Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (4)

Трета глава

Дами, калугери и проклетият белоруски романтизъм

В отговор на звънеца от вътрешността на апартамента се дочу, като се приближаваше, гръмоподобен кучешки лай.

— Вестоносец за ковчежника Марян — обадих се аз.

Двата тигрови дога, всеки колкото теле, ме познаха и със свистене развъртяха дебелите си къси опашки.

— Елма! Едгар! На място, лигльовци такива!

— Апетитен съм, затова им текат лигите — рекох аз.

Жилището на Пташински е дявол знае какво, а не жилище. Къщата е стара, професорска, останала от баща му, по чудо оцеляла в този до основи разрушен град.

На прозорците има решетки от ковано желязо: библиотеката на баща му е била може би най-богатата частна библиотека наоколо (без да смятаме богаташките, разбира се). По чудо оцеляла и библиотеката, но синчето я бе пръснало, бе продало всичко, освен това, което се отнася до историята, до държавата, за да стори място на любимите си готически и барокови чудовища. Те бяха изтикали оттук не само книгите, но и… но май зле се пошегувах.

Ех, да живееше при нас Марян вместо онези моми! Входът ни напълно щеше да бъде ергенски. Но той няма да мръдне оттук, защото има място за играчките му, макар че жилището е без удобства: това е някогашна крайградска вила, към която сега пълзи градът. Четири огромни стаи с високи до небето тавани. А навън — пустош: дъно на някогашни огромни, сега източени езера и брегове с редки китки дървета, зад които прозират оранжерии.

От едната страна до къщата има изоставено гробище. Вижда се вратата му в стил късен барок, когато се приближаваш към къщата по алеята с наполовина изсечени огромни липи. Стаите са същински Грюнвалд: на тавана летят ангели (Йоановци Кръстители), издигат се резбосани кръстове, увити в лози, а Яновци Непомуцки носят под мишница собствените си глави като диня в трамвая. Свети Георги, с облещени от ужас очи тъпче с крак земята, ридаят от триста години Магдалините. Икони по стените, икони, сякаш покрити с ръжда, из ъглите и икони по масите, със свежи цветове, сякаш, току-що окъпани в река Йордан, се усмихват на човека, създал ги отново. Мирише на химия, на дърво, на ароматни стари бои. Златеят гръбчетата на книгите. Зъбят се грифони, наподобяващи тъжни кокошки.

И всичко това е поразително красиво! Сред сътвореното от стотици хора живеят две кучета и един човек. Най-добрият ми приятел.

— Има ли нещо за сгряване, зографе?

— Днес е топло, асенизаторе — отвърна той.

— А срещу кишаво време има ли? — рекох аз.

— Срещу влагата има сухи топли радиатори… Ето ги.

— Забравяш законите на дедите, а? — запитах аз заплашително.

— При Жигимонт^[1] им е било по-леко — въздъхна той, понесъл към ниската масичка бутилка сръбски коняк, лимон, чашки, чиния със сандвичи, кашкавал и, кой знае защо, ябълки от туршия, — но и крал Марян не обичал германците и поляците, и всички останали, а към нас белорусите, бил милостив и добросърдечен.

— Начената е — отбелязах аз.

— Ще има и пълна.

— Дай я тогава — казах аз.

— Знаеш ли дедите ни какво смятали за лош тон?

— Е?

— Човек да повръща насред масата. Ето какво смятали за лош тон дедите ни. Старинен кодекс за благоприличие. „А бълването посред масата лошо, грозно и не подобно ест.“

— Значи, в края на масата може?

— Нищо не е казано. Сигурно може. Разрешава се. Кому пречи?

— Ти си невежа. Може на своя край. На чуждия, vis a vis — не!

Марян си наля на дъното на чашката.

— Не ми се карай — сякаш оправдавайки се, продума той, едва тогава забелязах, че ноктите му имат синкав оттенък. — Мъничко няма да навреди на сърцето ми. Напротив, дори е полезно. Всички лекари смятат така. Освен това скоро нищо няма да ми вреди.

— Хайде, хайде — казах аз.

— Сам по себе си този миг не е страшен — замислено промълви той. — Очакването е отвратително. Кучешкото предчувствие за нещастието.

Елма и Едгар го гледаха внимателно, като от време на време преместваха поглед върху мен.

