Уладзимир Караткевич
Черният Олшански замък (27)

Единадесета глава

„И герба родов разби на онзи камък“

И отново ни подхванаха, завъртяха ни пътищата. Шофьорът не искаше да „избикаля“ през Кладно, подкара направо, затова ни очакваха сто километра полски и горски пътища. Това ми бе по сърце. Пред нас се синееше небето, още не избеляло от слънцето, зад нас се виеше лекият тюл на праха, от двете страни се точеха ниви или многокилометрови тържествени борове, склонове и долове, дъбрави, които тежко настъпваха към крайбрежните лъки.

Тук-там из гъсталаците се мяркаха тополи, кой знае как попаднали там, и сееха късния си пух.

По поляните, на мястото на някогашните изгорени села, стърчаха каменни основи, акациите люшкаха още прозрачни шушулки. Навред разпилени цъфтяха перуники, тук-там прецъфтяваха люляци. Дожаляваше ми и за селата, и за хората, чийто живот бе изгорял заедно с тях.

Ясното утро бе сменено от хубав ден.

Приятно ми бе да съзнавам, че след няколко часа денят ще премине във вечер и над равнината ще полегне тънка и ниска мъгла, а вечерницата ще гледа към нас през дърветата. Сетне ще настъпи нощта. За мен нощ, а за някои — истинското време за живот.

Колата доста подрусваше. Много обичам да пътувам и си мисля, че ако някога не бъда в състояние да кръстосвам пътищата, не си струва да живея.

Пътят сам по себе си е като песен, затова често мълча, препълнен от впечатления. Ето така веднъж рибарите край морето ме запитаха защо все мълча.

— Много е хубаво тук — само промълвих аз.

И сега мълчах. Приятно е да се мълчи край люляковите поля с детелина, край стреловидния лупин в канавките.

Наоколо горите разгръщаха своите вълшебни дълбини.

Едва когато излязохме на шосето, някой намери смелост да продума, да наруши нежността и размисъла на деня.

— Защо мълчиш? — запита ме внезапно Шчука.

— Остави го — обади се Хилински, като гасеше поредната угарка. — Просто му е хубаво.

— Какво, чак пък толкова ли му е хубаво?

— Почти толкова. Какво да приказваме? Да ви хваля — че колко вече да ви хваля? Да ви се карам? Има за какво, но не ми се ще. Да ви критикувам? Първо, трябва аз преди всичко да бъда разкритикуван докрай, защото (с изключение на няколко случая) толкова глупости извърших само за няколко седмици, че дори и аз още не мога напълно да си дам сметка за тях.

— Нима? — запита Шчука. — Според мен най-важното беше извършено.

— Според мен главното още не е извършено. Според мен дори не сме се захванали с него. Но това е работа за вас, Шчука. На мен ми стига толкова. И малко съм ви сърдит.

— Хайде, хайде, критикувайте. Само не ме унищожавайте с критиката си.

— Заслужавате да бъдете унищожен заради вашата тактика на бавене и изчакване. Сто пъти можех да загина. Дори при онази среща в долчината.

— Остави — намеси се Хилински, — тогава той постъпи правилно. Онези вече нямаше къде да отстъпват и не можеха вече нищо да оборят.

— Тогава вече ни бяха поднесени като на тепсия — добави Шчука.

— Ами ако аз вместо тях бях хвърлил топа на тази тепсия? — запитах аз.

— Нямаше да допуснем това.

— Ех, че не обичате критиката! Както дявол тамяна.

— А кой я обича?

Внезапно възникналият яд диреше да се излее. Но не биваше да се паля в такъв разговор. Трябваше да се въоръжа с изпитано средство: с малко коварен сарказъм и леко заядлива ирония.

— Вие, мили Шчука, забравяте, че обществото (още повече отделните хора) не могат да прогресират без критика. Иначе затъват в тресавище. Няма защо да душите критиката, дайте свобода и безнаказаност на критиката и критиците.

— На всички ли?

— Ами да. Приемете не само предложенията, които ви се струват удобни, но и онези, които изглеждат подигравка на замразените риби, изглеждат им неприлични и дори на пръв поглед — еретични.

— Че защо?

— Нали затова имате очи, за да се ориентирате кога ви критикува доброжелател, а кога — зложелател или глупак, къде човек иска да ви помогне, а кога — да ви подхлъзне.

Шчука изглеждаше някак слисан:

— Например…

— Например от медицинска гледна точка може да се препоръча на жените да се пекат на слънце голи, да се крещи за жизнената необходимост от подобно нещо. Но все пак е по-добре те да се пекат на евините плажове, а не из лехите покрай шосето. Подобно нещо е нецелесъобразно.

— Какво толкова, дори би било интересно — избъбри Хилински.

— Виждате ли, нали ви разправям, че сте слаби, податливи сте към подвеждане.

— Да-а. Интересни работи говорите, Космич.

— Верни работи говоря. Откровено казано, никога не ми се е искало да ядосам някого така, както вас сега.

— Защо? Защото понякога ядът проветрява мозъка на човека.

— И с вас ли е така? — обади се Хилински.

— И моят мозък сега се проясни.

На шосето, на все по-редките гори покрай него полягаше вече мекият и нежен летен сумрак. Някъде далеч-далеч запримигваха първите светлинки на големия град.

— Защо млъкна? — запита Шчука.

— Колко приятен здрач — промълвих аз, — светлинки. Макар че се грижехте за мен, макар че почти напълно закриляхте живота ми, не споделяхте с мен своите разсъждения и открития. Дори не ми казахте, че се съмнявате в тях, че ги следите. И това за мен можеше да означава… Никога да не видя този полумрак, тези светлини… Защо? Излиза, че сте ме държали в Олшанка като мюре? Вярно ли е?

— Общо взето, не — отвърна Шчука и добави след пауза: — Но понякога, при някой случай, се оказва, че няма друг изход.

— И сега сте доволни — нещо сякаш ме подтикваше отвътре. — А не помисляте, че корените на троскота са си още в земята. Направо заслужавате наказание.

— За какво?

— Задето ме направихте на глупак, като ме пратихте по следите на историческото престъпление. Разбира се, за какво друго го бива такъв заплес като мен? А съвременността? Тя е само за вас.

— Квод лицет Йови, нон лицет бови — иронично заяви Адам. — Каквото е позволено на Юпитер, не е позволено на бика.

— Белорусите са го казали по-добре: „Видяла жабата, че коват вола.“

— Сърдиш ли се? — запита ме Хилински.

— Не. Просто тогава не биваше да ме карате да се ровя из онази смет. Доверие за доверие — това трябва да бъде принципът. Ако няма да се придържаме към него — хайде да се върнем към официалните отношения.

— Е, ако беше така, Клепча щеше да успее повече с неговата хипотеза — каза Шчука.

Но вече не можех да се сдържам:

— Ама и аз не лапам пара, както се казва в Русия. И ние не сме вчерашни, както казват поляците. И не се секна с крак, както казваме ние.

