Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (18)

Втора глава

Твърде много приказвам и въпреки логиката съжалявам провокатора

Едва успях за два дена да се завърна под родния покрив, едва си свалих раницата и в празната ми квартира отекна звънецът, на вратата видях физиономията на „мистър Смит от Бобкин стрийт“.

— Само за минутка… Ето ти копие от лентата с буквите, което засега ще остане в службата на Шчука. Там е на по-сигурно място… Ех, братко, нещо си изпосталял от селските гозби… Ела към осем да пием чай. И Шчука ще дойде.

— Благодаря. — Докато продумам, той се изпари.

Едното копие мушнах в тайното чекмедже (половинката), другата половина мушнах в десети том от третото издание на Ленин, 492 страница, където е „Белоруското социалистическо общество“. Същото сторих и с другите ленти. В „Материалите по археология“, издание на АН от 1960 година. В спомените на А. фон Тирпиц, в „Антология на белоруския разказ“, т. II, стр. 289.

Дори и по време на моето отсъствие някой да прерови апартамента, едва ли ще може да прегледа всички книги. Дори и аз, с всичките си щуротии, едва ли бих се захванал да прелиствам книга по книга.

При това си спомних как веднъж с приятели се отбихме у един познат, у един талантлив заплес. Видяхме около него купища книги, а самият домакин трескаво прелистваше някакъв том.

— Ама че работа. Тъкмо искахме да те пратим за бира… А ти… Май готвиш нещо спешно.

— Ами — горчиво махна с ръка той. — Нищо подобно. Скрих от жена си сто рубли в една книга и забравих в коя.

Смяхме се тогава всички като хиени.

Точно в осем ощастливих съседа си със своето посещение. Щях да се чувствувам прекрасно, ако не бях зърнал до Шчука и лейтенант Клепча, когото по известни причини не уважавах и нямах намерение да уважавам и занапред. Не понасям „непреклонността“, „проницателността“ и откритото самолюбуване.

Хилински извади чаши, чинийки, бурканчета с три вида сладко и тям подобни.

— Слушай, може би ще хапнеш нещо най-напред.

— А, не, сит съм.

— Тогава пий чай и разправяй.

— Само не задълбочавай в психология — каза Шчука.

— Тази дама не е за нас.

Разказах всичко, каквото бях успял да узная.

— Свърши ли? — запита най-сетне Шчука. — Интересно е всичко, що се отнася до разстрела. Нищо не знаем за убития нелегален братовчед на Висоцки. Само името му — Уладак Висоцки. А за онзи, дето поляците го осъдили на смърт през трийсет и девета — и за него не знаем нищо повече.

— Архивите изгоряха — каза Хилински. — Но се чува, че той убил някакъв провокатор. Ето снимката на онзи, на Крищоф.

— Приличат си малко — рекох аз. — Бихте ли ми дали копие?

— Вземи тази — отвърна Шчука. — Тя е копие. Макар и лошо. Защото и снимката не струваше… Вземи и това. Едва ги намерих.

Това бяха няколко вестника, поръждавели от старост и изтъркани на прегъвките. Веднага се хвърляха и очи твърде големите букви на заглавията (ясно, за полуеснафското тогава Кладно делото е било сензация, избухнала бомба).

Заглавията крещяха, обещаваха да разкрият престъплението във вечерните и утрешните броеве. За съжаление тях ги нямаше.

„Убиецът е заловен!“

„Двойникът ще бъде съден!“ (Това пък какво означаваше? Какъв двойник, по дяволите?)

„Предположения или истина?“

„Очаквайте следващия брой!“

Следващите броеве ги нямаше.

— Не може да ги има — разбра недоумяващия ми поглед Шчука. — След два или три дена германците направиха провокацията на радиостанция Глайвиц. Какво означаваше това?

— Война с Полша.

— Не само. Последваха бомбардировка на Кладно, нашия поход към Западна Белорусия. И на два пъти, а в Кладно — на четири пъти — мина фронтът като огнен валяк. Градът пламна, архивите изгоряха. Може частично да са ги откарали германците. Останалото да са изгорили. Целият район около архива изгоря.

— Откъде тогава се знае, че присъдата на Крищоф е била изпълнена?

— Две молби за помилване са били отхвърлени — каза Хилински. Говори се, че убийството било извънредно жестоко, пък макар и онзи да е бил провокатор. Мярна се в някои вестници и седмичници съобщението, че присъдата е изпълнена. Не зная вече кой е дал информация в навечерието на войната. Помня само бележките в списанията „Газета Полска“, „Полска збройна“ (жълти издания все) и в „Час“ (издание на краковските консерватори). Из вестниците колкото и да търсих — нищо не намерих.