— Също като тях. Представяш ли си, тази сутрин виха цял час. Никога не бях чувал такова нещо. При това не са помияри — а кучета на цивилизования ни век… Ще идем ли някога на риба с теб? Хайде — щом се стопи ледът?

— Не си струва.

Цял живот ще се разкайвам за тона си при този разговор. Сякаш долавях как той въздиша в душата си: „е-ех, още да поживеех“, а аз през това време му отвръщах мислено: „не хленчи, момче, всичко е наред“.

— Давай книгата — рекох аз.

Сложихме тома на коленете си и бавно го заразгръщахме. Подборът на тези три книги, подвързани заедно, бе странен; но малко ли странни неща са вършили хората през ония времена? Логиката им е трудно постижима за нас. Нали неизвестен калугер бе подвързал заедно в един кожен затвор „Сказание за богатата Индия“, „Сказание за Максим и Филипат“ и „Слово за полка на Игор“.

Евангелието на Слуцки. Много рядко нещо, но какво от това! Статутът от 1580 година. Наистина от първото отпечатване, както ми се струва (колкото и да са го препечатвали по-късно, винаги са поставяли същата година — 1580-та). Но заглавните букви в евангелието на Цяпински наистина бяха интересни.

Шрифтът на книгата правеше впечатление със своята строгост. Всеки лист бе дебел, разделен на две. В горната половина на страницата имаше старославянски текст, в долната — старобелоруски. Сух, строг шрифт, нищо излишно. Изведнъж сред тази протестантска пустиня зърнах чудо: винетки и заглавни букви, разцъфтели от макове, злато и сребро така, че пред очите ми запъстряваше. Цветя, стъбла, воини, коне — всичко бе устремено в ярък, сложен, радостен полет от страница на страница.

— Езичнико — промълвих аз, — откъде е това чудо?

— Виж надписа.

Надписът върху гърба на първата страница очевидно бе с мастило, приготвено от плодове на бъзе и клей: бе избелял. XVI — XVII век. Тъкмо преди бесния натиск на Полша. Ала не можех да откъсна очи от цъфтежа, не ми се взираше в сложната ръждива плетеница на надписа.

— Не ми отговори. Откъде е?

— От Олшани.

— Чувал съм нещо, но смътно. Къде е това?

— Уж си истори-ик. Малко градче… На трийсет километра от Кладно… Принадлежало е на Олшанските князе. На Гедиминовичите. Твърде стар белоруски ред. С многобройни имения по Неман и Птич, няколко собствени градове. Непрекъснато са заемали високопоставено положение. Поддържали го с това, че подарявали градове на кралете.

— Сетих се — обадих се аз. — Нали един от тях, Голаск, „подарил“ град на Жигимонт Август, а той го „подарил“ на Ян Ходкевич.

— Да.

— И един от тях пленил Свидригайло по време на размириците.

— От същите — каза Марян с известно задоволство, — ето на̀, и приятелят му не е паднал от небето. — А тези Олшани са им били майорат и им принадлежали открай време. С кошерите по дърветата, със селата, с реките, където се ловели бобри.

— И всеки пети бобър за тях — подхванах аз — другите за господаря или вътрешностите за себе си и пак бобрите за господаря.

— Ви-иж ти. Знаел и устава за данъците.^[2] Начетен, мръсникът!… Та така. Намерих тази книга в Олшани на тавана у един старец, Мултав се казва. Пазач е на замъка и най-важното на костьола. Изключително интересен тип. Прегърбен като мечок. Малко нещо ловец. Философ.

— За какво ми разправяш това?

— Все заради тази тревога. Все премислям. Като в треска съм. Спомням си всички подробности, най-незначителните случки.

Той гледаше през прозореца към пущинака и към гробището в далечината…

— Този замък представлява обикновен дворцово-замъков ансамбъл — като сякаш си припомняше или бълнуваше, говореше Марян. — Само дето е от най-старите от този вид. От средата на XVI век. Може би десет или двадесет години по-късно. Вече не е истински замък, макар че е по-близо до замъците, отколкото до дворците. Страховита сграда. От местни гранитни морени, братко, кърваво кафяви и сякаш опушени, почти черни. Околовръст вода. Малко по̀ встрани костьол с камбанария. Той е малко по-късен, от началото на седемнайсети век. И всичко това буди някакво потискащо, тежко, мрачно чувство. Като да е прокълнат, като че и досега бродят призраци из него.