— Е-е, как ще докажеш това? — малко подигравателно, макар и без желание да ме засегне, запита Шчука. — Май си един юнак, дето лапа пара и се секне с крак.

Градът, потънал в светлини, вече бе около нас. Шумен, весел, светъл, изпълнен от хора дори нощем.

Колата свърна към нашата улица.

— Ще трябва да ви докажа, като сте такива умници. Просто заради справедливостта, като компенсация за моралната вреда.

— Иначе…

— Иначе ще ви оставя сами да се блъскате по-нататък. По-дълго време, отколкото се блъсках аз. И си умивам ръцете.

— Е, бива ли така!

— Повтарям, вие заслужавате наказание.

— Но с какво право?…

— Ами с такова, защото през цялото време мислех за това, не забравях нито думица, нито една дреболия. През цялото време ги комбинирах. Най-често в ума си, а не провеждах следствие. Разсъждавах, а не следях.

— Е, добре… Но дали това няма да е противозаконно?

— Това няма да наруши нито една от деветте заповеди.

Слязохме от колата пред нашия вход. Шчука все още се двоумеше.

— Хайде, ела — внезапно се обади Хилински.

— Да вървим.

— Но къде?

— Ясно къде — обади се Хилински, — на гости. Ще ни черпи коняк.

Нямах намерение да ги черпя с коняк, още по-малко у дома си.

— Къде отиваш? — намеси се Шчука. — Нали живееш на горния етаж!

Но вече бях позвънил и вратата се отвори, в светлия правоъгълник на фона на масайските щитове и дахомейски копия се появи фигурата на Витаут Шапо Калаур-Лигановски. Открои се умното му, малко язвително лице. Очите му бяха иронични и умни.

Най-много ми се искаше в този миг да му кажа:

— Елате у нас. Имам изумителен коняк.

Вместо това промълвих с такъв вид, като че преди това да речем, се бях наспал във вилата му. При това не в леглото, а отвратително пиян се бях разположил в лехата с любимите му рози: навред по мен бодли и съм станал за резил пред човека.

— Добър вечер.

Нещо странно се появи в очите му, когато видя моите.

— А-а, все пак дойдохте, Космич. Не ви очаквах… толкова късно. Тоест рано…

Той забеляза Хилински и Шчука:

— И вие ли сте тук… Добре, заповядайте.

— Все пак дойдохме — казах аз.

— Тъй да бъде. Недооцених ума на своя съвременник.

Той изрече това иронично. А в очите му се четеше нещо дълбоко, дори зловещо. Подаде ръка на Шчука:

— Тях ги познавам отдавна. Макар и не кой знае колко. Е, да се запознаем с вас… Княз Витаут Ксавера Станислав Олшански. Лигановски вече е мъртъв. Аз съм Олшански.

— Зная — казах аз.

— И аз зная, че вече ви е ясно. Откъде възникна първата ви догадка, бихте ли ми казали?

— От гените — отвърнах аз, — поради семейната прилика.

Той като че се зарадва.

— А-а-а, статуята на Олшански в костьола. Значи, всичко е започнало случайно. Ако не е било това… Искаше ми се да си променя външността, но семейните суеверия ми попречиха. Мнозина ме познаха. И вие, и онази археоложка, и ксьондзът, когато се отбих в костьола. Нещо възникваше в ума на всички. Някакво безпокойство. Но вие пръв направихте извода. Случайно.

— Случилото се по-късно (и по-рано) обаче не бе никак случайно.

— Що се отнася до вас — потвърди той.

— Защо сте толкова сигурен? — запита Шчука.

— Защо стоим тук? — рече домакинът. — Заповядайте вътре.

Настанихме се на дивана до малката масичка. От всички страни ни се зъбеха съвсем стари скулптури и маски, заплашваше ни още по-старинно оръжие. Имахме чувството, че сме на гости у човекоядец.

— Сигурен съм, защото чета криминални романи. Схемата е такава: протокол от разпита, разрешение за обиск, който се извършва от някой лейтенант. Началникът му през това време е в колата и по радиото съобщава, че се търси такава и такава кола (съобщава марката, че е частна, с цвят на ягоди, залети с мляко, движи се по улиците, шофьорът изглежда така и така). Приблизително назовава района и улицата. Кварталният узнава белезите му — и след няколко дена адресът е известен… Тогава се изпраща запитване до централната картотека. След седмица полковникът има цялата биография на престъпника с описание на присъдите, амнистиите, с характеристиката му…

Той запали цигара:

— Дотегна ми всичко, когато видях накъде тръгна.

— Така е — обадих се аз. — Веднага се отказахте да дирите заровеното там. Голяма работа, някакво си право — макар и номинално — да владеете онази помийна яма.

— Какво знаете вие? — промълви укорно той. — И какво можете да знаете изобщо за моето състояние. За състоянието на действително последния, най-последния Олшански, който иска да умре със своето име.

— Защо ви е! Измисленото ви презиме Лигановски не беше чак толкова компрометирано, както истинското ви. Ваша вина е, че опетнихте новото си презиме.

— Как съм го опетнил? С престъпления като някой кокошкар? А с постъпките на дедите си аз се гордея. Те са били достойни за тях, отговаряли са на положението им. Нали помните…

— Нищо не помня. Просто разсъждавах по всичко, каквото чувах и виждах. Зная, че сте напуснали дома си още съвсем млад. Нали? Увлякла ви е тогавашната борба на всички против всички. И на всички срещу властта. Дори представителите на аристокрацията…

— Зная какво искате да кажете. Бих казал, истинските аристократи се срамуваха от това, че Пилсудски е наш земляк, че е родом от нашия край.

— Успокойте се. От бащиния му чифлик са останали само основите. Тръгнали сте по света: първо Прага, сетне други страни (зная го от вас).

— Бях в Африка.

— И в Северозападна Индия. Край река Нарбада. При полюса на биологическата недостъпност. Намерили сте цветето, което расте там… Един млад човек все пак е минал през този полюс. Сигурно в някакъв скафандър.

— Аха. Втората ми грешка.

— Не беше втората, а може би десетата. Сетне се връщате в родината — продължавах аз. — Приблизително година преди войната. Тайно се срещате с баща си. Защо? В резултат на бащината ви предвидливост и разум.

— Да. Той знаеше, че наближава буря и е най-добре да я изчакаме.

— Затова вие отсядате в Краков, а той си остава в Кладно. Нали?

— Бях в Краков и във Варшава.

— Където вие, ако се съди по всичко, сте се срещнали с баща си в началото на войната.

— Да. Защо смятате, че сме се срещнали?

