замъкът престанал да бъде замък и станал палат, макар и неудобен, но подходящ за онези времена, и въпреки всичко впечатлението наистина бе поразително, сякаш човек се приближаваше към гъсталак и зърваше сред него зейналата паст на лъв.

Така го възприех, защото точно пред себе си видях тъмната и много ниска арка на портата.

Това бе порта отвор, порта тунел, порта вход в пещерата на страшен великан от жестока приказка.

С неясен трепет се приближавах към този отвор. Тогава видях, че оградната стена от двете страни завършва с ъглови кули. Личаха петте им стени отвън. Шестата сигурно се виждаше отвътре. Стената, висока към десет-дванадесет метра, стигаше до средата на кулите, до бойниците за средно близък бой.

Тръгнах през портата тунел. Боже, този тунел е дълъг петнайсет метра! Нима стената е толкова дебела? Не, очевидно над тунела е имало помещение.

Така е, планировката е проста. Квадрат, всяка страна по сто и двадесет метра. Отляво три кули, отдясно също. Отсреща, ако не се броят двете странични, има още две, общо четири. Значи по обиколката осем кули. Оградната стена се е запазила близо две трети, тук-там е разрушена почти до основи, но някога е имала само един вход. Околовръст (дебелината на око е около метър и половина — два) се редят прозорци на помещения за обитаване. Прозорци и врати. Да, врати, защото там, където стената не е разрушена, я обикаля каменна галерия, тук-там закрита отгоре с арки и покрив, другаде открита, ето отляво, където се е запазила, ето и пред мен. Отсреща има и кладенец. Вдясно, като се погледне над стената, зад дърветата се издигат кулите на костьола и часовникът. Но и тук, вътре, в далечния ляв ъгъл личат останки от параклис. Фасадата на замъка е бедна, но там, където стената на жилищното помещение е срутена, си личи, че отвътре замъкът, е бил богато декориран. Горните етажи на някои кули очевидно също са били обитаеми. Виждат се гипсови украшения по таваните, вият се следи от комини.

„Ах, дръвник такъв! Ами да, змията се извива, вътрешната стълба се извива, добре че ти хрумна да навиеш лентата около някакъв предмет. И хич не ти мина през простата глава защо като «дим»!“

Ето защо! Ето как са извити тези комини. Нарочно са ги правели такива. Дори външните комини са били спираловидни, та димът да изскача на кръгчета или на спирала. Още някакво своеобразие, още една възможност да се изфукат пред другите не само с кулите и ветропоказателите, чиито останки личат тук-там, но и с дима. И така е било не само у Олшански. Тюх, колко съм загубен!

Мда-а, ето го замъка. Ясно е, че има и тайни кладенци, и подземни коридори, и скривалища, и складове, и мази, и сутерени (сводести, разбира се), лабиринти от коридори, облицовани с камък. Иначе какъв замък ще е това!

На първите етажи помещенията са с по-нисък таван, там, където стените са рухнали, личи, че са сводести: сградата е като в разрез. Сигурно там са живеели стражите и прислугата. Горе са били залите, високи, с гипсови украшения, с ниши за съдовете. Ето и камина. Сигурно има и тайни стълбища, разбира се, вити. Добре, ще обиколим поне залите за приеми, където са ставали пиршествата, макар че там нямаше друго, освен продънени стени, паяжини, влага и прах.

Едва след това наведох поглед и спрях очи на двора. И добре сторих, защото иначе щеше да се наложи да си бърша обувките.

Зрелището беше отчайващо.

Винаги съм се възмущавал от безобразното отношение към старите сгради. Кой знае защо, някои много обичат да настаняват свинарници в старинните имения, макар че те са най-подходящи за клубове, родилни домове, болници, стадиони, спортни площадки. Зеленина, сенчести дървета, кислород. Но такива сгради се строят обикновено из пущинаците, заобиколени от тънките пръчки на нови насаждения.