— Побъркал си се от четене, щурчо.

Внезапно той се обърна. Рязко. Устремено.

— Вярно е. От книгите. Но представи си, че не само у мен предизвиква такива чувства. У всички е будил подобно усещане. Ето виж… Не е мое, субективно чувство, а всеобщо.

Марян се втурна към рафтовете и без да търси, измъкна малка дебела книга — вероятно често я бе отварял.

— Няма корица. Някой от местните провинциални романтици от миналия век. Личи, че е тамошен, защото книгата е пълна с диалектизми. Ясно е, че пише на полски, без да владее добре езика, а знае само местния шляхетски диалект. Р-романтик! Нали ги знаеш всичките тези автори на „Селски песнички от Неман и Шчара“ до „Ян Чаровни от Нароч“. Напише книга със заглавие „Душа в чуждо тяло или Неземни радости по бреговете на Свислоч“ и се радва.

Изпитах смут. Доста бяха допринесли белорусите за културата на своя братски полски народ… И все пак колко приятни качества: наивност, доброта, лека отсянка на глуповата и искрена чувствителност, сърдечност. Казано с думите на автора^[3] на „Завалня“, „клевети против бащите“. И сетне, ако не бяха тези хора, на тази почва нямаше да израснат нито Баршчевски, нито поетът титан, подарен на Полша поради нашата бедност. Нека си спят спокойно: те са сторили своето.

Марян обаче не бе настроен толкова кротко. Кипеше целият.

— Дяволите ги взели. Ако искаш да знаеш, те са насадили този провинциализъм, а не Дунин-Марцинкевич^[4], дето толкова кал са хвърляли по него. Точно те са го каляли. Пък и нашият глупашки, проклет белоруски романтизъм — те са ни го натрапили.

— Проклетия белоруски романтизъм и хофманизъм сме им го дали ние — казах аз. — Но какво толкова? Защо размахваш книгата под носа ми?

— Остана ми това чувство от Олшани — сякаш опомнил се, продума той и започна да чете.

Оттогава сто пъти препрочитам тази легенда, написана с наивния и патетичен стил на романтик (свестни хора са били те, съвестни до святост, чисти до последния си дъх, не доносници и мръсници). Сто пъти се вглеждах в тези редове, ту недодялани, ту съвсем прилични. Дори за удобство я преведох на съвременен език, нищо че от младежките си години не бях хабил хартията за стихове. Сега ви я предлагам в моя грапав превод. Тогава я чух за пръв път.

Черният замък Олшански. Месец сред облаци плува,

кули мъгливи сред мрака минало славно сънуват.

Слушат как вятърът зимен с вълчия вой се преплита,

слушат как тръпнат в уплаха дърветата покрай стените.

Колко е тихо и мъртво! Колко безбрежен е мракът!

Тихо! Ето ги — стъпки безплътни — не чакат:

в среднощ такава из замъка, в ужас застинал,

дама и черен калугер по аркадите стари излизат.

По-нататък следваше обичайният романтичен сюжет, за нас вече някак детински. Благороден разбойник от богат, но разорен род, закопнял за жената на олшанския княз. Тя също го обикнала. Князът бил скъперник, жесток, оскотял старец — отговаря като образ на всички канони на жанра.

Влюбените ограбили хазната му и избягали от замъка. Князът ги преследвал и ги убил. Та техните привидения бродят сега по аркадите на замъка, трогателно и тежко въздишат и стряскат невинните хорица.

— Как мислиш, дали е истина? — запита ме Марян накрая.

— Дявол ги знае тия романтици — продумах аз.

— Нищо ли не ти направи впечатление? — той ме гледаше изпитателно в очите.

— Направи ми — отвърнах аз.

— Какво?

— Единствената реалистична подробност е, че са ограбили княжеската хазна. Подобна постъпка не се връзва някак с романтичната патетика. А с техния морален кодекс — боже опази!

— Вярно! — тупна ме той по рамото. — Умник! Наистина за един романтик това е реализъм, макар и отблъскващ. А щом е така, защо да не е истина и цялата легенда?

— И привиденията ли? — подкачих го аз.

— И привидения има на този свят — помрачня той. — Дори са повече, отколкото предполагаме, друже мой.

Марян запали цигара. Този път пушеше истински, като гълташе дима. Аз също извадих цигара от разрязаната си кутия.