— А в по-късните?

— По-късни нямаше. Белоруската преса в Западна Белорусия тепърва се създаваше, никому не оставаше време да се занимава със стари работи. За новото трябваше да се говори. А окупаторите ликвидираха целия полски печат. Едва по-късно започнаха да се появяват удобни за фашистите издания. А нелегалният печат, макар че започна да излиза от октомври 1939-а, не му беше до Крищоф Висоцки… Та вие се заемете с това.

Тогава Клепча се обади за пръв път:

— Поработете в тази насока. Историко-революционното минало е интересна област. И много полезна. Възпитава хората… Младежта… В духа, така да се каже…

Шчука се намръщи:

— Дявол ви знае, Якубе, как можете да опошлите дори най-вярната мисъл със стила си, с дървенящината си.

Кой знае защо, Клепча изгледа мен, а не Шчука, с явна враждебност. Мисля, че защото графологическият анализ доказа, че бележката, която бе накарала Марян да излезе от дома си и да намери своята смърт, не е писана от мен и по този начин хипотезата на Клепча бе пресечена от корен и цопна в калта. Шчука незабелязано ми намигна.

За мой късмет Клепча скоро си отиде. Мълчахме потиснати известно време.

— Ето какво, уважаеми Андрей Арсенцевич — заяви Адам. — Той не нарушава дисциплината. Не отсъствува самоволно. Упорит е, но се подчинява на началството. Никак не реагира на разумни бележки… Ох, ще трябва да се заемеш с него, друже, инак такава каша ще ти забърка, че дълго ще има да я сърбате… А ти какво ще кажеш, Космич?

Не исках да възприемат мнението ми като израз на лична неприязън и затова отвърнах уклончиво:

— Говори с вестникарски шаблони, но изглежда по-умен в същност, макар по външния му вид човек да не би допуснал, че сутрин си пее разни… хорали.

Сетне запитах:

— А кой е бил убитият? Провокаторът? Или осведомителят, както го наричат?

— Син на горски някъде край Замшани — отговори Шчука.

— Това май е на петнайсет километра от Олшани?

— Да.

— Почти не ми се вярва да го открия — след размисъл продумах аз. — Но трябва да опитам.

Опитах. Случи се чудо. Някогашният горски Андрон Сай както преди си живееше, по-точно доживяваше дните си в същата горска къщурка край Замшани в местността Тъмни бор…

Бе късен следобед, когато слязох от автобуса и поех по доста утъпканата, макар и тревясала пътека през гората. В началото рядка, пронизана от розовите слънчеви лъчи, с всяка крачка тя ставаше все по-тъмна. Тук-там високите борове стърчаха тъй нагъсто, че светлината се заплиташе из тях, като огряваше в началото ту медночервения необхватен дънер, ту някое корените, голямо като къща, черно и рошаво като мечок (ако можем да си представим толкова огромен мечок). В началото тук-там се срещаха тлъстига, перести треви, попетица, но все по-рядко, докато отстъпиха място на пружиниращите борови игли, трупани тук от десетки години.

„Личи си, че е резерват“ — помислих си аз. По-късно се оказа, че съм прав.

Притъмняваше все повече. Пътеката едва просветляваше в мрака. Нещо изшумоля покрай нея из тревата. Дали беше таралеж? Или мишкуваше златка?

Почувствувах се като изгубен, при това само на километър от шосето, но пред мен нещо като че просветна. В доста сгъстилия се мрак съзрях малка рекичка или голям поток, който малко по̀ вляво се разширяваше във вир или в естествено езерце, заобиколено от венец тъмни по това време върби.

Вдясно от езерото, по-черни от гората зад тях, личаха някакви постройки, внезапно в една от тях проблесна оранжев правоъгълник. Прозорец.

Прескочих потока по две греди с люлеещ се парапет, до мен преминаха белокори ябълки и мрачни високи круши.

Пред входа — достоен дори за господарски чифлик с широките си греди стълбове, поддържащи навеса, отнякъде беззвучно възникнаха две черни сенки. Почти веднага се отвори вратата и на прага в светлото петно застана още една сянка (защото светлината идваше отзад) с пушка в ръце.

— Кого мъкне дяволът по нощите? — дрезгаво запита сянката. — Вар! Ветер! Легни. Какво искате?

— Аз съм Антон Космич. От града. Търся горския.