— Мисля, че баща ви в общи черти е успял да разгадае тайната на дедите ви. В общи черти я разкрил пред вас. За всеки случай. Мисля, че ви е казал за Книгата, за Чукалото и Хавана, за триадата, която заедно представлява тайната. И че двете части са у двама верни нему хора. А третата…

— Третата беше у пазача на костьола. У онзи преди вашия дядо Мултан. Германците го бяха оставили на мира. Но не го отминаха…

— Узнах от Мултан, че е бил разстрелян. Мултан отнесъл книгата на тавана, защото я сметнал за ненужна, а му дожаляло да я изхвърли. Затова най-важната съставка била изгубена за вас.

— Да. Тате на стари години сякаш се промени, сякаш разумът му се помъти. Дрънкаше с приятелите си от айнзацкомандата за „чудодейното оръжие“, че с него германците щели да победят.

— И затова по този начин, по-точно със смъртта си (може би не случайна) е прерязал още една пътеводна нишка. А „приятелите“ му загинали из превратностите на войната. Сега само трима души приблизително, несигурно знаели за съкровището по слухове, а също и за скритите архиви, за награбеното от хората на Розенберг. Двамина бандити, служили и на едните, и на другите, и вие, последният лист на дървото, цвят сред копривата.

— По-скоро Христос между двамата разбойници — тъжно се пошегува той. — Макар че не бях чак толкова Христос. Нищо не ми бе нужно оттам, освен завещанието (имах само съкратения му вариант) и родословната ни книга, за която говореше баща ми.

— Ясно. Документите за вашия благороден произход, подлагано на съмнение тъй дълго и изложено на подигравки.

— Да.

— А не помислихте ли защо не се стреми да доказва благородния си произход един от князете Ходкевичи, който държи птицеферма в Африка? Или онази потомка на Радзивилови, наградена с орден „Виртути милитари“ (бойна слава) за участието си в нелегалната борба?

— Защо?

— Защото не им е било необходимо да доказват нищо. Те са си били те. Доказали са, че са „поляци, които никога не са забравили, че в същност са белоруси, от благородно белоруско потекло“ — и в нелегалната борба, и в партизанския отряд, и на барикадите, и в различните затвори. По този начин са го доказали, а не с родословна книга, нито с неясните, дори съмнителни „подвизи на дедите си“, нито чрез приятелство с мръсници, все едно дали са аристократи или разбойници по произход.

Той сякаш бе зашлевен. Трепна.

— А не мислите ли, че както бях решил да разкрия пред вас всичко, сега мога да не кажа нищо?

— Тогава аз ще разкажа вместо вас, макар и да не е съвсем точно.

— За какво ви е?

— Аз мразех, а това ме научи да мисля. При това сто пъти по-интензивно.

Тогава за пръв път от началото на разговора той гордо отметна коса. Вдигна лъвската си глава, толкова подобна на неговия прадядо от барелефа.

— А аз никога не съм мразил никого и затова трябва да бъда победен?

— Такъв край е логичен, защото не сте мразели, а сте използували средствата, с които си служи омразата, при това най-безпринципната… Знаели сте миналото на тези ваши двама башибозуци.

— Да — той бе вперил в мен невиждащите си издължени очи.

— И не се погнусихте да се свържете с предателите на вашия край. Искали сте само родовите документи. И ако не греша, освен тези документи сте искали… Нещо, което да накара легендите за двамата стари князе Олшански да си останат само легенди. Какво бе това?

— Хроника от онова време, безжалостна към нашия род. Пазеше се, за да я знаем и да не допускаме никого до нея. За тази хроника се споменава в част от текста в книгата, който не сте разшифровали.

— Да. Става дума за убийството на Валюжинич и за клетвата на княза пред евангелието.

— Какво е било за него евангелието? — вдигна рамене той.

— Заклел се, че са живи.

— Те наистина са живели още към две седмици.

— Вярно. Какво е значело евангелието за него? Пробождал е книгата, пред която са треперели съвременниците му, бил е способен дори да заплюе майка си в очите. Та така, интересували са ви книжата. Онези бандити пък, всеки поотделно, са дирели ценностите и архивите. Не ми е чудно, че са имали намерение да се шантажират един друг и вас дори.

— Така беше.

— Освен това имаше още една група. По-скоро подгрупа. Ваша.

— Каква?

Извадих кутия „БТ“, отворих я и предложих цигара на Лигановски-Олшански.

— Заповядайте.

— Ясно — рече той. — Тогава май ви насочих вниманието към Пахолчик. Тогава, когато разговаряхме до павилиона за цигари.

— Вярно. Това дори струваше живота на някои хора.

— Не съм забъркан в тези неща.

— Да, вие не сте забъркан. Просто вашето чудовище се самоизяждаше. На части.

Шчука и Хилински се спогледаха.

— Може би е достатъчно? — запита Шчука.

— Защо — обади се Олшански, — все ми е едно. По-голямо мъжество се изисква, когато губиш, отколкото когато печелиш.

— Познавали сте Висоцки от връзките му с баща ви. И сте знаели общата им връзка с…

— Ясно с кого. Да не назоваваме покойници.

— Не сте разчитали на ума, а само на грубата им сила. Обаче Висоцки при посещенията си в града е разчитал и на своя мозък. Нищо не му струвало да разбере от Мултан, че „някакъв от града“ взел книгата, дори предлагал пари, но дядото не ги взел. Затова един мутрест тип посещавал изложбите на книги, на стари гравюри и тям подобни. Срещнал се с Пташински и хванал следата на книгата. Досетих се, че е бил той, по думите на Марян: „нещо средно между гражданин и селянин“.

— Не само той е видял книгата. И Гутник, когото познавате, я бе видял. Нали се уверихте, той е чист като стъкло. И антикварят.

— И двамата много дрънкат — казах аз. — Те са фалшивата следа. Но Гутник е бил добре познат с онзи юнак… е, дето го срещнахме с кофата за боклук. А антикварят и вие — с художниците от ателиетата в нашия вход.

— Откъде знаете?… Аха, масайското копие и щита.

— Това, че Гутник и антикварят също видели книгата, е било много удобно за вас. Удобно е било да придумате книголюбителя да звъни, да нервира и без това обезпокоения човек. Освен това да шантажирате и младежа с боклука, и тези.

— Аз не съм шантажирал никого — твърдо подчерта Олшански.

— Зная — каза Шчука, — имало е кой.

— Бих ви помолил, полковник, да не пречите сега на Космич. Просто ми е интересно какво и как е разбрал. Как е стигнал до истината. Може би това е последното ми занимание с психология. А после… После съм на ваше разположение.

Шчука се усмихна изкриво.

— Веднага се досетих, че е моята книга — продължи лекарят. — Нали ви казах, че баща ми я описа, преди да избяга. Нямаше как да остане. Затова останах аз. Преселих се в Минск… Описанието на книгата се предаваше от поколение на поколение в нашия род. Трябваше да намеря действителните грамоти на рода ни. След мене — няма вече кой. Без тях по-добре да умра. Както ще сторя аз. При това скоро.

— Е, не чак толкова скоро.

— Не е ваша работа, Космич.

