Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (24)

Осма глава

Двете привидения в дола, нечистата сила и дамата с черния монах или проклетият белоруски реализъм

… Измихме се във вадата около замъка, сбогувахме се и тръгнах да изпратя Сташка и нейната команда до лагера им. Там вече весело подскачаше пламъкът на огъня и на него вреше казан с някаква чорба, ако се съди по миризмата, кокоша, а около нея шеташе слабичката Валя Волат. Всички насядаха наоколо.

— Защо закъсняхте толкова? — попита дежурната готвачка.

— Свястното прасе всякога яде — отвърна Седун. — Но не сме виновни ние. Я петелът още не се е сварил.

Чувствувах, че Генка е намислил някаква закачка.

— Тя е виновна — каза дяволитият Генка, като кимна към момичето. — Не биваше да гледа как колят петела. Урочасала го е.

Той въздъхна престорено отчаян:

— Толкова се мъчи, горкото пиле.

Тогава Валя ме учуди. Очевидно шегите на Генка вече й бяха дошли до гуша.

— У-уф — продума тя, — не е човек, а жива напаст. Мор по кокошките.

— Кокоша чума — обади се внезапно Тереза.

— Миличката ми, Терезичката ми. Пък аз исках да се женя за тебе.

— Коя по ред ще съм? — запита Тереза. — Жени се, но не за мен.

— Ожени се, че инак глупаците може да се свършат — добави Валя.

Генка миряса, разбрал, че всеки гледа да го настъпи по опашката. Дори след вечерята възпитано произнесе „благодаря“, но Волат и сега бе недостижима:

— Да ти е сладко, мързелане!

— Милост! — склопи длани Седун.

Но и момичетата вече бяха се отказали да доубиват „мързела“. Възцари се спокойствие.

Не зная нищо по-хубаво от накладен огън. Той винаги ме е привличал особено сред такава нощ, обляна в маслинено златистата светлина на пълнолунието. Навред се ширеше мека светлина, нещо такова, което те кара да вървиш кой знае накъде. Сред тази сребриста лунна мъгла — топлото и подвижно езиче на пламъка.

Художниците разбират това. Талантливите художници.

— Време ми е — въздъхнах аз и станах.

— Хайде, ще ви изпратя до края на разкопките.

Нощният въздух ни обгърна с прохлада. Като леко вдлъбната чаша, маслинено сребриста от луната, лежеше старото разкопано селище, отделено от околния свят със сенките на насипите.

— Лунен кратер — промълви Сташка.

— Станислава, ти не се ли отказа?

— От какво?

— Не съжаляваш ли?

— За какво?

— За онова, което ми каза вчера.

— Не — тихо пророни тя. — И мисля, че няма да съжалявам. Чак до края.

— И аз. Чак до края. Все едно дали той е близо, или далеч. Нито съм хубав, нито съм млад, нито съм праведен, нито съм извършил нещо велико.

— Случва се. Това се появи, тъй или иначе. То идва без причина.

Поех дланите й в своите. Сетне в пръстите ми се озоваха нейните лакти, после — раменете.

Притиснах я до гърдите си, застанахме така, люшвайки се леко, сякаш плавахме сред нереална лунна светлина.

— Хайде, довиждане — продумах аз. — До утре.

— До утре.

— Каквото и да се случи?

— Каквото и да ни се случи в живота — винаги до утре.

— Страхувам се — казах аз. — Ами ако ни сполети нещо непоправимо?

— Все едно — до утре. Няма такова нещо, което да ни отнеме нашето „утре“.

Краката сами ме понесоха надолу по склона. Сякаш се задъхвах, преливащ от радост.

Обаче в тази радост съществуваше някаква студена и разсъдлива струйка, някаква увереност. Увереност и осъзнаване на нещо; те биха се разраснали, ако бих им позволил. Обаче не им давах воля, препълнен с това, което току-що се случи, с внезапното радостно чувство.

Просто не можех да допусна съмнения, омраза и зло в моето ново усещане за единство с този безкраен, добър и мъдър свят.

Спуснах се в малка долчинка, по-скоро дори широка ровина. Отляво и отдясно се издигаха доста стръмни склонове, пътеката лъкатушеше по дъното и излизаше на другия край, където, без да примигва, бе спряла огромна неподвижна звезда.

Смътно и тайнствено долавях сред котловинка наредените по някакъв свой начин по-големи и по-малки морени. Това бе място, което старата народна фантазия охотно би определила за сборище на разни повече или по-малко безвредни езически духове. Те измират, но все едно в такива лунни нощи, когато околовръст е светло и само тук цари полумрак, се сбират да сборуват, на нощен съд, русалките, самодиви самовилите, блатните светлинки, горските духове, караконджолите, таласъмите и таласъмчетата, вампирите и други полузабравени божества. Спомнят си, плачат за миналото, хортуват си.