— Аз съм горският. Салвес Цецерич.

— А-а… Андрон Сай?

— Той ми е тъст.

— Женен сте за дъщеря му ли? — запитах аз, като че ли човек може да се сдобие с тъст по някакъв друг начин.

— Аха. За Гана.

— А къде е вашият тъст?

— Сега е пенсионер, почива си. Но каква ти почивка?! Всеки ден прави „вечерен обход“. Съвсем се е вдетинил. И понякога седи на гроба на сина си.

— Чувал съм тази история.

— Понякога умът му се поизбистря, но не често. Може би по̀ към лятото. И дъщеря му помни всичко, но сега е в Нароч в санаториума. А аз какво? Тук съм заврян зет, външен човек.

— Аз трябва да опитам да разплета онази паяжина.

— Имаше такова нещо — сухо и спокойно промълви той. — Тя имаше брат… Говореше се, че бил провокатор. Но аз имам право да кажа такова нещо — гласът му се повиши и внезапно стигна до крясък. — За своето семейство имам право да говоря всичко. Тук аз съм си господар. Но ако някой посмее да повтори тази мръсна лъжа, веднага ще му запуша устата. Вместо да се навъртате покрай чуждите къщи, по-добре си гледайте работата. Хайде, разкарай се, докато не си опитал какво значи заряд от едра сол в задника. Кръгом и да ти видя гърба!

Кучетата, доловили гневната му интонация, се надигнаха. Впериха очи в мен. Отляво се бе изправило яко мутресто гонче, черно червеникаво, на петна, с едра глава и тъпа муцуна, силно на вид и високо най-малко към осемдесет сантиметра. Отдясно — друго голямо куче (но по-дребно от събрата си), сивкаво, с по-дълги крака, по-стройно. Когато го погледнах, ме побиха тръпки.

— Хайде, глътна си езика — с отсянка на презрение продума стопанинът, — не трепери! Докато не им заповядам — няма да те нападнат.

— Не треперя. — Домакинът очевидно бе учуден от нахалството ми, защото извадих цигара, подадох му кутията (той не я взе) и казах: — Страшно е това, сивкавото. Разбира се, трябва да се плаши друг, а не аз.

— Защо? — иронично запита Цяцерич. — То е по-дребно.

— Злобна порода е.

В един от трудовете си споменавах книга за отглеждането на кучета в стара Белорусия. Май това бе един от малкото случаи, когато такава отвлечена материя се оказа полезна в конкретния живот. Оттук извода — няма абстрактни, ненужни знания. Такова нещо може да се случи в живота на човек, че само ако знае как чешкият крал е разбил монголите, ще може да си спаси живота, и тогава от радост всекиго ще разцелува.

— Какво именно?

— Това е вандейски грифон — казах аз. — Порода, възникнала от „сватбата“, така да се каже, между вандейските гончета с бретонските грифони (нали виждаш, от техния червеникав цвят са останали петната). Ужасно са злобни. Няма по-добри при лов на глигани. И при хайките за вълци са незаменими…

Салвес внезапно седна до мен и извади цигара.

— А това, другото — породата му е добра към хората. Чудя се откъде ти, един горски и очевидно добър ловец, си намерил толкова редки породи? Защото в Минск не съм срещал такива.

— Като по чудо — домакинът явно омекна.

— Наистина чудо на чудесата. Такива петнисти като вашия Вецер не бях виждал. А Вар! Истински стег хоунд, гонче за елени. През миналия век дори Леонид Павлович Сабанеев (който е познавал лова и кучетата като никой друг, и аз не бих повярвал по-скоро на господа или на себе си, отколкото на него) наброил в Англия — и само в Англия — едва дванадесет сюрии или ремъци, защото всяка сюрия от две или четири кучета била водена на един ремък.

— Е, може от онова време насам да са се развъдили.

— Вярно. Само дето е прекалено едър за стег хоунд. Дали не са кръстосали някого от прадедите му с гончето на свети Хуберт? Как е, сигурно е злобно, пъргаво, упорито? Гласът му е нисък, силен?

— Такова е. А ръстът? — Той съвсем се укроти. — Може би акселерацията засяга не само хората.

— А къде е старецът?

— Ще се върне. С него на „вечерния му обход“ винаги отива моят Горд, нюфаундленд. Дори ще го довлече, ако се наложи.

— Имам още едно, Джалма, хрътка — той внезапно се вгледа в мен. — А вие случайно да не сте също от хрътките?

— Случайно не съм… Трябва да установя убийството на вашия Юлян. Нещо прекалено много е свързано с някои тъмни дела. И по време на войната, и сега.