— Защо? — запита мълчаливият, поразен сякаш от нещо Хилински.

— Не съм от тези, чиято смърт може да бъде определена от присъда. Сам ще избера деня и часа. Продължавайте, Антоне. Просто ми е интересно как при вашето психическо състояние успяхте да постигнете това-онова.

— А вие не успяхте, макар че бяхте едно от стъпалата, по които се спусках към лудостта. Вие дирехте у Марян книгата дори тогава, когато тя вече не беше у него. Не помислихте, че книгата може да е изнесена от дома му. Почитаемият Пахолчик бе прав: Пташински сам не би дръзнал да понесе книгата. Някакво подсъзнателно чувство го накара да купи вино и кефир и да ги сложи в чантата ми. Примитивна маскировка, но по тази причина проведохме дори душеспасителната беседа с Пахолчик. А той на бърза ръка ви донесъл за нея. Известно време никой не се опита да проникне в жилището ми по тази причина. По-късно вече — да.

— Прав сте. Дотук всичко е точно… Герард някога бе слуга на баща ми и мой, аз го помолих да ви следи. При неговото любопитство това бе истински дар небесен за него.

— Ясно защо всяка моя крачка ви е била известна. Това е една от причините, поради които все още не ви подозирах, но ви нямах вече предишното доверие. Не ви свързвах с Висоцки чак до деня, когато Пахолчик беше убит. Висоцки го уби, защото е забелязал, че вие се страхувате: Пахолчик е знаел твърде много и е накърнил доверието, което му имате. Вие сте му дали просто слаб наркотик, в същност приспивателно средство, а той така повиши дозата, че приспивателното можеше да ме приспи завинаги.

— М-да, сторих някоя глупост. И недооцених някои неща… Е, добре, ами историята за дамата и монаха?

— Тя отчасти ми се присъни. Постоянно мислех за това по цели дни и затова двамата ми се присъниха. Под влиянието на вашето средство. Притежавам умението да виждам в пренебрегвани от всички старинни истории, скритата в тях истина.

Олшански бе някак посърнал. Безмълвен и сякаш невиждащ, бе вперил очи в статуетката на някакво източно божество.

— Знаете ли — неочаквано се обади той, — сигурен съм, че причина за смъртта на моя прадядо е бил ужасът от проклятието на Валюжинич. Ужасът и очакването. Освен това сенките на жена му и монаха. Страхувал се е. Както дивакът се страхува от проклятието на жреца от съседното село. Пък и те са си били диваци. Дори онзи, свободомислещият, който не давал пукната пара за евангелието, който бил богат с парите от старото предателство и ограбил и своите въстанали съвременници, ограбил родината си. Задигнал ги и ги скрил. Но очевидно на плитко ги е скрил.

— Безнадеждна работа е да ги скрие завинаги. Такова съкровище, което дори преди триста години е струвало шестстотин хиляди жълтици и седем милиона в скъпоценни камъни. А на колко ще бъде изчислено сега — не се знае. Сигурно стойността му ще представлява астрономическа цифра… И още личното имущество на вашия баща и награбеното от айнзацкомандата. Освен това архивите, които ще върнат безопасността на хиляди хора и законно ще накажат някои, омърсили ръцете си в кръв.

— Това не ме интересуваше. Дразнех се, че се подиграваха на потомците на стария Витаут Олшански. А значи, и на мен, прекия му наследник. Сега вече и това не ме занимава. Дори срамът от ревизията на онзи Станкевич вече не засяга нашия род. Всичко застана на мястото си.

— И Зоя ли ми пробутахте вие?

— А, не, в началото тя се свърза с вас сама.

Шчука ни поглеждаше недоумяващо. Хилински вдигна рамене, сякаш искаше да ми каже: „Видя ли, така или иначе, всичко излезе на бял свят.“

— Нямам намерение да крия каквото и да било от следствието, полковник — рекох аз. — Вината си е вина. Моля само тази страна на делото да остане в тайна. За доброто на един мъж (не за моето) и на една жена. Аз от своя страна съм готов да отговарям, ако ме сметнат за виновен… С какво й въздействувахте? Задължена ли ви беше?

— Да. Много.

— В какъв смисъл? Пари ли имаше да ви дава? Или искаше да опази доброто си име? Смятате ли, че то е всичко?

— За много жени е всичко.

— Ясно. И когато се разделихме, вие я накарахте да ме навестява от време на време. Да проверява за всеки случай тук ли е книгата, у мен ли е. Какво бе виновна тя? Че я шантажирахте. Достойна постъпка, няма що, наистина княжеска.

— Пахолчик я шантажираше.

— Все едно. Ваш човек е бил… А тя, без да го желае, бе принудена да ме лъже. Предложи да взема „Хванчкара“ само за да я оставя сама в апартамента… И ви донесе, че Марян има болно сърце и че въпреки всичко не е оставил пушенето.

— Е, наистина помните всички подробности.

— Не само тях. Вие се съмнявахте, едно на хиляда, че книгата все пак може да бъде и у мен, при това онзи с кофата за боклук бе подслушал разговора ни с Марян на стълбите. Сетне като добър съсед ви го предаде (спомняте ли си, заварих ви веднъж да разговаряте двамата).

— Имаше такова нещо — отпуснато промълви той.

— И вие, може би не същата вечер, сте го помолили да ви изнесе книгата от дома ми, когато изляза. Обещали сте му пари. Това бе предизвикало опита да се проникне в дома ми.

Той мълчеше. И без приказка бе ясно, че съм прав.

— Е, тогава само сте се съмнявали. Всички — почти всички — сте мислели, че книгата е още у Пташински. Затова сте решили да го приспите. Нима сте предполагали, че всичко ще свърши така? Марян си купи от вашия лакей кутия отровена „Шипка“… Лошото бе там, че дясната ви ръка не е знаела какво върши лявата. Пахолчик му даде кутията „Шипка“ и приспа кучетата през ключалката, като смяташе да прерови жилището на Марян в негово отсъствие. А в същото време Марян бе тръгнал за езерото. Защото бе повикан от бележката, написана на моята хартия с моя почерк, имитиран от някого… От вас лично, Олшански.

— Отново сте прав. Сетне какво?

— Ами вашата дейност като отровител.

— О хо-хо. Да не сте се преквалифицирали?

— Не — отвърнах аз, — само понаучих нещо с ваша помощ. А с делото ви…

— С тяхното и с вашето дело сега вече няма да се занимава той — внезапно се намеси Шчука. — Дори не и аз. За съжаление. Макар че, като си помисля, че вашето лице… хм… ще виждам по-рядко, не е за съжаление. По-скоро за щастие. Продължавайте, Космич.

