Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (26)

Десета глава

Сбогом!

Едва ли някога милицията е била изпращана от Олшани толкова масово и тъй радостно. Може би само когато след войната е била разгромена бандата на Боубел, а той, както са смятали, е загинал.

Скъпо струва на хората неговата „гибел“. Но кой би предположил какво представлява в същност скромният Ганчаронак?

Сега цялата ни компания бе застанала до газката и споделяше последни интересни бележки по отдавнашното и скорошното ни общо минало.

Археолозите бяха в пълен състав, тук бе напълно трезвият Вячорка, дядо Мултан с малчуганите. Той както винаги дрънкаше нещо на любознателните слушатели.

— Нали това ви разправям. Моето куче, живо и здраво да е, се научи да лови риба. И да я носи в къщи.

— Ехей, дядо — дръпна го Стах, — знаем ние как лови риба. Стига си се хвалил.

— Че как? Как?

— Измъква я от винтерите на хората — заяви безмилостният Стах.

— Ама че го рече. А ти, Василко, също ли си го видял?

— Ами-и… То краде и яйца. Ама не съм казал на никого.

И Вячорка лъготеше на друга страна:

— По време на германците кметът много често пращаше да бият съседа ми. Мъстеше му, задето се задявал с кметицата. Затуй съседът си бе зашил на гащите парче кожух. Биеха го, без да му смъкват гащите, защото сравнението не бе в полза на кмета.

— Май послъгваш, Чесевич — обади се Шаблика.

— Истина ви казвам. Но веднъж разбраха хитростта му и го накараха да си събуе гащите. Тогава вече кожената кръпка не му помогна… Ама той сетне застреля кмета.

Шчука и ксьондзът се превиваха от смях.

— Ама ти и в мен ли си се съмнявал? — Жихович се смееше със сълзи на очите. — Защо не си ме следил тогава?

— Че той — Шчука кимна към мен — имаше такова намерение. „Я да го проследя аз“, си вика. Но сетне сам си отговорил.

— Как?

— „Че мога ли го проследи! Хайде, излязъл, влязъл — това ще проследя. Ами които ходят при ксьондза? Нали ще трябва да стоя вън, няма да легна до вратата му я като неговото куче. Ас.“

— Същински Шерлок Холмс. И като си помисля, че му спасих тогава живота край подземния кладенец. Откровено казано, това е най-голямата глупост, която съм сторил през живота си.

Това бяха моите приятели, моята среда, светът, сред който не се страхувах, а ми беше леко. И дори бъбривостта им в последните минути преди раздялата ни бе простителна, защото се бяхме привързали един към друг.

Мълчаха, по-точно разговаряха тихичко само Сташка и Хилински. От погледите, които ми хвърляха час по час, можех да съдя за кого говорят. Сташка тъжна и кротка и почти не отваряше уста, само кимаше в отговор на съседа си.

— А Белинец е веселяк — кой знае защо, се превиваше от смях Тереза.

— Ама че веселяк — мърмореше Седун, — той пред момите е веселяк. А тогава, в долчината… Външно изглежда кекав, но е много силен. Гъвкав е като стоманена пръчка, пъргав като пружина.

— Ти, уважаеми Змагител, странно разбираш отношенията си с хората — престорено му се караше Шчука. — Защо, мислиш, толкова хора си настъпил по опашката, че ръмжат дори срещу сянката ти?

— Не говоря кухи фрази — много сериозно и тихо продума „каубоят“. — Животът ми наистина принадлежи на обществото не само на думи. И докато съм жив — моята привилегия е да правя за общество всичко, каквото ми е по силите. Независимо дали това се харесва на всички, или не. Ще посветя себе си на обществото чак до края на живота си.

— Хайде, сбогувайте се — обади се Хилински, ще тръгваме.

Тогава всички събрали се до последния ме разцелуваха. Тогава разбрах, че през цялото време съм се държал достойно и както трябва. Това беше хубаво, те ме бяха обикнали — а да постигне човек подобно нещо никак не е лесно.

Всички, които щяха да пътуват, вече бяха в колата. Всички оставащи ги гледаха, като не знаеха какво да кажат — така бива винаги в последните минути.

Бяха се събрали всички заедно. Само Сташка стоеше встрани и не погледна към мен дори тогава, когато краката сами ме поведоха към нея.

— Довиждане, Сташка.

— Довиждане.

— Довиждане, Сташка Речиц. Много, много те обичам. Не мислех вече, че ще ми бъде дарена такава любов.

— И аз.

Хванах я за раменете.

— Слушай. След месец завършвате работа тук. Много искам морето да ни посрещне двамата заедно.

— И аз също.

— Много те моля не отивай никъде, когато завършите разкопките. Веднага от гарата или от аерогарата ела направо при мен.

— Така, изведнъж?

— Познаваме се от триста и нещо години. И все сме млади. Сега вече искам постепенно, много бавно да остарея заедно с тебе. Стига. Време е да свършим.

Всички мълчаха, когато я целунах. Никой дори уж не видя.

Малката групичка започна да се смалява. Сетне се снишиха шестоъгълните кули, черните зидове, липите, облени от слънцето, сводът на портата. Сетне от хълма зад нас проблясна синьо езерото, реката и вадата, обгърнала замъка.

Мярнаха се кулите на костьола, къщурките, пръснати в долината. Всичко онова, заради което тъй дълго изживях ужаси, тайни, където намерих дружеска топлина, приятелство и любов. Сега вече завинаги, ако пожелае това съдбата.

Хълмът зад нас растеше, като закриваше селото.

— Довиждане, Олшанка — пошепнах аз на костьолната кула. — Довиждане, приятели. Довиждане, моя Сташка. Довиждане!