— Та така — продължи Марян. — Започнах да проверявам фактите. Най-странното е, че нашият поет не лъже твърде в тази легенда. Само ме слушай внимателно.

Вън се ширеше сивата пустош с редки щръкнали бурени по нея.

— Сигурно не знаеш, че Олшански са били може би най-богатият род в Белорусия. Но само за известно време. За около сто години. Преди това и по-късно — само обикновен заможен род като всички останали. Обаче през тези сто години са били крезове, натрупали повече богатство дори от краля.

— Кога е започнал този техен век?

— От 1481 година. С какво е забележителна тази година, а?

Имахме си такава игра, от която друг някой би откачил. Ей така, ни в клин, ни в ръкав, да си задаваме въпроси един на друг като например на какви езици е бил написан бехистунският надпис (на староперсийски, еламски и вавилонски) или какъв цвят са били кантовете в инженерните войски при Николай I (червени).

— Слабак си ти, драги ми Маряне — заявих аз. — През тази година е възникнал заговорът^[5] на Михайло Алелкович, княз Слуцки и неговия братовчед Фьодар Белски.

— Точно така. Участвували са и други, сред които Пятро Давидавич, Олшанският княз. И после?

— Хайде, хайде, те искали да извият врата на великия княз Казимир и да вземат в свои ръце управлението на страната. Ако не сполучат, да вдигнат въстание и да се бият докрай. Ако ли и тогава не успеят, да се отделят с владенията си от княжеството^[6] и да дирят помощ от Москва.

— Да. И как завършило всичкото това?

— Заговорът бил разкрит. Последвала страшна разправа. Едни били удушени в тъмница, на други им отсекли главите, трети, от по-нискостоящите, били набучени на кол. Стотици жертви, все хора, жадуващи за независимост. Фьодар Иванавич Белски зарязал всичко, избягал в Москва при Иван III и му отнесъл вместо „прикя“ „северските земи“.

— А къде дянал другите си земи? — иронично ме запита Марян.

— Не ги е сложил в джоба си, я. Изоставил ги.

— Тъй ли било — продума Марян. — Колове, сеч, пранги. А кой от главните заговорници оцелял?

— Хайде, казвай!

— Олшански. Единствено той. Единствен той не пострадал. Напротив, замогнал се повече от всякога. А защо?

— Бил силен. Страхували се от него. Бил от княжески род и кръвно свързан с литовските владетели.

— Глупости. Това не би му помогнало.

Той хвърли книгата на масата. Седяхме мълчаливо един срещу друг. Най-сетне Марян прекара ръка по лицето си, като че се уми.

— Точно от тази година започва невижданото, фантастично забогатяване на този род. Хиляда и една нощ. Съкровищата на Голконда и Елдорадо. Олшански подарявал цели градове. Когато посрещал великия княз, обличал в златоткани одежди хиляди шляхтичи и селяни. Покрил замъка със златни пластини. Накратко, вършел всичко, на каквото бил способен внезапно забогатял човек по онова време.

— Външна култура, а отвътре…

— Диващина ли? — запита Марян. — Не. Случаят е по-специален. Имай пред вид, че тъкмо тогава са се сдобили с истинска власт. Над душите, над телата, в крайна сметка в държавата. Някога не делели мегдан с Всеслав Чародей… Но тогава… Затова преодолели задръжките си. Така е с всички новоизпечени господари, макар че мнозина от новоизпечените били от стари родове, но с правата на… дружинници на княза или нещо подобно. Така става: външно хуманисти, изтънчени благородници, а вътрешно — тигри.

— Според мен грешиш — обадих се аз. — Спомни си за Острожки, за Микола Радзивил, за Лев Сапега. Истински образовани, сдържани хора, макар и страстни натури.

— Това е незначително противоречие — възрази Марян. — Разбира се, общо взето, не е било като сред приближените на Чингиз хан или по време на опричнината. Все пак пред очите на Европа при наченките на гласност, на демокрация, макар и шляхетска. Noblesse oblige^[7], макар че и тук сечели глави. Времето било такова.

— „Времето е винаги такова, когато се намерят такива хора“ — цитирах някого аз. — Но ти не се отклонявай от сюжета.

— Та така. Изведнъж само след сто години — край на целия разкош! Край на невижданите пирове, край на златните пластини, край на хилядите посрещачи със златни одежди! Обикновен, средно богат род. Каква е причината?