— Но каква полза? Нали убиецът е обесен. Няма вече на кого да мъстим… Пък и старият почти няма какво да ви каже. Нищо не му се разбира. А през войната беше ятак на партизаните. Още тогава наближаваше седемдесетте. И дъщеря му, моята жена, беше партизанка. А старецът още тогава беше прекършен от мъка, премазан от нещастието. Сега е още по-зле… О, ето го, иде… Сам ще се убедите.

През градината към нас се приближаваше в ескорта на две кучета твърде висок (макар и леко прегърбен), твърде кльощав и твърде стар човек. Вървеше, като си влачеше краката и се бе загледал в нищото.

Седна до Салвес на стъпалото, не поздрави, може би дори не забеляза, че има непознат. Бе вперил избелели очи в нощта. Съвсем побелелите му, подобни на вила мустаци подчертаваха издадената напред долна устна, сякаш извита от вековна мъка, и небръснатата му брадичка, сетне се спускаха, кажи-речи, до средата на гърдите.

— Дошли са при тебе, тате… заради Юлян… този човек иска да узнае подробности.

Старецът седеше с каменно лице.

— Нещичко поне си спомни, тате. Добър е човекът, по всичко личи.

— Всички… всички хора са добри — като в транс подхвана старецът, — пък ето на, Юлян… чедото ми… Уж доброто ти мислех… Пък те пратих на смърт… Много беше любезен, към четири години по-голям… И щърб като Юлян… двата предни… А по-голямата ми щерка сетне крея, крея и умря.

Лицето му внезапно се изкриви като от плач, макар че очите му бяха сухи.

— Не е вярно, че е донасял, не е вярно, че е издавал… Не е такъв синът ми… Убиха ми чедото.

Тогава разбрах, че ми е все едно дали Юлян Сай е бил виновен или невинен. Дори малко ми домъчня за него. Някак косвено, заради този старец, който плачеше със сухи очи.

Безмълвна, безкрайна мъка излъчваше това вече землисто тяло, това същество, което някога е било човек и е престанало да бъде в онази секунда, когато е отекнал нечий изстрел. Вече нямаше сили, разум, дори спомени. А мъката бе жива. Мъката бе по-силна от всичко.

И изскърцах със зъби. Още веднъж — този път завинаги — разбрах: с нищо на света, дори с най-възвишени съображения не може да се оправдае мъката, причинена на жив човек.

Отказах да пренощувам у тях (не можех повече да остана тук), поех към пътеката. Цецерич предложи да ме изпрати.

— Нали видяхте — каза той, когато наближихме шосето, — не можахте да научите почти нищо… Ала ще се върне жена ми — може би повече ще ви разкаже. Ще ви се обадя…

Останал сам и загледан в светлинните на последния междуградски автобус, все още виждах къщата на горския и човешката сянка пред входа. Сянката на човека, загледан в нощта.

Отново ми провървя. Когато слязох от автобуса, който не минаваше през Олшани, а отиваше направо за Кладно, видях, че мястото ми заема някакъв човек, който ми се стори някак познат, а от спирката се кани да потегли някаква странна таратайка, останала очевидно още от времето на бащата на последния Олшански, а в нея седи господин кочияшът на Олшанския колхоз Игнас Яковлевич Висоцки.

— Стой, вълци да те ядат — свика той на коня и ми се усмихна. — Брей, късметлия човек сте, няма да биете три километра път.

— Карали ли сте някого дотук?

— Един ревизор, ходил по работа в Семярики. Сетне довтаса в Олшанка. На туй отгоре срещнал Ганчаронак. Познати били. Та хайде, отишъл счетоводителят при председателя: „Висоцки да го закара. Защо да се трепе пеш? Току-виж и той ни помогне някога.“ А Олшански: „Така трябва да си водиш счетоводството и всичките салда-балда, че да караме ревизорите до спирката само от любезност. Да знаят, че не им услужваме от страх, а от човещина. Добре, Висоцки да го откара.“ Колко му е? Докарах го. Такава ми е службата.

— Какъв човек е?

— Особняк някакъв, темерут. Само суче мустак, а когато минахме край замъка, запита това ли е той.

— Нещо ми заприлича на някого.

— И на мен отдалеч ми се видя познат. Като че ли съм го виждал някъде. Сетне, като се вгледах — не, съвсем непозната мутра.