— Трябваше да ме повалите, Олшански. За ваша беда се състояха два разговора. Почти в едно и също време. Единият бе с вас, когато, ако си спомняте, садяхте живия плет. За отклоненията в психиката на стария ерген. И с Пахолчик до павилиона. Той много внимателно наблюдаваше как отварям кутията. Двата пъти сте си отбелязали, че не е необходимо да отравяте цялата кутия като на Марян, който пушеше рядко. Тогава сте поставили задача на Пахолчик да се заеме с този „методичен стар ерген“. Да обработва две-три цигари в крайчето, което отрязвам. При това отровата не действува веднага… Това е. Сега нататък говорете вие. Как го постигнахте? Какъв бе опиатът?

— Да, наистина идва моят ред. Тогава не помислих, че споменаването на Северозападна Индия може да не отклони, а да насочи вниманието ви. Е, долината на река Нарбада представлява планинско плато. Малки платноходки се движат само по долното й течение. Реката е препречена с много прагове. Тази долина не е савана, а почти тропична джунгла по гъстота и непроходимост. Там са пчелните мегаполиси, разпръснати на цели километри. Питите им са с метри високи и широки, медът се трупа от векове, отдолу е съвсем черен… В края на краищата най-добре са описани в „Книга на джунглата“ от Киплинг. Сега не ми е до поезия… Там растат махагон, черно, сандалово дърво и бог знае какво още. Всичко това е оплетено с лиани, по най-високите камъни на праговете сред водните пръски цъфтят орхидеи. Цветовете им са колкото човешка глава. Понякога по тези прагове възникват бентове от дървета, листа и други, тогава реката се разлива по ниските места, където ги има, и възникват блата с цвят на черен чай.

Той запали цигара от своята кутия.

— Имах възможност дълго да бродя там. И с носачи, и сам, когато местните хора ме изоставиха. Въпреки това продължавах да вървя. Добре ми плащаха в Ахмадабад, в Бомбай, най-добре в Джайпур, дори в Делхи за тамошните растения: за лековитите и отровните билки, за… опиатите… Там някъде между Бурханпур и… Не е ли все едно? Дочух за цветовете на растението вайо и за зърната му; те са рядък и невиждан наркотик. Рядък, защото растението се среща само там (може би някога да го е имало и другаде, но да е било премахнато). А сред мегаполисите, сред недостъпната страна на пчелите, вайо се бе опазило. Вятърът нарядко отнася зърната му, сълзите му… при хората…

Лицето му сякаш натежа.

— Защо се върнах, защо се появих в така наречената си родина? Уморих се от скитане?… Примами ме сянката на богатството?… Ето на̀ сега… А там можех да бъда собственик на фирма, милиардер… Но пет пари не давах за това… Просто никъде другаде не бях така щастлив, както там… Е, добре, стига за това.

Той се намести по-удобно, сякаш се готвеше да ни изнася лекция. Така се и оказа.

— Сигурно не сте си давали сметка, че на човек (имам пред вид изтънчения човек, а не скота) с течение на времето всичко му омръзва. Низкият духом до смъртта си ще пие водка и ще се задоволява с толкова. Изтънченият изнамира. Все по-остро, с все по-голяма фантазия, с цялата си порочност, ненормалност.

— За себе си ли говорите? — запита Шчука.

— Не — каза Хилински, — той не е такъв. Неговата ненормалност се състои в това да наблюдава отклоненията у другите. Той е като писател. За какво му е да грабва ножа, да става Наполеон? Без всякакъв риск може да прави каквото си иска, да ръководи армии, епохи, съвести… Добрият води измислените си легиони към добро. Лошият…

— Вярно — съгласи се Олшански, — „писател“ на порока и злото. Черна сила. Размирник. Зъл дух… Та така, в началото бе макът, Морфей, богът на съня с цветче мак в ръката, опиум, а в него такива вещества като морфина или морфия, папаверина, кодеина и други. Това е започнало в Гърция, а не в Индия или в Китай. Фалангите на Александър Македонски го пренесли на Изток. Не че го спряха законите. Просто дотегна на всички. Какво тогава? Има около триста хиляди пушачи на опиум. В Хонгконг — към сто хиляди. Омръзна както дъвченето на листа от кока в Америка. И тя дойде до гуша на всички както индийския коноп, мексиканския мескалин — това са халюциногенни гъби върху кактусите. Няма спасение. Човекът упорито върви към омаята, към гибелта си. Отнемат ли му една отрова или пък тя му омръзне — появяват се стотици нови. Марихуана, хероин, хат… Появиха се, но и винаги е имало подобни неща. Страшни неща. Човек се чувствува изключително силен за известно време. Може да се промъкне и там, където и мравка не може да премине. Самичък може да се пребори с цяла тълпа. Изобщо вижда чудновати неща. Сетне го заболява главата, понякога дори се парализира за месец-два. Не може да се свикне. Ако погълнеш наведнъж голяма доза — смърт. А сега докторите и учените създават нови средства с помощта на голямата химия. Изнамират, мерят, дозират, само и само да преминат от света на Непоносимото в света на Голямата илюзия. На всеобхватната Наслада, при която нищо не са твоето тяло и тялото на жената, твоят мозък и мозъкът на всички хора, децата ти и целият човешки род. Наслада без бой за овладяването й. Наслада внезапна като торпедо в дъното на кораб. Само че този път кораб е мозъкът. Взрив — и настъпва сладката му агония. Радостно самоубийство и убийство на околния свят. И… унищожаването на врага, независимо дали е един, или са милиарди.

— И в крайна сметка — самоунищожаване? — запитах аз. — Земно кълбо, заселено с идиоти? Човечество, което седи и се наслаждава, а от устата му текат лиги?

— Не. Не е точно така. Учените дирят нещо оптимално и го намират, макар и рядко. И то само при умерена употреба.

Хилински внезапно се обади толкова печално, както никога не бях го чувал да говори:

— Хората, дори гениалните, не са създали опиати, които да не влизат в състава на обмяната на веществата в организма и от които да не възниква навик. Навик към наркомания.

— Аз изнамерих такъв — просто каза Олшански. — Отделих такова вещество от моето вайо. Синтезирах го.

— Това е невъзможно по всички природни закони… Как успяхте?

— Никога няма да узнаете. То не вреди, почти не вреди. Създава у човека по-реална илюзия от действителността. Но си мисля, че това ще бъде лош подарък за човечеството. По-добре да изчезне заедно с мен… Пахолчик и Висоцки ми поискаха малко от екстракта. Първия път, за да ви лишат от чувство на увереност. Втория, за да приспят Пташински. Пътищата им още тогава се кръстосаха с него и с вас. Не се безпокойте, не сте свикнали с това средство. Но е било възможно. Не успях да постигна напълно чист екстракт. И все пак средството действуваше безотказно. Нима след вашите „видения“ не се чувствувахте по-бодър и работоспособен? Да, разбира се, за кратко време. Когато дойдохте с вашите оплаквания, разбрах къде Пахолчик е употребил своята част. Разбрах, че навикът ще ви завладее. А когато зависиш от нещо, започва деградацията на личността. Но за да се стигне дотам, трябваше да го употребявате години! Не се бойте, ще си останете здрав.