В мъгли се забулват водите стоманени,

полека оклюма тревата попарена.

В дола, дето замък прастар порутява се,

последната фея умира забравена.

Тази долчинка е последният път от някогашното им безкрайно царство. Тези едва доловими морени са техните повалени тронове. Тронове в долчинката, където гъсто се е утаила тяхната тревога, тяхната бездомност и обреченост. Тяхната последна безнадеждност сред мъртвата пустиня на бездуховността.

И едно-единствено живо същество съм аз сред този изоставен, мрачен и тъжен свят.

Не, не бях единственото живо същество. Пред мен точно там, където пътечката изскачаше от долчината сред широкия простор, се възправи някаква много висока човешка сянка.

Тази сянка вдигна ръка и твърде бавно я отпусна. Всичко това ставаше в пълно мълчание, което ми се стори някак заплашително.

Обърнах се назад — сега още една сянка бе преградила другия край, откъдето бях влязъл в тази клопка.

Вече бях разбрал всичко, знаех и можех да очаквам такова нещо. Ала заслепен от щастието си, бях потиснал предчувствията, не им бях дал воля.

И сега си плащах.

— Кой е? — престорено безгрижно запитах аз.

Първият мълчеше. Внезапно върху тъмното петно на лицето му изникна бяла подкова. Неизвестният се усмихваше.

— Ваша работа, мълчете си. И без това зная.

Техните фигури по-добре от всякакви думи ми даваха да разбера, че за тази нощна среща съм задължен на осведомеността си и че тя не може да завърши добре за мен. Мълчанието ми не можеше да се купи, но можеше да се постигне с ей такава засада на тясната пътека. Затова ме бяха причакали. Това не бе първият им опит на всяка цена да ми затворят устата.

— Здрасти, Ганчаронак — кимнах аз, като извих очи към приближаващия се отзад. — Здрасти и на теб, Висоцки — рекох на предния. — Какво, омръзна ли ти спокойствието, господин „привърженик на тихия живот“?

— Здрасти, здрасти — процеди най-сетне Висоцки. — Лека ти вечер, Космич.

— Едва ли ще бъде лека.

— Не грешиш — отпуснато пророни той.

— Празни работи сте намислили, момчета. Нахалост сте се захванали. Мълчанието ми вече не струва пет пари. Аз го наруших. Ако се случи нещо с мен — онези хора ще си направят изводи.

— Няма нужда. Не ти щем мълчанието — обади се и Ганчаронак. — И дори не ти отмъщаваме. Просто теглим чертата. Ти си свърши работата, заведе ни при откритото от теб съкровище и за да го извадим, напълно достатъчно ни е твоето мълчание до заранта. За нас то е — до заранта. А за теб — за неопределено време. Дори ако вземем пред вид архангелската тръба.

— И за вас ще протръби — заявих аз. — По-рано, отколкото очаквате.

— Ще видим, дето рекъл слепият — отвърна Игнас.

— Какво тогава — продължих аз, — да седнем и да си поприказваме.

— Протакаш, а? — запита Ганчаронак. — Печелиш минути? Няма да ти помогнат.

— Не, не протакам. Просто ми се иска да задоволим вашето и моето любопитство. Взаимно. Нали ви е интересно как си блъскахме главите?

— Твоята скоро ще миряса — обади се Ганчаронак.

— Стига — възпря го Висоцки. — Наистина е интересно. Време имахме, дори твърде много. Ще стигне и да скрием това, което ни е необходимо. Другото — не ни интересува.

— А онова, което е нужно и на двама ни?

— Може и да се намери, а може и да изгори, много му здраве… Та хайде да седнем и тихо, кротко да си поприказваме.

И той ми посочи една висока морена встрани от пътеката.

Те седнаха на две по-ниски, за да не ограничават движенията си. Нощното сборище на духовете започна.

— Е, хайде — плесна се по коляното Висоцки.

Народното събрание, както казват, не бе голямо, но твърде благородно. У двамината му участници (бях сигурен в това) освен предимството на грубата физическа сила — може и не кой знае колко по-голяма от моята — със сигурност можеха да се намерят ками в джобовете, у някои от тях дори симпатичен малък бокс, а във вътрешните джобове на саката, или под мишниците — пистолети.

— Започвай — взе май да припира Ганчаронак.