— Никога няма да узнаем — казах аз. — Всичко е възможно! Да речем, Пятро Давидавич, макар и силен, все пак си е имал едно наум да не му припомнят участието в заговора и решил да си прахоса богатството, да си поживее нашироко. И наследниците му пилеели за щяло и нещяло. Щом прахосали всичко, мирясали.

— М-да — промълви Марян. — А би ли ми казал какво означават тези знаци?

Той нарисува върху късче хартия следното:

— Е, съвсем ме вземаш за дете. Това са цифрови знаци от букви. Първата означава легион или сто хиляди, втората — леадор или милион.

— А тези?

Марян нарисува:

— Единият знак — шестстотин хиляди, другият — седем милиона.

— Отговори ми сега, драги ми умнико Антон Глебавич, по какъв начин един човек, дори най-могъщият, се е сдобил за половин година с богатство от шестстотин хиляди жълтици и със скъпоценни камъни за седем милиона? Разбира се, ако е истина; и по какъв начин, дори той и наследниците му да са яли това злато, са могли само за сто и тридесет години да прахосат толкова имане? А освен това са получавали фантастични доходи всяка година.

— Може би е знаел къде е хазната на заговорниците и я отмъкнал.

— А може и да ги е предал, а? — запита Марян.

— Такова нещо не се говори за човек без доказателства. Макар да гният в земята вече от триста години. Нали затова сме историци.

— Аха. „Историята, същата, която никога, да, никога не лъже“: Изгнил е, но не в земята, а в саркофага си в Олшанския костьол. Там върху саркофазите лежат каменни статуи. Такъв свръх мръсник братле е изваян, с една такава свята и невинна усмивчица. Ще го видиш.

— От къде на къде ще го видя?

— Ако пожелаеш — ще го видиш. Та по повод изчезването на богатството си спомни баладата на този… нашенски менестрел.

— Измислица.

— В много измислици има капчица истина. Аз търсих по разни хроники, в спомени, документи. Няма защо да ти ги изреждам — ето техния списък.

— И намери ли нещо?

— Намерих. Какво ти говори името Валюжинич?

— Валюж… Ва… Е, ако са същите, Валюжнничите са стар род, още от „нашенските“ князе, отпреди великия литовски княз Гедимин.^[8] Владели са имения в Полоцките земи, край Менск и северозападно от него. Но по-късно все по-рядко се споменават из универсалите и хрониките, вероятно са обеднели, изгубили са значение. В същност обичайната съдба. През седемнадесети век напълно изчезват.

— Арабия, позна — с хулигански тон заяви Марян. — А кога се въздига за последен път този род, а?

— Чакай, чакай — спрях го аз. — През Гамшанското въстание, нали?

— Хайде, хайде — поощри ме той.

— Гримислав Андреевич, май беше Валюжинич, 1611 година. Прочутият „удар в гръб“? Виж ти, пък аз никак не свързвах тези явления.

— А между другото Гамшани никак не е далеч от Олшани. Да, бил е от рода Валюжинич. Две седмици се сражавали и сетне цяла година водили война из горите. Окачвали ги на куки, набивали ги на колове. Да, тогава е станал известният „удар в гръб“, за който знаем тъй малко.

— Не са имали сметка да пишат за него. Нали са „предатели“. В такова време! Интервенция, война. Последвалите събития са засенчили, заличили всичко… Какъв сюжет, Маряне!

— Непоносим си — измърмори той.

— Изгарям от любопитство. Не ме мъчи.

— Та така. Както пресметнах, драги мой, по писарските книги и по актовите записи от онези години, като вземам пред вид доходите от именията, смятам, че наследниците при всичките си безумия не са могли да прахосат повече от една трета от това съкровище. И то при страшно, „радзивиловско“ прахосничество. През годината, когато се разбунтувал Валюжинич, Олшани било владение на княз Витаут Фьодаравич, петдесет и седем годишен, негова жена била Ганна-Гордислава Олшанска, двадесет и пет годишна, от княжеския род Мязецки. Тази княгиня била жигосана в посланието на Иероним, епископа на Кладно, задето потъпкала княжеската и женската си гордост и чест, и най-вече задето враговете на Великото литовско княжество използували за тайните си срещи с нея калугерски одежди.

— Какъв ужас — промълвих аз. — „Дамата и черният калугер“.