— А приятелят ми умря.

— И това е втората причина, поради която моята тайна ще си отиде с мен. Средството е почти безвредно, но изведнъж възникна лавина от смърти. Оказва се, че аз съм я причинил.

— Така се оказва. И вие, и Пахолчик си играехте с огъня. Придумвахте ме да не пуша. Това ме зачуди, по-скоро подсъзнателно. Странно съвпадение. При това съветите ви бяха еднакви. И еднакво гледахте как отварям кутията „БТ“. Само искам да зная защо невинаги ми действуваше?

— Средството се вкарва със спринцовка само в две цигари от кутията. И то не във всяка кутия.

— За какво ви беше това?

— Вие вървяхте по следите ни. Трябваше да ви лишим от увереност. Дори да бяхте попаднали на моите следи, дори да споделяхте вашите разсъждения и предчувствия — никой не би повярвал в показанията на един луд.

— А на Марян сте дали цяла заредена кутия! И заедно с това — онази бележка. Той заспал не в жилището си, като по този начин сте получили възможност спокойно да търсите. Той заминал и вие сте можели да преровите всичко, след като приспите кучетата. А той е имал разни видения и е задрямал прав в лодката. Никой не ще узнае какво му се е привиждало.

Отново съзрях в края на поляната дребните, беззвучни вълнички, езеро, гъсто обвито с мъгла. А на дъното на това езеро е моят най-обичан (друг нямам и не ще имам) приятел. Убит не по някакви съображения, а просто поради глупаво съвпадение, просто защото „така се случило“. А тези са живи и в сърцата им няма моето някогашно предчувствие за огромна беда. Нищо, аз все пак не повярвах в инфаркта, накарах и другите да не вярват.

Сърцата на тези тримата също ще изпитат предсмъртна тъга и това е една от малкото ми постъпки, заради която ще ти поискам награда, господи.

— Та така — подхванах аз, — и в дома на покойния сте искали да проникнете на няколко пъти. Първия ви попречила портиерката. Втория не сте намерили нищо и сте решили да ме следите внимателно, за да ви отведа при целта. Не сте знаели само за завещанието на Марян, което породи съмнение в мен. Малко ви е била известна историята с картините, но не се поколебахте да изложите на ударите антикваря и Гутник. Те са пешки за вас! Точно тогава започнах разшифроването. Още първите стъпки ме накараха да мисля, че не се касае за обикновена спекула с книги, че щом в нея има инициали на Пятро Давидович и Витаут Фьодаравич Олшански, книгата представлява семейна ценност и това може да означава, че е оцелял някакъв роднина или наследник.

— Никой от нас тогава не знаеше каква е тайната на шифъра, макар да бях чувал нещо от баща си (той също не бе сигурен) за някаква хартиена лента. И че някаква роля играе чукалото и, кой знае защо, някакво лепило от вишнев клей и някакво хаванче. Но какво ни интересуваше това? Не знаехме какво да правим с тях и никой не знаеше за какво са ни те. Тогава вече заспорихме. Едни казваха, че и занапред трябва да поддържаме у вас съмнението в умствените ви способности. А аз смятах, че трябва да прекратим тази игра с халюцинациите.

— По-точно да я прекратите временно. Така и сторихте.

— Ясно. Трябваше да ви дадем възможност вие да разшифровате тайната, щом не ни достигаха ум и знания. Сетне да се възползуваме от плодовете на вашите усилия.

— При Марян не я прекратихте — натъртих аз.

— Късно разбрах — отвърна той. — Говоря това не за свое оправдание. Когато узнах — вече беше късно. Налагаше се вече да премахнем Пахолчик, излишния свидетел. Сетне отново да ви плашим. Защото дори вече попаднали на следа, вие от страх да се откажете и да зарежете това свое занимание.

— Но аз не се уплаших. Затова вашите бандити решиха да ме уплашат… до смърт.

— Единственото, което недооценихме, бе вашата воля. И това, че службата на господин Шчука се заинтересува от работата ви, макар че какво можеха да го интересуват някакви документи от преди триста години?

— Че ние не сме се интересували — измърмори Шчука. — Твърде дълго, да си призная, не се интересувахме. Затова стигнахме до такива събития.

— Но нали това не влизаше във вашата компетенция. Ваша работа ли е да помагате на някакви историци и литературоведи? На господин К. да издирва автора на „Енеида“? Или на госпожица С. да разкопава старото Олшани!

— Не набърквайте и нея — прекъснах го аз.

— А-а… Е, дай боже. Но ако речете да помагате на всички такива, дали няма да им стане много?

— За съжаление не им помагахме — каза Шчука. — Взаимният опит можеше да бъде от полза.

На пръв поглед човек би рекъл, че пред нас не седи престъпник, очакващ да го арестуват, а просто се води мил разговор, интересен за всички участници.

— Впрочем защо да не си пийнем коняк? — запита Олшански.

Ние се спогледахме. Това беше вече прекалено.

— Като възнаграждение за загубата ми и както виждате, губя мъжествено. Не хленча. Дори съм приказлив.

Той донесе от барчето пълна бутилка „Двина“.

— Защо не? — изведнъж дадох воля на яда си аз. — Може. Надявам се, че не държите в барчето си десет пълни бутилки с коняк с отрова.

— Може — подкрепи ме Хилински.

— Аз не отравям алкохола.

— А цигарите? — запитах аз.

— Нали си спомняте, че ви посъветвах да пиете малко и на всяка цена да се откажете от пушенето.

— Така беше — признах аз.

— Не бих искал да ви тровя, нито пък себе си. Благодаря ви за вашето „може“, Хилински. — Той вдигна чашата. — Е, няма да се чукаме, това би било прекалено.

Той отметна лъвската си глава. Сетне продума:

— Напълно е възможно това да е последната бутилка коняк, която отварям. Или може би като последно желание ще ми дадат още една? Това прието ли е у нас, или не?

— Кой ви е казал, че ще се наложи да излагате последното си желание? — запита Шчука. — Не сте знаели за много неща. Разбира се, ако сте откровен с нас.

— Откровен съм… Но на тази земя има и друг съд. По-непримирим, по-жесток. Струва ми се, че последният Олшански е тъкмо за него.

— Какво, божият съд ли? — запита Хилински.

— На тази тема си говорете с Леанард Жихович — каза домакинът.

— А неговото момиче било предадено от вашия Висоцки на немците заедно с другите нелегални.

— Сдушихме се — обади се Олшански, — сдушихме се: убиецът и потомъкът на убийци.

— Покровител на убийци — обадих се аз.

— За смъртта на Зоя — утвърдително продума той.

— Да. Макар че тя сама се отрови, в крайна сметка отровителите сте вие.

— Защо?

— Не можа да издържи. Съвестта й не издържа предателството. Бе сметнала, че е имала един-единствен истински мъж и го е предала на враговете… Знаете ли колко боли, пък макар и за кратко време.