— Започвам — отвърнах аз. — С това, че може би ненапълно, но зная вашите истории, вашето минало. Не ми е известно по какъв начин сте узнали за книгата и за тайната, скрита в нея. Но вие знаехте. Може би още от времето на войната, от времето на последния Олшански. За съжаление не сте присъствували при финала на трагедията и знаехте със сигурност какво е прибавил към старото съкровище последният княз. Защото в тази работа се намесило гестапо, което си потулило архивите, а айнзацкомандата, която скрила награбеното. И едната, и другата организация настанили своите скривалища опасно близо до старото съкровище. Сторило им се, че няма по-сигурно място. Те не били склонни да информират външни хора, при това тукашни, за своите тайни. Напротив, скривайки от вас интересуващите ви неща, те са ви принудили да останете тук като сигурни стражи на техните ценности и в случай на нужда да ги браните, защото заедно с това ще защищавате своето спокойствие и бъдеше… В случай че възникне тази неочаквана неприятност — някой да дири и да копае.

Те се спогледаха.

— Но господарите ви хвърлиха топа. Старият Олшански се споминал на бърза ръка. Книгата изчезнала кой знае къде. Не сте могли да допуснете, че е захвърлена на тавана у дядо Мултан, където я намери Пташински. Но сте имали надеждата, че не всичко е изгубено, докато книгата е кой знае къде, пък дори и да се намери, каква полза за този, който я има. Той би трябвало да се досети за съществуването на шифрованата информация, да я разкрие и… това не стига, да намери предмета, без който според стария княз и според вас е невъзможно да се разкрие тайната. Но нито той, нито вие сте помислили, че ако човек е с ума си, може да мине и без неизвестния предмет.

— Без какъв предмет? — процеди през зъби Ганчаронак.

— Много мислих за това. Случайността ми помогна, а вие с поведението си затвърдихте догадката ми. Това е вашето медно чукало, Ганчаронак. И хаванчето, което е у вас, Висоцки, почти съм сигурен. Защо не сте събрали своите предмети? Страхували сте се, не сте си доверявали взаимно. Шантажирали сте се един друг с общото си нечисто минало?

— Не е вярно — тросна се Висоцки.

— Защо да не е вярно? Вие просто не намерихте книгата. Така се стекоха обстоятелствата.

— Тогава ти сглупи — каза Ганчаронак. — След време се досетихме, че по някакъв свръхестествен начин си постигнал свръхестественото — разчел си шифъра, макар че държеше в ръцете си само една трета от тайната. Остана ни само да те следим.

— И от известно време се ориентирахте накъде води моята нишка в този лабиринт. Тогава ви станах ненужен. Започнахте да правите многобройни опити да се отървете от мен. Трябваше да ме премахнете, за да не ви преча. Единият опит бе да ме пребиете с камъни по време на „дуела с фенерчетата“. Вторият — когато ме нападнахте четирима (досещам се кои бяха другите двама, досещам се, защо днес не са тук). И третият за малко да приключи успешно — срутването.

— Четвъртият ще е успешен — обади се Ганчаронак.

Аз протаках. Безсрамно протаках. Почти нямах изход. Имах само слаба надежда, че някой ще иде в къщи да ме потърси. Че може да се разтревожат…

Трябваше някак да се спаси делото, щом не можех вече да спася живота си. Да спася делото, за което си дадоха живота толкова хора.

Никак не ми се искаше преждевременно да напускам този най-хубав от световете (колко ли е вярно, щом по него се мотаят такива мръсници!), но щом така ми е било писано, поне да бъда последният, който ще го напусне преждевременно.

След мен да няма друг.

Светът бе залят от край до край с равнодушно разхубавяващата светлина на луната. Долчината, в която седяхме, докрай, до ръба бе препълнена с тъмен полумрак. Вдясно виждах човека с лице нарязано от ситни бръчки и с едри уши като на Буда, отляво — другия, едър и силен, който отпуснато, грациозно се бе разположил на морената.

— Смятахте, че когато съборите стената около замъка, по-лесно ще стигнете до подземията. Ганчаронак с присъщия му чар убеждава председателя колко необходимо е да се превърне джамия в свинарник.

— Каква джамия?

— Ами като пробиете резервен изход в оградата да превърнете двора на замъка в двор за добитъка… Изведнъж се появявам аз с фотоапарата. Дори не стана необходимо да насъсквате председателя, за да останете в сянка. Той сам се натика между шамарите. Свалили сте паметната плоча. Никой не ви е разрешил да събаряте, и хоп — на местопрестъплението… Малка неприятност, но все пак. Довтасаха и двамата Ивановичи, които имат огромен опит в тези неща. А вие пет пари не давате за тяхното „Опознай родния край“ и „Никой не е забравен, нищо не е забравено“. Вас ви интересува никой да не познава родния край и завинаги да се забравят някои типове и техните престъпления.

— Игнас, ей сега ще го тресна тоя — обади се Ганчаронак.

— Остави го на мира. Не искаш ли да разбереш кое как е измислил? Нека си дрънка. Няма да стигне далеч. Интересно е да узнаем как се е усъмнил в нас.

Ганчаронак бръкна в джоба си.

— Ха стига де — рече Висоцки, — ти добре хвърляш кама, но не можеш я изстреля през джоба си като куршум. Седи и слушай.