— Видя ли сега проклетия белоруски романтизъм — рече Марян. — Представи си тази моя хипотеза. Разгромени са. Спасение няма. Навред сноват съгледвачи. Съратници издъхват, набучени на колове. И от самото начало за всичко е виновен княз Витаут Фьодаравич Олшански. За награда получил Кладненското кметство. Грабел като бесен и доста пари смъкнал от Кладно за себе си. Заради него бесели хората. А жена му, както е описана и в баладата — била същински ангел. Та какво, не са ли могли да грабнат хазната, съкровището и да избягат? Поне част от ограбеното да върнат на жертвите?

— Хипотези — възразих аз. — Откъде е можел да знае това поетът?

— А ти помислѝ колко архиви, семейни предания, слухове, легенди са изчезнали през тези сто и няколко години? Във войните, революциите, пожарите? Все нещичко е знаел.

Марян отново запали цигара. Не биваше да пуши.

— И ето че през 1612 година — той духна кръгче дим — този човек: този калугер изчезва. Най-интересното е, че и тя изчезва. Дали са избягали или са били убити — кой знае? Най-вероятно е да са избягали. Ето едно съобщение на местния съдия Станкевич, че било организирано преследване от княза, защото те уж отвлекли княжеската хазна, ала той, Станкевич, прекратил по свое нареждане преследването, като заплашил преследваните със смъртно наказание от името на краля. Може би някакъв друг отряд на княза настигнал бегълците и ги убил? Не. В същия документ е вписана клетвата на Витаут Олшански пред евангелието, че не ги е убивал и ръцете му не са окървавени; че след последната среща с тях, когато ги видял как бягат от Олшани, такива и такива свидетели са ги видели живи след две седмици… А през това време следите им се изгубили. Не били забелязани в нито един град чак до Вилно, Варшава и Киев.

— Е, какво от това? Спотаили се някъде, затова не ги забелязали. Макар че как се живее потайно с такова богатство.

Внезапна мисъл ме озари.

— Чакай, а защо се е набъркал местният съдия Станкевич, човек от типа на Шерлокхолмсовците, детектив от деди и прадеди? Почти не е имало шумно дело през шестнайсети — седемнайсети век, без да го разнищи някой от Станкевичите. Чак до прочутото Дуриницко убийство.

— Там е работата, я! Точно в този момент кралят поискал ревизия на именията и доходите на княз Олшански.

— И…

— И тази ревизия не дала нищо. Цялото съкровище изчезнало. Изчезнали и онези, които го отвлекли. Изчезнали всички счетоводни книги, документи, дори родовите грамоти. Всичко изчезнало. Наложило се племенниците на княз Витаут отново да ги вадят. Заради това по-късно им се подигравали и когато искали да ги засегнат, изказвали съмнение дали наистина е толкова стар техният род, дали сами не са си написали грамоти с разни привилегии, родови книги. А нищо не им било останало от приказното им чичово богатство, та поне с разкоша си да затворят устата на зложелателите, да им хвърлят прах в очите.

— Племенниците ли? Защо? Нима ревизията не е открила нищо?

— Нищо. Останали живи само племенниците. Година след ревизията княз Витаут Олшански скоропостижно умрял.

— За какво е била тази ревизия? — запитах аз.

— И аз се чудя.

— Да не са излезли на бял свят събитията от преди сто години?

— Кого може да са интересували? Дори да е имало някакво престъпление, нима внукът ще отговаря за дядо си? След сто години?

— Може да са имали нужда от пари. Държавната съкровищница да е била празна.

— Глупости. Щели са да наложат нов данък.

— Да не би заради кметуването в Кладно? Да са го хванали, че обира града?

— И това не интересувало никого. Щом е платил откупа, получил е аренда върху града, а сетне кой се интересува какво ще прави, ако ще тройно да си изкара парите от гражданите.

— Да не би заради въстанието? Заради връзката на тази… с моминско презиме Мязецка с главатаря на въстанието?

— Не, ревизията засягала Олшански. Никой не би се занимавал с рода Мязецки. През 1507 година една от прабабите на нашата героиня била „сърце и душа“ на великия княз Жигимонт. Оттогава те били много близки с кралете, били техни доверени лица.

— Да не са разследвали изчезването на княгиня Ганна?