— Тогава още не знаех за това.

— „Тогава“ — когато сте се уверили, че книгата не е у Марян и сте се опитали да влезете в моя апартамент. Тогава ви дотрябва…

— Висоцки.

— Когато стреснах Висоцки, той се намъкна в мазетата под паяжината, а сетне, докато аз търчах по двора, успя да изскочи на улицата. А младежът, „пиян като дърво“, се натика при студентките и се престори, че просто е влязъл да си почеше езика.

— Ще се заемем и с него — обади се Шчука.

— Мисля, ще се открият и стари негови грехове.

— Какво друго ни остава — продължи Шчука. — С архивите и с проблемите на айнзацщаба заедно с Адалберт фон Вартенбург и Франц Керн ще се заемат други.

— А вашите лакеи видях за пръв път в двора на замъка. Да не мислите, че се уплашиха, задето фотографирам разрушения зид? Ами! Бояха се да не заснема тях. Доста бързо разбрах това.

— А си мълчеше — укори ме Шчука.

— Всички си мълчаха. И вие също… Но добре че там намерих не само врагове, но и приятели.

— А аз нямах приятели — каза Олшански. — Само сътрудници. А тогава един се спасил — промени темата Олшански. — Изключителен късмет. Очевидно преди разстрела успял да се шмугне в храстите. Стражата при преброяването открила, че един не достига.

— Сега вече не ще узнаем… — подхванах аз.

— Защо да не узнаем? — каза Шчука. — Прекрасно ще узнаем. И без последния свидетел, който щеше да избистри съзнанието си. Ех, да се спасиш, да живееш толкова години клетник! И на прага на оздравяването си да срещнеш смъртта. Видяхте ли какво бягство от реалността.

— И то не без ваше участие — със стиснати зъби промълвих аз. — Когато работата опря до вашата кожа и до живота на един нещастник… Вие избрахте своята кожа и пожертвувахте горкия човечец. Какво е неговият живот пред висшите съображения! Абстрактният хуманизъм… А какво ще кажете за конкретната мизантропия?

— Не ми се сърдете чак толкова — каза Олшански.

— А колцина сте сторили нещастни с вашето безразличие?

— Не се мъчете да го превъзпитавате — възпря ме Хилински. — Напразни усилия.

— Напразни са — каза домакинът, — аз съм Олшански. А вие какво си мислехте? Последният. Други няма. Така си умряха, не превъзпитани.

— Но за съжаление, живяха на този свят. Не като жертвите на войната. А като убийци и жертви.

— Убийците притежават сила и хитрост, подлост. Като Ганчаронак-Боубел, дето тъй умело бе измислил „бягството“ от себе си. Смуши се из блатата, разтръби на всички, че избягал от разстрел малко преди разгрома на бандитите. Дори беше смятан за герой… А как си пазеше чукалото! Как трепереше за живота и за парите си! За кървавите пари, за парите от предателството — но те вече не са ваши. Край! Наистина настъпи краят.

— Край — промълви Олшански, — но моят не ще е такъв, както го предвиждате вие. Аз съм последният и ще си отида, както пожелая сам и по начина, по който пожелая.

— Само че не ще бъдете с добро мнение за своите постъпки и за своя живот. Напротив, самооценката в последните минути ще бъде твърде горчива. Пъкълът на невярващите е по-страшен от някакви си казани с катран.

— В състояние съм да прекъсна спомените. Дори и да не бяхте ме разкрили, щях да се откажа от тази комедия.

— Защо?

— Дотегна ми животът. Дотегна ми. Сред тази вакханалия от убийства, подхваната от тези бандити. Горкият Лапатуха. Страхуваха се, че ще ги издаде — и хайде без него. И Зоя, щом разбра, че заради нея е загинал човек — не издържа. Едно е да лъжеш, съвсем друго нещо е смъртта, за която си виновен.

— Страхувахте се. И мен се опитаха да ме пресрещнат с ножове, а когато не сполучиха — да ме зазидат в подземието. Вашият прадядо е бил голям майстор — и вие не му отстъпвате. Макар че вършите всичко с чужди ръце.

Седяхме мълчаливи, потиснати. Не мога да кажа за другите, но аз се чувствувах точно така.

Вън светеха многобройните лампи на града, разноцветни, от яркооранжеви до безжизнено зелени. Едни гаснеха, други светваха, сякаш някой бавно си играеше с копчетата на неизвестна гигантска машина. Само синята „дневна“ светлина на уличните лампи и червените, тревожни светлинки на телевизионната кула в далечината не се променяха.

Чувствувах се отвратително, както винаги когато на пътя ми се изпречеше човек, объркал живота си.

Олшански гледаше навън сякаш за последен път, а може и така да беше.

— Да живея като Шаблика? — запита той. — Като себе си? Като Жихович?

— Като Космич — подсказа му Хилински.

Не би бил той, ако не бе опитал да провери какво би излязло от подобен вариант.

— Като Космич — иди-дойди. Поне си знае целта, знае как да върви напред и върви. Въпреки опасностите, съмненията, клюките. Виждате ли какви комплименти ви правя, Космич? Кажете добра дума за мен на своя бог на хуманността. Може би две години по-рано ще ме пусне от казана… Или както пише там вашият писател, историкът… Е, дяволът подготвил дисертация на тема: „Величината на абсолютното оптимално налягане в котлоагрегата за варене на грешници…“ Та така. Не мога да бъда Хилински, Космич и прочие такива, а друг — не искам. Аз съм Олшански. И ще умра като Олшански. Предостатъчно ми беше цял живот да бъда инкогнито.

— Е, добре — казах аз. — Премахнахте Пахолчик, защото е главният свидетел на вашата дейност, защото е знаел много и ви е забъркал в убийства, защото е нарушил дисциплината и превишил „пълномощията“ си. Въпреки вашата забрана се разпореждал с остатъците от наркотика. А Кухарчик? А портиера за какво? Безобиден човек, само се вре навсякъде с въпросите си. И толкова.

— Точно заради това „и толкова“. А Пахолчик дори с пръст не съм го докоснал.

— Така е — отбелязах аз. — Защо да го докосвате? Вие сте съобщили това на Висоцки, а той, понеже не можеше да напусне тогава Олшанка, е премахнал продавача… Най-вероятно чрез младежа с кофата за боклук. Така, нали? А Кухарчик очевидно е имал нещастието да види как онзи с боклука тъкмо е изпълнявал задачата, поставена му от Висоцки.

— Да.

— Той и без друго е бил забъркан. „Третият“ и „четвъртият“ по време на първото нападение срещу мен са били те, Пахолчик и бъдещият му убиец. Онзи с боклука. Друго не му е оставало.

— Ще разберем ние кой, къде и кога е бил забъркан и в какво — обади се Шчука. — Работата ще потръгне на високо равнище.