— Често ми пресичаше ти пътя, Тодар. Понякога нощем. И прескачаше канавки с вода, когато ти трябваше да отидеш по малка нужда. Защо?

— Ей така… Срещах се с един…

— А преди това, на другия път, разговаряхте ли за „страшните яйца“?

— П-по д-дяволите.

— Минали сте през полето, за да се върнете по друг път, а не по същия.

Кой е „другият“ за мен бе тъмна нощ, както и много, много още в тази история. Много, за което вече никога нищо няма да узная. Но бях длъжен да се преструвам, че знам доста повече, отколкото в действителност (само да не прекаля!) и затова дори да лъжа с някакъв процент вероятност.

— Бързали сте. Освен това нали из пътя към гарата, в камиона, изпуснах се да кажа, че свързвам всички събития не само със старото съкровище, но и с трагедията преди бягството на германците. Тогава вече трябваше някак си да приключи проблемът с Лапатуха, а същевременно и с мен (дуелът с фенерчетата), щом съм се натикал нощем в кулата и съм ви паднал в ръцете. Дори нямаше как да избягате оттук. Вързани сте за архивите… Затова тогава на гарата ти, Висоцки, така скръцна със зъби на онзи от влака. Наистина той си пътува, където си ще, а ти, „туземецът“, си принуден да седиш тук, да трепериш и да чакаш какво ще стане. Освен това не е ли чудно, че човек не знае къде са разстреляли братовчед му, в Кладно или в Беласток. Слуховете сочат най-вече Кладно. А презимето му си стои на паметника черно на бяло.

— Какъв проблем с Лапатуха? — сякаш не бе чул нищо друго, запита Висоцки.

— Мислехте, че щом смята замъка за своя крепост, щом ви вижда всеки ден, подсъзнателно се страхува и се прави на по-луд, отколкото е, той може да си е направил там някакво скривалище. За всеки случай тогава през нощта сте се захванали да пробивате стената в кулата. На мястото, в което сте се съмнявали.

— Умен човек си ти, Космич — лениво и заплашително продума Висоцки. — Умен. Само че в собствена вреда. Късно се усети.

— Да. Знам го. Но не мисля, че и вие много ще спечелите. Не само вас ви държи тук нещо. Държи и още един човек.

— Загадъчно приказваш — рече Ганчаронак.

— Вярно.

— Давай нататък — намеси се Висоцки.

— За опита да влезете в жилището ми, за „моята“ бележка до Марян няма да говоря. И без това много се проточи историята. Не зная също какво ви отведе при втората кула. Сигурно логиката, плановете за бъдещето, тълкуването на постъпките ми. Но с третата кула за известно време ви обърках.

— Съвсем за кратко — продума Висоцки.

— Така е. Иначе нямаше да ми подготвяте там гроба. Но последна жертва се оказах не аз, а Лапатуха. Не ви харесаха думите на лекаря, че Людвик може да възвърне ума си…

„Няма защо повече да протакам. Уморих се. Душата ми се умори. Наистина по-скоро да идва краят. Нямам нито сили, нито желание да продължавам тази комедия.“

— Тъй или иначе, ще ви заловят. Рано или късно. И тогава всички ще бъдат отмъстени. Аз също.

— А, не — възрази Висоцки. Когато си вземем своето, такива като вас няма да ни трябват.

— И други по-рано са говорили така. А къде са те? Но ако за зла участ сполучите, тъкмо тогава ще трябват такива като мен.

— Че защо? — озъби се Ганчаронак. — Засега ние сме господари тук. След време ще станем пълни господари. Сигурни сме.

— Няма да станете — почти спокойно заявих аз. — Да не мислите, че божиите и човешките закони са отменени именно на това място или някъде другаде на земята? Само защото сме се родили тук? А някой си Хитлер в Германия? А Власов в Русия? Не, тези закони не са отменени никъде. Корабът ви е много стар и сега се е устремил към подводните скали.

— Какво да правим тогава ние, горките? — престорено покрусен запита Висоцки.

— Трябвало е от деца да се учите на честност, която служи за навигатор в житейското море. Да бъдете честни и да си живеете, да си плавате напред. Щом сте я отхвърлили — над вас ще тегне проклятие навеки веков!

— Е, поприказвахме си — Висоцки измъкна пистолета от джоба.

Бях готов. Почти не се страхувах, само нещо ме присвиваше под лъжичката. Но тогава вдигнах очи.

… Далеч, далеч, отвъд мрака, отвъд лунната мъгла светеше искрата на огъня. Как можах да я забравя?

„Изход! Изход на всяка цена, освен унищожението!“

Той се прицелваше. Прицелвах се и аз. Трябваше само той да изгуби спокойствие, ръката му да трепне.