Тъмните китки дървета понякога почти се събираха над пътя, като образуваха тунел. В края му примигваше ниска бодлива звездица. Подвикна, изкиска се и заплака кукумявка. Късно. „Песните“ им си отидоха заедно с пролетта. Макар че се срещат самотници, които плачат и се кискат през лятото, дори през ранна есен.

— Е, ами вие откъде се връщате, така да се каже? — запита Висоцки.

Нямаше как да излъжа. Доста хора ме бяха видели в Замшани, някои (очевидно берящи късни челадинки за аптеката) — на пътеката през гората. Пък и не обичам лъжата, освен в случаите, когато няма накъде. Покойната ми майка ми бе казала: „Лъжата трябва добре да се помни.“ Наистина е така, та подир време да не излъжеш същия човек по съвсем друг начин. Или просто да се изпуснеш, че изобщо не си ходил в Могильов, а в Гомел, където живее някогашната ти любов, за чието съществуване жена ти или още по-лошо — годеницата ти, знаят добре, но са смятали това за „грях на младостта, когато той още не ме е познавал“.

— От Замшани се връщам.

— В Тъмни бор ли ходихте? — Стори ми се, че той се напрегна за миг, но се оказа, че просто погали коня по хълбока. И отново зае лениво грациозната си поза.

— И там бях.

— Какво изнамерихте? Сигурно по делото на онзи Юлян Сай?

— Да.

— Ох, боже, колко ми дотегна то. Толкова години вече, но щом някой почне да си припомня „отдавна минали дни“ и какво е ставало през „полско време“, щом си спомни това дело — току почнат да ме гледат накриво. Иде ми тогава в земята да потъна.

— Че защо не се преселите на друго място?

— Не се чувствувам виновен. Не искам някой да си каже: „Аха, гузният негонен бяга… Сигурно и той има пръст в това.“ Пък и какво да правя другаде? Тук е моята земя, моя открай време.

— Родният край, където ти е хвърлен пъпът?

— Не, просто тук за пръв път съм погледнал света. Осъзнал съм, че мога да сторя това-онова, да мисля, да се движа. Да действувам. Може дори в Рим да са ми хвърлили пъпа, а когато съм бил на месец, да са ме докарали тук; че какво тогава е за мене Рим? Така е. Всичко мое е тук.

Той помълча. От короните на дърветата се обаждаше дървесна жаба.

— Е, та какво? Разбрахте ли нещо?

— Нищо. Дали е бил провокатор, дали не — си остава тайна.

— Не се бъркам в такива работи аз — като помълча минута, каза той. — Освен това кой го знае провокатор ли е бил, или не. Кой е доказал това? Кой — обратното, мътните го взели! Това е то… Може да е бил провокатор, а може да е просто жертва… Кой ще отсъди? Мръднал си е пръста някой от по-горните — прав или крив — и ето ти, човече, няколко грама оловен боб.

— Да — казах аз, — доказателства никакви. Празна работа. Колкото по-бързо я забравим, толкова по-добре.

Пронизваща влага ни облъхна от тъмните недра на гората (сигурно близо до пътя имаше влажно дере). И отново плач на кукумявка прониза нощта.

— Да си поговорим ли? — запита изведнъж Висоцки със закачлива усмивка.

— Как да поговорим?

— Ей така.

Той долепи извити длани до устата си и внезапно на двайсет сантиметра от мен прозвуча зловещият, ужасяващ вик призив:

— Ку-ку-мя-у-у… Ку-ку-мя-у-у… Хи-ха-ха-ха-хаа…

Излъганата кукумявка се обади от гората. Сетне Висоцки отново и отново. Едва след това се възцари тишина. Очевидно кукумявката усети нещо неестествено в неговия призив. А може и просто да й омръзна.

— Видя ли — засмя се Висоцки, — излъгахме я все пак.

— Кукумявките, совите са символ на мъдростта.

— Значи, и мъдростта може да се излъже.

— Това невинаги свършва добре.

— В живота твърде много неща не свършват добре. — Той вдигна рамене. — Чудно нещо. Още се споменава онази неясна история. А аз го бях виждал само веднъж на рождения ден на другия братовчед (Крищоф се отби съвсем за малко), а другия братовчед, Уладак, дето германците го разстреляха заради нелегалната му борба, никой не го споменава.

— Човешка благодарност.

— Е, знаем я ние човешката благодарност и взаимопомощ: „Кога ядат и пият, не ни викат. Кога дойде до плащане, тачат да ни дирят“.

— Е-е, не си прав. Рано или късно всичко излиза наяве.

Коларят ме погледна изкриво, но не каза нищо.