— Тя изчезнала по-късно. Ревизията започнала месец преди това. Виждаш ли колко версии: старият заговор — откупването на Кладно в аренда — събитията около въстанието и отражението им в семейството на княза.

— А може и трите причини да са предизвикали ревизията.

— Твърде вероятно. Защо не се заемеш с това? Заеми се, а? Ето ти тема за поредното изследване.

Света Инеса ме гледаше, умолително склопила длани. Не можех да й откажа.

— Ще си помисля — отвърнах аз. — Но чуй, Маряне, каква връзка може да има между събитията от онова време, при това отделени едно от друго със сто години, и тази книга от Олшани, отдавна захвърлена, никому ненужна, освен на музея и на такива като нас двамата, и това, че някакви изнудвачи, занимаващи се с бизнес в изкуството, ти звънят, обикалят ти под прозорците и така нататък. Може би дори под прозорците ти обикалят съвсем други хора, а не онези, които ти звънят.

— Може би. Но такава тревога ме мъчи, че ще умра. Имам такова предчувствие. Просто сърцето ми усеща, и толкова.

— Усеща, защото е болно. Не си ли преживявал и по-рано такива припадъци на безпричинен страх?

— Не е същото. Не е виновно сърцето ми. Има нещо по-дълбоко. Като при кучетата, когато предчувствуват пожар.

— Обърни се тогава към милицията, както те посъветвах.

— Да ме сметнат за побъркан, нали?

— Тогава се успокой. Стига си се измъчвал.

Станах. Трябваше да се прибирам. Тогава Марян сякаш изпадна в паника. Започна да роши тъмните си коси. Погледът му стана безпомощен.

— Знаеш ли какво…

Той взе старата книга и ми я подаде:

— Знаеш ли? На… Вземи я… Те…

— Кой те?

— Не зная. Те… Няма да допуснат, че съм могъл да изнеса такава ценност от къщи. Така ще съм по-спокоен. Хубавичко я скрий. Ще наминавам понякога при теб. Да разменяме мисли. Да я разглеждаме.

— А ти с какво ще работиш?

— Имам хубаво фотокопие. За да не съсипвам книгата, работя с него. Освен това съм по-слаб палеограф от тебе. А ти я виж. Разбери за какво се отнася. Ето ти чанта. Можеш да я вземеш.

Чантата бе огромна. Тази голяма книга потъна вътре и дори остана място.

Наканих се да си тръгна, но видях, че Марян облича палтото си. Когато поведе и кучетата, се възмутих:

— Това пък защо е?

— Недей, Антоне. Необходимо е.

Учуди ме и с друго. Отби се в близкия „Гастроном“. Разбира се, кучетата останаха с мен, като свирепо се озъртаха на всички страни. Мислех, че ще купи някоя бутилка. А той донесе три — едната, както си е редно, с вино, а двете… с кефир.

— Маряне — обадих се аз, — не мога да го понасям. Отде ти дойде наум. Една бабичка ми носи мляко, аз си го подквасвам и то става като истинско кисело мляко. Повръща ми се от този блудкаж.

— Ако щеш, излей го — рече ми той, като наместваше бутилките в чантата така, че да се подават от нея. — Подквасил си мляко! Неизменни староергенски навици!

— Маскировка, а? — иронично запитах аз. — Откачил си, Маряне, съвсем си се вдетинил.

— Добре де — каза той, като хвана ремъчките на кучетата, — поемай, поемай. Да вървим.

Колкото и да е странно, тревогата му обхвана и мен. Уж знаех, че е глупаво, а не можех да не се тревожа.

… Пред моя вход Пахолчик се подаде от павилиона за цигари:

— Бо-оже мой, какви песове! Зверове! А каква ще е тая порода, бихте ли ми казали?

— Тигрови догове — измърмори Марян.

— Бре-ей, брей, какво ли няма по света! Хем тигър, хем куче! Бихте ли ми казали как ги кръстосват? Макар да е голям, тигърът е от котешката фамилия. Как така — с куче?

— Насила го карат — отвърна Марян.

— Дресират го — рекох, но ми дожаля за стареца. — Породата им просто е тигрова. Ние се шегуваме, чичо Герарде.

— Е, господ ви знае. Не е грехота да се пошегуваш. Гледам, днес сте се разходили, поруменели сте. Хубаво е, че вечер пиете кефир. Кефирът е полезен.

— Разбира се — казах аз. — Особено с вино.

Ние влязохме във входа.