Затова пуснах в ход последната си догадка, толкова вероятна:

— Е, до скорошна среща, Висоцки… До скорошна среща… Боубел.

— Какво-о?

— Боубел! Човекът с двойното счетоводство. По доходи и по трупове. Какво, Боубел, не пиеше през всичките тези години, а само си плакнеше устата с водка, а?

— Досетил се е — измърмори Ганчаронак-Боубел. — Не е хубаво.

— Ясно, избягал си тогава по пътеката през блатото. Само ти си я знаел. А приятелите ти, които са те познавали, са избити. И тогава ли водеше двойно счетоводство? С бандата си и с германците? А ти, Висоцки, не натопи ли пръсти в кръвта на обесените в Кладно? Архивите ви бяха нужни. Парите — на половина.

— Ето на — прекъсна ме Висоцки. — Това ще ти бъде краят. Малко от вас избихме, малко избесихме.

Пистолетът рязко се вдигна нагоре, сетне започна да се отпуска. Тогава се дръпнах назад и паднах зад морената. Паднах на дясната си страна (дано не съм се стоварил на ръката си!) търколих се като от кон по-далеч от камъка.

В мига на падането точно над мен изплющя като камшик изстрелът. Вече се надигах, но десният ми крак се плъзна по влажната трева и едва не забих нос в нея, усещайки в същото време как нещо ме парна по лявото рамо над ключицата.

Ганчаронак-Боубел наистина бе хвърлил кама и ако не бях се подхлъзнал, ножът щеше да стърчи отляво под плешката ми.

Сега ножът лежеше на тревата и аз го грабнах: все пак ще имам някакво оръжие. Макар че какво беше то срещу пистолет?

… И тогава наоколо светнаха десетки джобни фенерчета, заслепен, видях само как по склона се втурна нещо дълго, черно и сякаш се сля с фигурата на Висоцки, връхлетя го. В същото време трясна втори изстрел, който не ме улучи само защото „кочияшът“, „коларят“ или не знам още кой, падна. Кучето вече го бе притиснало до земята и бе захапало дясната му китка.

В следващия миг те се затъркаляха по земята и вече нищо не можеше да се разбере. Аз се втурнах срещу Боубел с ножа. Той клекна, за да избегне удара, защото в устрема си като нищо можех да го заколя или да забия ножа в него до дръжката.

Успя да избегне камата, но в същото време брадата му много удобно попадна точно под коляното ми, веднага го ритнах с все сила така, че зъбите му изтракаха и той се тръшна, като залепи гръб за майката земя.

Тогава седнах отгоре му. Трябваше само да го стисна за гърлото. Тогава дочух трети изстрел. Откъде? Не знаех, бях готов само да късам, да хвърлям, да душа.

Когато ме отскубнаха от него, все още кървава мъгла застилаше погледа ми. Полека-лека през нея започнаха да изникват лица, осветени от фенерчетата. Най-напред съзрях Шчука… Сетне непознат милиционер, който тъкмо слагаше белезници на Висоцки. От дясното рамо на Игнас се спускаше кървава струйка.

— Искаше да се застреля — рече милиционерът. — Успял все пак да премести пистолета в лявата си ръка. Ако не бях го ударил по нея — щеше да настъпи последната му минута.

Сега вече различавах и Велинец, който едва успя да издърпа Рам за нашийника, и още двамина непознати, които извиваха ръцете на все още полунесвестния Боубел.

Пред мен заплаваха лицата на Змагител… на дядо Мултан с чифте в ръце… на Шаблика… на Вячорка… на Седун… на Сташка.

Огнени кръгове се завъртяха пред очите ми. Земята се измести някъде встрани.

Хилински (той ме подхвана отдясно) ми стисна лакътя.

— Дръж се. Дръж се, братко. Нищо. Свърши се вече.

С остатъците на съзнанието си, което се губеше някъде, подсъзнателно усещах, че не… не е свършено още. Нещо упорито се забиваше като свредел в мозъка ми, трябваше всеки миг да ми се изясни нещо, ала безследно се губеше при първото усилие да го спра, да го осмисля, да се досетя. Нямаше ги последните стъкълца в този калейдоскоп от отвратителни измами и престъпна подлост.

Приближи се кола. Не зная как я наричат сега. В средновековна Белорусия каруцата, с която са откарвали арестантите, била наричана „кош за салата“, „за репички“, „за зелки“.

„Ето на. Не си съвременен човек ти, другарю Космич. Несериозен си.“

— Разочарован съм от теб — презрително плюна Висоцки и нахално заяви: — Сега ще погостуваме за известно време на министъра на вътрешните работи.

— Не само на него — обадих се аз.

Трябваше да отмъстя на този мръсник и затова реших да направя последния си опит:

— От все сърце се надявам, че това ще е последното ти гостуване… Последното, Игнас Висоцки… Или Крищоф по времето на поляците… Или Уладак при германците… А след войната кой?… Кулеш?