Съсипаха костьола във Варонча — а какъв клуб би станал той, какъв парк има около него с двестагодишни алеи! Великолепното, ослепително, разкошно бароко на костьола в Шчорси. Какъв музей би станало от него (а селският музей е наблизо в тясно помещение)!

Намират оправдание в думите на една личност, която заяви, че трябва да се строи ново, а „руините“ (хубави „руини“, дебели по метър и половина) да се разчистват, макар че понякога тези „руини“ много по-лесно могат да се ремонтират и приспособят, отколкото да се строи нещо ново. Усилията и парите могат да бъдат насочени към нещо друго.

Право си е, тази личност е била голямо магаре, също и тези, които се оправдават с това. Аз съм свикнал вече да приемам тези неща сравнително спокойно.

Но тук дори се втрещих. Дворът буквално бе затрупан с различни негодни вещи и боклук.

Точно пред себе си, между първата и втората кула отдясно, съзрях тълпа. На едно място оградната стена бе съборена почти до земята на ширина приблизително три метра, а наблизо, на височина четири метра, неколцина младежи въртяха лостове, рушаха зидарията: очевидно искаха да разширят отвора.

Помислих си, че усилията им са напразни, че дори масивната метална топка за разрушаване едва ли би помогнала и че отворът е бил направен не от хората, а от времето.

Централно място заемаше група хора. Един от тях бе със син костюм и с лице на човек, свикнал да се подчинява и да заповядва, лицето му бе волево и твърдо, грубо издялано. На вид приличаше на председател на колхоз. Бе прехвърлил петдесетте и изглеждаше як като бик. Само ироничната гънка в края на устните смекчаваше малко израза му. Не ми хареса само, че носеше перчемче също като на фюрера. От онова време хич не понасям такива прически.

До него с чанта в ръка стоеше някакъв мъж, среден на ръст, също над петдесетте, но съвсем друг на вид. Лицето му бе широко, набраздено от дребни бръчици. На него се открояваха тъмни, внимателни очи. Черната му коса бе късо подстригана, ушите му бяха големи като на Буда. От трийсет и няколко метра лъхаше на ракия и сигурно затова лицето му изглеждаше добродушно.

Още един привлече вниманието ми. Той седеше встрани на тревата, на склона, бе едър, висок над два метра, с широко лице, изключително интелигентно, направо да го сложиш на професорската катедра, но изглеждаше някак тревожно и диво, не като у обикновените хора.

Бедното му облекло показваше, че не е професор: бе с риза от домашно платно, разтворена на гърдите, с черни платнени панталони, напъхани в стари ботуши.

Този човек носеше каскета си с козирката назад (по-късно узнах, че това му е навик, а не минутен каприз) и около него се въртяха двайсетина кучета от всякакъв род и вид и без признаци на добра порода.

— Тук ли са сутерените, а? — дочуваха се гласове.

— Тук навред има сутерени. Да не пропадне някой.

— Няма. За векове са строили. Удряйте, момчета!

И тогава почувствувах, че нещо се промени. Към групата на разрушителите се приближаваха двама души, сподирени от върволица от двайсетина деца.

Отпред крачеше слабичък нисък мъж с много спретнат чер костюм, с бяла риза и черна връзка. Имаше лице на селски интелигент. През очилата се виждаха умните му разсъдливи очи. Косата му бе доста побеляла по слепоочията.

Другият бе едър, плещест и много приличаше на някакъв американски каубой от филмите за Дивия Запад. Бе със сламеноруси коси. Лицето му, загоряло на слънцето и изпръхнало от вятъра.

— Стой! Какво правите? — още отдалеч завика „каубоят“. — Как така… с какво право?

— Не се пени толкова, Змагител — обади се мъжът със синия костюм. — Така се налага.

— Вие, Ничипар Сяргеевич, макар да сте председател на колхоза — каза интелигентът, — не пречи малко да помислите какво вършите.

— А вие, Ригор Иванович, уважаеми другарю Шаблика, няма какво да ми заповядвате как да управлявам колхоза и какво да правя в негова полза.