— Мъчно ми беше за Пахолчик — рече Олшански. — Да не говорим пък за съвсем невинния портиер… Тогава реших, че ако нишката ви доведе при мен, няма да отклонявам удара. Сякаш бях търколил камък в планината и той бе повлякъл лавина от убийства. Жалко, че се захванах с тези мръсници. — И много сериозно, така, че не можеше да не му повярваме, заяви: — Аз им дадох само следа. А тази следа доведе до гибел мнозина. Много лесно бих могъл да избягам от вас. Само че нямам право да бягам, без да ви кажа всичко.

— Как сте смятали да избягате? — запита Шчука.

— Вземете пистолета ми, той е там, в чекмеджето. Не ми трябва и няма да ми потрябва.

Шчука стана, дръпна чекмеджето на писалището и извади отвътре един „валтер“.

— Не, аз не съм мошеник — говореше лекарят, — не съм бандит. Те са такива. По силите ми беше нещо повече, но аз не можах да го постигна. Не ми трябваха онези пари, само някои реликви.

— За самоуважение ли?

— Малко стойностни неща извърших през живота си, това е.

— А защо ви беше това?

— Разсъждавайте както преди — и ще станете академик. Разкопавайте, вършете разни такива неща — и ще станете известен. Това ви предрича човекът, на когото малко му остава да живее… Да живее ли? А кой е казал, че моят род има право на живот? Това е то… Но е вярно също, че това е моят род, че аз съм капка от него и че не мога да бъда друг, не мога да му изменя. Значи, изводът е един.

Той махна с ръка, сякаш отхвърляше нещо:

— Отдавна съм готов и за величие, и за смърт. Само че дълго не знаех кое ще надделее. Готов бях още през четиридесетте, във Варшава. С тате тогава бях на нож. Може би в най-лоши отношения през целия си живот. Едва сега съм по-близо до милостивата Избавителка и всеопрощаващата Спасителка, отколкото тогава. По онова време не ми харесваше, че той флиртува с господин Розенберг.

Тежко ми беше. Хубавото му тяло бе добре сложено, могъщо, лицето му бе съвършено в израза си на гордост, прошарените му коси се спускаха като лъвска грива. Китките на ръцете му бяха учудващо тънки и спретнати, малки бяха и краката му. Боже, колко съвършен, безупречен образец на човешката порода! Човек на кино да ги снима, да ги има за най-добри приятели, да ги брани на всяка цена.

Вместо това зад външното съвършенство се крие проядена от ръжда, оплескана с кръв и кал същност. Проказа е разяла съвестта, мозъчен сифилис. Съдбо, боже или не знам кой, как непоправимо, отвратително се шегувате вие понякога с хората!

Той излъчва отровата, неговата дейност стана причина за всичко. А аз не мога да го осъдя, защото страдам заради всички хора. Защото аз се чувствувам пренебрегнат, опозорен, опорочен.

— Какво общо има смъртта? — с това непоносимо и ново усещане за общност с човечеството все пак запитах аз.

— А кой може да ми забрани да строша паницата в стената, да не приемам храна? Добре, ще се намери начин да ми попречат. А кой ще ми забрани да не искам да живея? Изключвам се — и край. Повярвайте ми. Зная източния път към великото спокойствие, към най-голямото освобождение от всяка мъка — нищо сложно няма в това. Ще си спра сърцето за час или завинаги — каква разлика?

Той погледна Шчука и се усмихна.

— Е, както казват литовците, „дар по вена“, още по една. Не, няма да го сторя сега. Защо да подвеждам вас и вашите колеги, Шчука? Нали трябва да дам официални показания. Това ще ме оправдае поне в едно: че почти щях да побъркам Антон. Не ми се искаше да го правя… Хайде, без да се чукаме.

Олшански бавно си изпи коняка.

— Това е почти всичко. Ей там е моят кабинет, телефонът е вътре. Идете, Шчука, позвънете там, където трябва сега да се заемат с мен… докато аз намеря за добре. И затворете вратата, не искам да зная с какви думи се говорят такива неща. Нямам такъв опит и не го желая.

Шчука влезе в кабинета. Ние седяхме безмълвни, вперили очи в живите светлини на града.

— Зная какво ме чака — продума лекарят. — Може би най-лошото (от нечия гледна точка).

— Възможно е — неочаквано за себе си казах аз.

— Бързо се развивате. Личи прогресът. Може би ще постъпите на работа при Шчука?

— Късно е — за пръв път през тази вечер побеснях. — Но бих отишъл къде ли не, само и само такива като вас, позорно безразлични към хората да ги наказвам без всякаква милиция.

Чувахме гласа на Шчука, без да долавяме думите. Сетне той приключи разговора по телефона, върна се в стаята и отново зае мястото си.

— Позвъних.

Тогава Олшански неочаквано се засмя:

— Дори за миг ми домъчня.

Той се усмихна, лъснаха белите му равни зъби:

— Малък рецидив за съжаление. Чудесно е, Космич. Сила, могъщи ръце. Род от хора великани на великански коне. Знамена се реят над главите им. Славата им лети из целия свят.

„Момците размахват секири

сини като небето.

Ратаи удрят червения пламък на своите щитове,

подпрели със знаме зенита, разлюлени от гняв

и сред облаци черни от дим стягът огромен се вее.“

Бива си ги! Земята тръпне под копитата. Лицата и ръцете са бронзови. Нищо друго не ми трябваше, освен да възвелича великата хоругва. Последният Олшански трябваше да умре достойно. А ще умре… Ето го края: мислите ли защо тъй лесно се съгласих с всичко? Погина всичко, каквото доказваше моето достойнство. Защо да не умра като Лигановски.

— По-хубаво би било — казах аз. — Изследовател, пътешественик, лекар. Честно, неопетнено име. Не е името на рода на подлеци.

— … да умра като Лигановски. Без велика хоругва.

— Така е. Последният Сапега е погребан в Бавел. Но вас не ще ви погребат нито в Олшанския костьол, нито дори до него. Защото онези са били воини. А вие сте род на мръсници и безчестници. Дори бих казал, че сте най-добрият от тях, макар да се свързахте с бандити. Какво сторихте, Олшански? Защо погубихте големия човек у себе си, защо го погребахте, защо го зазидахте?

По прозорците пробягна лъч от мощни фарове на кола, която завиваше в двора. Лъчът премина по стъклата, по лицето на Лигановски, сетне се изгуби, защото колата вече бе до блока и светлината очевидно падаше върху вратата на входа.

Сетне угасна.

— Идват за мен — привдигна се Олшански. — Е, хайде по последна. До нова среща, Хилински. Довиждане, Космич. Впрочем — сбогом.

Той пристъпи към вратата, на която вече бяха застанали две фигури.

— Не отделяйте очи от мен, момчета. Чувате ли?

Още една крачка:

— Ето че последният… Сам разбива родовия щит върху надгробния си камък. „И герба родов разбиват на онзи камък…“