Висоцки внезапно се дръпна към мен с такава сила, че милиционерите едва го удържаха. Лицето му стана пурпурносиньо, вените на челото му изпъкнаха. От гърлото му се изтръгна заплашително и страховито бясно хъркане. Той изглеждаше захвърлен и изгубен завинаги в света, където цари безкраен кошмар.

— Ти… гадино… Ти…

— Нищо — продължих аз, — ще ти излекуват инсулта. Че за трети път да не се изплъзнеш от наказанието. Поне този път да понесеш три пъти заслуженото смъртно наказание.

Когато колата замина, седнах, на тревата и засъбирах някакви клечици и тресчици.

Сташка се приближи до мен и положи длан на челото ми.

Отново пламтеше огънят на Белая Гара. Опечените картофи бяха вече изядени, макар и от старите, още нямаше пресни летни.

Въпреки това бяха вкусни. При това с едра готварска сол.

Над главата ми звезди. Наоколо приятели. В очите ни надзърташе огънят, един за всички ни.

— Просто отвратителни животни — обадих се най-сетне аз, вече почти успокоен.

— Аха — продума Адам, — ако бе тук Клепча, веднага непреклонно и проницателно щеше да заяви: „Никога не съм чул от вас думи като «съзнателност» и други.“

— Да си гледа съзнателно работата — кипнах аз, — а не да дрънка. И без него има много желаещи да дрънкат съзнателно.

— А той веднага щеше да хукне при твоя директор — усмихна се Шчука. — Щеше да те накове, да каже, че няма място за другаря Космич в дружните редици на учените, защото той не си пести ритниците.

— Хайде стига — прилошаваше ми от тази тема. — Да запалим по цигара, а?

Хилински изрече назидателно:

— Ако не пиеш и не пушиш, здрав ще умреш.

Замрях с кутията цигари в ръка. Отново нещо сякаш пробуди съзнанието ми. Но какво? Все не можех да осъзная нещо докрай. Пък и Адам с въпроса си съвсем неуместно наруши съсредоточаването ми.

— Как стигна до изводите си?

— Уф. Пак не ме оставихте да се съсредоточа. Не е чудно, че ги направих, а че толкова други неща ми дърпаха мисълта встрани, но въпреки тях успях да се досетя. Както казахте, да стигна до изводите си.

Наистина откъде почнах? Аха, май бе така.

— Веднъж просто ми хрумна… Сякаш изведнъж се съчета несъчетаемото. Смъртта, смъртните наказания на двамата братовчеди Висоцки. Кога са били те? С какво са съвпаднали?

— Присъдата на Крищоф Висоцки май беше в края на август — каза Шаблика. — Или в средата.

— А какво се случи на първи септември?

Поетът с физиономията на каубой и със също такова държание тихо се обади:

— Започна войната.

— Ето на. Възможно ли е да са се забавили? Възможно е.

— Но нали Мациевски потеглил насам.

— Може би не е стигнал дотук. Или си е помислил, че пред лицето на вечността… смъртта на едного…

— Ясно — рече Сташка.

— Тържествен марш в негова чест — добави Седун.

— Маршове — рече внезапно Мултан. — Не обичам маршовете. Все намирисват на бой. Не се знае кой е по-страшният. С врага или с жената. Затова ми е много чудно за какъв дявол някои (той изкриво ме погледна) сами си слагат главата в торбата.

— Колко си прав — подкрепи го Вячорка. — Толкова завиждам на ергените. Викам си, колко умни хора са.

— Сетне? — запита Шчука.

— А кога е бил арестуван и осъден Уладак Висоцки? Знаем, че първите две години е бил някъде оттатък Кладно. По-късно се появил. Служил в паспортния отдел или нещо подобно. Това време съвпада с разгромяването на организацията, в която влизат нашият сегашен… Направо казано, Леанард Жихович. Не успели да го заловят — още един повод за глупавите ми съмнения. А той се настанил тук, за да следи всички, които се заинтересуват от замъка. Разпитвахте ли го?

— Да, казва, че разговарял с някакъв член на организацията за Олшанка и така нататък. Онзи като че също не попаднал в гестапо. Но ксьондзът не може да си припомни ясно лицето му — каза Шчука.

— А кога е бил арестуван и осъден господин Уладак?

— Май на шестнайсети юли — каза Шаблика. — „Присъдата да се изпълни в двадесет и четири часа.“

— Кога нашите превзеха града?

— На осемнайсети — измърмори Шчука. — Не съвпада. Имало е време да го пречукат.

— Да — казах аз. — А какво се е случило на седемнайсети?

— Ах, по дяволите — възкликна Хилински, — градът въстана. Ето това, Шчука, ти не взе пред вид. Сега е ясно защо изведнъж се оказа жив.