— Необходима ли е противопожарна осигуровка? — запита онзи с чантата и „назидателно“ вдигна показалец. — Необходима е. Втори изход необходим ли е? Необходим е.

— Че какво може да пламне тук? — запита някой.

— Не говорете така. И камъкът понякога гори. И пушката гърми сама веднъж в годината.

— Това е исторически паметник — спокойно промълви Шаблика. — Паметник на културата, паметник на нашата история. Кой ви кара да го правите кошара? Да я бяхте направили нейде встрани.

— Това ще ни вкара в разходи — каза чантаджията.

— Паметник е. Под защитата на държавата — обясни Шаблика.

— Какъв паметник? По какво личи, че е паметник? — започна да се нервира чантаджията.

— Недейте нервничи, Тодор Игнатавич — обърна се към него Шаблика. — Вие сте счетоводител, можете и да не знаете, че това е сграда от втората половина на XVI век.

— По какво личи?

— Имаше паметна плоча.

— Къде е тя? — запита Тодор Игнатавич.

— Смъкнали сте я! — развика се внезапно каубоят. — Търкаля се из бурените! Ти си сторил това, кламер такъв! Ти, Ганчаронак! Ти, мастилена душо! Ти насъскваш хората, като че този замък ти е главният враг.

— Кротко, Михас — каза му Шаблика, но очевидно каубоят не можеше повече да се сдържа и съвсем побесня.

— Ще се оплачем от вас. А тебе, Ганчаронак, хубаво ще те наредя. Така ще те халосам, че… муцуната ще ти размажа…

Очите на Ганчаронак биха изглеждали страшни, ако не бяха тъй възглупави.

— Впрочем, аз не съм само счетоводител. Аз съм член на селищния съвет.

— А-а-а — иронично проточи Шаблика. — Е-е, щом сте член на съвета — непременно трябва да рушите.

— Хайде, успокойте се — каза председателят.

— На него кажете това, Олшански — каза Шаблика на председателя.

„Олшански ли? Какъв Олшански? Дали от онези? Не може да бъде. Последният избягал с германците и умрял. Защо да няма и други Олшански? Едно куче ли е Шаро?“

— Казвам ви, направете двора за добитъка някъде встрани, Олшански — продължи Шаблика. — Иначе ще се оплачем.

— Много хубаво — каза председателят. — Вие ще си изпатите.

— Ти! Ти! — кипна каубоят Змагител. — Ти…

— Трябва да мислим за бъдещето — каза председателят, без да се обади от „вислюка“, защото не го разбра.

Аз се усмихнах. Добре зная украински език и ми е ясно колко е удобно понякога да назовеш някого с такава дума. Типично белоруска хитрост — вместо нашенска ругатня да се използува някоя от другите славянски езици. Хем ти олекне, хем си наругал противника, а той нищо не е разбрал. А „вислюк“ по украински значи „магаре“.

— Да! Истински вислюк! Само вислюк може да стори такова нещо.

За сметка на него Тодар Игнатавич Ганчаронак, счетоводител и член на селищния съвет, кой знае защо, се обиди от явно непознатата за него дума „вислюк“.

— Я повтори! Повтори, повтори!

— Ще ти повторя аз! — Каубоят сграбчи Ганчаронак за яката.

— Висоцки! — запревзема се счетоводителят. — Какво го гледаш това бандитско изчадие?

Тогава от тълпата излезе висок, добре сложен мъж на четирийсет и нещо години. Косите му бяха тъмноруси, светлите очи — прижумели. Движенията му притежаваха отпусната грация, от която личеше, че можеше да бъде изненадващо подвижен.

— Хайде сега, Игнас Яковлевич — обади се той. — Какви са тези безобразия наистина.

И леко като котета раздели Ганчаронак и Змагител.

— Бива ли така! Ще вземете да се сбиете — лениво ги умиряваше той. — Ще дойде милиция. Ще ви арестуват за по петнайсет дена. Ще гледате небето карирано. Счетоводител на голям колхоз, член на селищния съвет — в ареста. Не е хубаво… Учител по родния език — мете тротоара пред училището.