— Вярно, въстанието — намесих се аз, — през нощта срещу седемнайсети. Преждевременно въстание, защото нашите бяха още доста далеч. Криминалните разбили ключалките на килиите точно по времето, когато въстаниците отворили портата на затвора. Охраната се разбягала. Така че градът бил наш — половин нощ и половин ден. Всички арестанти били освободени. Но тогава граничните войски потушили въстанието, те тъкмо отстъпвали; помогнала им и полицията. Част от нашите били разоръжени и натикани в затвора. Започнали спешни разстрели. В един от тях попаднал нашият Висоцки. Ами ако не е попаднал? На осемнайсети нашите завзеха града.

— Какво от това? — запита Вячорка.

— Ами това, че след всичко казано досега изведнъж си помислих: ами ако Крищоф, който веднъж избягнал смъртта, е успял да се измъкне и втори път?… А веднага след освобождението се появила бандата на Кулеш. Не зная на кого е сътрудничил, кого е продавал, пред кого се е унижавал… Но едно е ясно. Само убийството на онова момче в Замшани е достатъчно, за да се свърши с него. И да не се съмняваме, че е способен на всякакво, дори на най-страшното престъпление. А вие по какви следи вървяхте?

— Сетне за това — отвърна Шчука. — Ние се движихме почти по същия път като тебе. Но преди всичко търсехме, а ти разсъждаваше. Освен това ни помогна с устрема си, на какъвто ние нямаме право. Все пак намерихме хора, помнещи онова време, намерихме свидетели.

— А какво казаха свидетелите? — запита Мултан.

— Свидетелите — мрачно заяви Шчука, — тези, които са оцелели, не можаха твърде да ни зарадват. Лелята последна се срещнала с него след съда. Точно тя в крайна сметка го подтикнала по този път. Сред морето от справедлива омраза тя единствено съчувствувала на Крищоф… Ала съчувствието й не му помогнало. Започнала войната, донесла всеобщо объркване, смут. Сред бъркотията той излязъл от затвора. Следите му се изгубили. Къде е бил, когато нашите дойдоха — господ го знае. Може тогава да е създал ядрото на бъдещата банда. А когато дошли германците, вече действувал из горите. И в същото време бил свързан с окупаторите. Също двойно счетоводство. За гибелта на нелегалните знаем нещо, но ще узнаем още повече. Преди завземането на района от нашите той временно прекратил дейността си. Занимавал се с черна борса на пазара. Тогава германците с присъщата им педантичност започнали да преглеждат затворническите документи. Жандармите попаднали на смъртната присъда на Крищоф. Съвсем лесно било да установят как е променил името си. И ето сетне какво се случило. Всички мислели, че е загинал по време на улична екзекуция като нелегалните, като жертва на хайките. Съжалявали го. А той нямал право на такава достойна смърт. Освен това не е убит, както виждате. Сблъскали се две служби: онази, която искала наказанието му още по старата присъда, и тази, на която бил осведомител, агент може би. Това ще се разбере, както се разбра всичко за Боубел… Твоята догадка за него беше вярна, Космич. Само че догадката не е още факт.

— А съвременните им постъпки?

— Хайде, ставайте, момчета. Време е — каза Шчука.

Сбогувахме се с експедицията и заслизахме надолу.

Мълчахме, не ни се говореше повече след преживяното и премисленото.

— А все пак без твоя ум имаше доста да се блъскат — каза Хилински, като положи ръка върху рамото ми. — Без разшифроването на онази лента.

— Без първата тревога, която вдигна клетият Марян.

— Сега вече ще разкрият всичко. Сега е лесно.

Луната, която вече се спускаше към залез, обливаше костьола с безбрежна и много тъжна светлина, черната грамада на замъка изглеждаше не толкова потискаща. В тази светлина не беше и толкова черен, сякаш беше придобил синкав оттенък.

— Хайде да минем през двора на замъка — неочаквано предложих аз.

— Че защо? — запита Мултан.

— Току-виж дамата и монахът…

— Ама ти вярваш ли в тия глупости? — учуди се Шчука.

— Вярвам ли, не вярвам ли, заради това не ще мога да си замина оттук съвсем спокоен. Знам, че е невъзможно да има привидения. Но нали ги видях сочите си.

— Да вървим — тихо продума Хилински.

Знаех, че само той не изпитваше скептично недоверие (както Шчука, Велинец и Шаблика), притежаваше поетичната дарба да вярва, желание да вярва в невероятното (както и Змагител), а Мултан и Вячорка суеверно вярваха. („Много е възможно. Янка Целюк веднъж ги видял, пък и аз видях нещо такова.“)

Само той изпитва доверие към мен, незасегнато от никакви съображения и условности. Доверие, което преди всичко се стреми да провери какво става в действителност.

Доверието, което е основа на всякакъв научен и практически напредък. Онова доверие, което не позволи на Марин Геталдич да се подиграва на опитите на Марк Антоний де Доминис (Маркантон Господнетич) с лещите и с геометричната оптика; на Галилей да се усъмни в научната добросъвестност на двамата (чак до разгадаването от двамата на „божия мост“, на „портата към онзи свят“ — дъгата), да продължи изследванията им и най-накрая да създаде усъвършенствувания телескоп.^[1]

Хилински вярваше и знаеше, че щом говоря така, значи, „има нещо, а какво — трябва да се провери“.

Нашата компания, която тъкмо навлизаше в тъмния тунел на портата, очевидно отстрани много напомняше „Нощната стража“ на Рембранд. Потомци на кокалестите морски завоеватели, малко натежали граждани с претенции за войнственост и мъжественост (пред хубавиците, които ги гледат през пролуките на кепенците).

Дворът, облян в светлина, тъмните галерии, тежките грамади на кулите ни накараха да замлъкнем и да вървим все по-бавно, сетне съвсем да се спрем.

Само Шчука, сритал някаква консервена кутия, се ядоса:

— Трябва да му извием врата на тоя Олшански, разбира се, на тукашния, задето е напълнил двора с боклуци. Да плати глоба тоя хитрец. И то не от колхозния джоб, ами от своя. Тогава да го видим.

Другите стояха мълчаливи. Нищо не се забелязваше.

— Хайде, къде са ти „привиденията“? — иронично запита старшина Велинец.

Погледнах часовника си и вдигнах поглед към небето.

— Ако догадката ми е вярна — трябва да се появят днес или утре.

— До утре да ги чакаме? — запита той. — Ето човек, който с неговото търпение е трябвало да ни стане колега.

— Почти ви станах — измърморих аз, — но нищо хубаво не излезе от това.

— Колко има да чакаме? — обади се този път Вячорка.

— Никого не карам да чака, Микола Чесевич.

Хилински мълчаливо докосна лакътя ми.

— Трябва да се появят всеки миг. Стига да не греша — шепнешком отвърнах аз.

— Ето ги — почти изсъска Мултан, — мярна се нещо.

Вляво на галерията наистина като че нещо се мярна, размърда се. Сетне едва доловими за окото заплуваха надясно две неясни сенки: тъмна и по-светла.

— Те са — сподавено прошепна Хилински.

Това наистина учудваше, поразяваше, можеше до смърт да изплаши някой неподготвен човек.

Движат се… Движат се. Дворът е облян в призрачна светлина. Просветват стените и кулите, които сега са с цвят на обгоряло и напрашено желязо. И две черни стени; особено лъскавочерна е тъмнината на галерията, а сред тази тъмнина се движат двете привидения. Светлата фигура, тъмната, отделени с тясна ивица светлина от околния мрак.

— Не мърдайте!

Втурнах се почти бегом към десния вход за галерията, изтичах горе и тръгнах срещу неясните смътни сенки.

По-близо… По-близо. И изведнъж те изчезнаха. Точно до мен. Не привидения, а просто две петна, които станаха невидими.

— Изгубиха се — дочу се от двора гласът на Шчука. — Но ти си осветен от нещо, Антоне.

Вдигнах глава и замрях, почти заслепен.

От кулата на костьола, от диска на часовника, върху мен, върху лицето ми бликаше сноп светлина, ярък синкав лъч.

— Елате! Бързо.

Дочух тропот на крака. След минута всички бяха на галерията.

— Погледнете ей там! — посочих им аз.

— Какво е това? — заслепеният Шчука запримигва. — Какво е това там?

— Досещам се какво е — обади се Хилински.

— Часовникът — заявих аз, — онзи старовремски часовник. Дневният циферблат е неподвижен с движещи се стрелки, а по-големият, месечният циферблат с подвижен. Той е зад неподвижния дневен. И се върти, макар и безредно, защото не е напълно реставриран. А под него има неподвижна стрелка… И неподвижни фигури на светци.

— Какво от това? — запита Мултан.

— Органистът и ксьондзът ми казаха, че, кой знае защо, там има цяла система от мощни огледални отражатели… В определени дни лунен лъч попада върху тях. Тогава по галерията тръгва тъмна сянка от неподвижната стрелка, а след нея светла „сянка“, отражение от огледалата.

— Това било то — продума Вячорка. — Бабини деветини.

— Колко си глупав — тросна му се потиснатият Змагител и сетне се обърна към мен: — И ти не си по̀ стока. Защо ти беше да разрушаваш такава приказка, да унищожаваш такава красота. На кого беше изтрябвало това обяснение!

И аз съжалявах, че бях дал възможност да се изяви проклетият белоруски реализъм.