— Игнас! — дереше се Ганчаронак. — Пусни ме, само да го докопам…

— Няма да те пусна — лениво отвърна Висоцки.

— Мръсник такъв! Пусни ме, дяволе неден!

Тогава и Висоцки, кой знае защо, се разбесня:

— Заради брат ми, а… До-докога… Гадино мръсна… Змия…

Като отблъсна Змагител, той сграбчи Ганчаронак, изтръгна му чантата, хвана го за врата и за ръката и мълком започна да го превива така, че ме достраша за живота на нещастника.

— П-пусни ме… П-пусни ме.

Дойде време да се намеся и малко да ги охладя.

Вдигнах фотоапарата, избрах си позиция. Някой изшътка, врявата полека взе да утихва.

— Вие кой сте? — пръв се опомни Олшански.

— Не е ли все едно?

— Защо снимате?

— За илюстрация към темата „Животът в Олшани и околността“.

Щракнах още веднъж и оградната стена с младежите по нея.

— Хей! Това пък за какво ви е? — извика ми отдалеч председателят Олшански.

— Казвам се Антон Космич. Пристигнах тук да изследвам Олшанския замък и костьола. Свързан съм с организацията за опазване паметниците, впрочем и на този замък. Заварих тук тази приятна картина на разрушаване. Затова я „увековечих“. За сведение на съвременниците и за спомен на потомците. На благодарните потомци.

Децата около Шаблика се засмяха. Този смях изкара из търпение председателя:

— Дайте лентата.

— Нямам такова намерение.

Той се втурна към мен с грацията и бързината на хипопотам. След него Ганчаронак и Висоцки. След тях Змагител и Шаблика.

— Помислете си, Ничипар Сяргеевич, това е украшението на родния ни край — посочи замъка Шаблика.

— Ти не спасявай родния край за моя сметка — изръмжа председателят.

До мен се изправиха Ганчаронак и Висоцки.

— Ти… ти отде се взе?… — ха да ме хванат за яката.

В този миг човекът от поляната, с обърнатия назад каскет и с кортежа от бездомни кучета се приближи, мина между нас като нагорещен нож през масло, застана и впери дивите си внимателни очи в лицата ни. Заоглежда ни, като лунатично свеждаше глава ту към едното, ту към другото си рамо. Очите му бяха неподвижни. Забелязах как всички някак посърнаха, отпуснаха ръце и се отдръпнаха. Човекът ни погледа, поклати отрицателно глава и отстъпи на четири крачки.

— Не-е-е. А? А-а, не! — тихо промълви той.

Кавгата отново пламваше.

— Да не сте пипнали повече нищо — казах аз.

— Кой е пък този? — измуши се отпред Ганчаронак.

— Млъкни, че ще те…

— Не ми крещете като някакъв африкански папуас — тросна се той.

— Като новогвинейски бушмен — поправих го аз.

Как щеше да свърши всичко това, не се знаеше. Но в този миг откъм зида изкрещяха десетки гласове. Децата се затичаха натам, ние също се втурнахме.

На земята лежеше, странно подвило лявата си ръка, седемнайсетгодишно момче. Едно от онези, които бяха горе и удряха с лостовете. Момчето бе чернооко, „гарванче“, както ги наричат.

— Какво ти е, Броник? — тревожно го запита Шаблика.

— Удари ли се? — обади се председателят.

— Май не — момчето седна, като се мръщеше и подкрепяше дясната си ръка с лявата.

— Навехнал я — каза Ганчаронак. — Дръпнете му ръката.

— Не — Шаблика опипа ръката на момчето. — Счупена е. Бързо в болницата!

Знам, че бях постъпил жестоко, нечовешки, но трябваше някак да възпра безобразниците, решили да постъпят така със замъка, при това рискувайки живота на хората. Ами ако не беше си строшил ръката, а врата? Затова щракнах и тази сцена.

— Ето на — плачливо продума Висоцки, като сочеше мястото, на което момчето си бе счупило ръката и си бе раздрало сакото. — Ето, и сакото си скъса.

— Голяма работа, сакото — презрително отвърна мъжественият Броник. Все едно като Радзивил, когато в някое от именията му издъхвало прасенце.

— Моли бога за здраве, момче, понеже за ум да го молиш е вече късно — обадих се аз.

Председателят, Ганчаронак и Висоцки очевидно се канеха да напуснат бойното поле. Но не можеха да го напуснат, без последната дума да принадлежи на тях. Иначе щяха да се признаят за победени. Затова Олшански запита:

— Вие за какво правихте снимките?

— Наскоро имаше сатиричен филм за един такъв случай — казах аз, макар да знаех, че заплахата ми е празна работа. — Може би тези снимки ще се окажат полезни за кинаджиите.

— Извадете лентата — каза Ганчаронак.

— Вие, струва ми се, не сте охрана и това, струва ми се, не е секретен завод — отрязах аз. — Ще я извадя. В тъмната стаичка с проявителя.

Защо — не зная. Но никога не бях виждал човек да се вълнува толкова.

— Вие…

— Стига — обади се председателят. — Наистина се разпалихме повечко. Да не ни е останал само този замък за обор? Хей, слизайте оттам! — той погледна децата, които следяха тази сцена, сетне се обърна към мен: — А с вас ще си поговорим…

— Да — подхвана Ганчаронак. — С вас ще си поговорим, да видим защо сте довтасали тук и веднага подривате авторитета на ръководителите.

— С удоволствие. Още повече, че авторитета на ръководителите подриват такива като вас.

Олшански очевидно искаше да изругае, но махна с ръка.

Те си тръгнаха, тогава неочаквано човекът с обърнатия каскет се развика след тях:

— Аха! Аха! Господ ви наказа. Ще разваляте, а? Замъка, а? Знаете ли какво ставаше тук? Тъй ви се пада… Какво ставаше тук! Господ ви наказа.

И тръгна след тях, сподирен от кучешкия си кортеж.

Едва тогава разбрах, че този човек е луд.

— Михас Иванович Змагител — каубоят ми подаде ръка. — Тукашният преподавател по белоруски език.

— Ригор Иванович Шаблика — каза другият. — Учител по история. Благодарим ви, навреме дойдохте.

— Двамина Ивановичи — обадих се аз. — Добре, аз пък съм Антон Глебавич Космич. Историк.

— Смятам, че тъкмо ни е време да се запътим към ресторантчето — рече Шаблика. — Не го обичам, но след днешните премеждия от вълнение и от облекчение чак краката ми се разтрепериха.

— И моите — каза каубоят. — Пък трябва да полеем и познанството.

Изоставихме най-сетне боклучивото бойно поле, отново влязохме в парка, прекосихме мостчето, отминахме костьола, повървяхме към триста метра по една тиха уличка и влязохме в „Чайната“, просто малко помещение с шубер, с десетина масички, с прозорец към кухнята и с три прозореца към сънната улица.

Младата и учудващо свежа бюфетчийка бе застанала зад шубера и скучаеше, защото нямаше посетители, още бе рано. Каубоят веднага по каубойски я подхвана:

— Данусечка… Р-радост моя… Колко се радвам да ви видя все така млада като зора, пълна като месечина, свежа като роса.

— Бре-е, че той бил мелез между каубой и поет — тихо продумах аз.

— Ех, че сте, Михас Иванавич…

— Аз не съм Михас. Аз съм Змагител^[2]. Всичко ще преодолея.

— И мен.

— И вас — яростно отвърна преподавателят.

Направи жална физиономия, посочи бутилка коняк и затрогващо пропя:

— Дайте на бедния шут ей онази звездица.

Бюфетчийката се засмя.

— Какво му е — каза Шаблика. — Млад, ерген, лудее му се.

… Седнахме на една маса и пийнахме за запознанството.

— Е, тази история с Броник дълго ще им държи влага — каза Шаблика.

— Кой знае — отвърна каубоят — поет. — Ганчаронак е такова добиче, че няма да се откаже. Сякаш мрази за нещо замъка и много други неща. Той пусна мухата на Олшански. Усещам аз.

— Да — Шаблика въртеше очилата си в ръцете. — И аз бих го сметнал за мръсник, ако не бяхме двамата с него в гестапо.

— В гестапо ли? — учудих се аз.

— Ами да. Арестуваха ме поради съмнение, че водя нелегална дейност, но нямаха преки доказателства.

— А как се измъкнахте оттам?

— Те бяха продажни. Нашите рядко се продават. Може би един-двама. А те всички диреха подкупи. Та нашите платиха да ни освободят, и без друго нямаха доказателства. Ганчаронак, разправят, също мълчал като риба. Пък дето характерът му е мръснишки — това е отделна работа.

— Хич не ме интересува — отново кипна каубоят. — Това „бандитско изчадие“ няма да му го простя.

— А защо… — казах аз и млъкнах, замалко да задам нетактичен въпрос.

Змагител чоплеше кюфтето с вилицата.

— Не е тайна. Всички го знаят. След войната от глупост се натиках за няколко месеца в бандата, бях пърле, малолетно диване. Р-романтика дирех. Бях в един отряд от бандата на Боубел-Кулеш. Главатаря не съм го виждал. Пак добре, че срещнах добър човек. Шчука се казваше. Той ми обясни кое какво е. Но аз си изкупих вината. Благодарение на него и на мен отрядът се изпари като дим, част от него се предаде, а основната част заедно с Кулеш и Палински бяха обкръжени в блатата и избити до крак. Самият Кулеш потънал ранен в блатото. А той ще ми вика „бандитско изчадие“. Ама ха!

— Хайде, успокой се, — сложи ръка на рамото му Шаблика.

— Чуйте, кой е този с обърнатия каскет?

— А-а. Людвик Лапатуха — продума тъжно Шаблика. — Луд е. Кротък човек, понякога само приказва неразбираеми неща. Пък и този каскет. А кучетата ужасно го обичат. Видяхте ли? На тумби се мъкнат подире му. Страхува се само от кучета вълча порода и ги замерва с камъни.

— Откъде е този нещастник?

— През четирийсет и четвърта германците извършваха тук някаква работа, а сетне разстреляха четиристотин души работници — поляци и наши — на половин километър оттук. Сетне ще видите паметниците, в парка са — Змагител въздъхна. — Страшна история беше.

— А Лапатуха какво общо има? — запитах аз.

— Разправят, че само той оцелял от разстрела — замислено промълви Шаблика. — Или пък бил единственият случаен свидетел. Оттогава нещо се повреди човекът. Но сега вече никой нищо не ще може да узнае от него. А беше добър, културен. Завършил е гимназия и единствен от целия Олшански район — университет. Пражкия. Знаеше няколко езика. Но виждате сега колко е зле. Похабиха човека. Пренася чували на воденицата. Съжаляват го.

Беше неприятно и тежко да говорим повече на тази тема, затова прехвърлих разговора на друго:

— А какви са тези истории за някаква жена и черен монах?

— А-а, това е оживялата легенда от XVII век — скептично се усмихна Шаблика. — Валюжинич и Ганна Олшанска. Знаем я.

— А, не — скочи каубоят поет. — Хората няма да приказват без нищо, пушек без огън няма.

— Какво говорят?

— Разправят, че тези двамата наистина се появявали през някои нощи. Ако се приближиш в такава нощ и се вгледаш, ги виждаш как вървят. Понякога по костьолната галерия, понякога — по галерията на замъка. Понякога и по едната, и по другата. Неясни, смътни фигури. Вървят и изчезват, без да си говорят нещо.

— Ама ти с този коняк — каза Шаблика.

— Аз почти не пия, както и ти. Но вярвам, че има нещо. Вървят, разхождат се.

— М-да — продумах аз, — както виждам, тук цари идилия.

— Идилия — отвърна Шаблика. — С контрасти.